Камила Шамзи
Изпепелени сенки (42)

41.

Натискът върху двете му предмишници бе с еднаква сила — полицаите действаха професионално. „Дали ги подбират по един десничар и един левичар в екип?“ — запита се Раза.

От сивото небе падаха снежни куршуми. Раза се радваше, че са навън и не усеща атмосферата на напрегнат страх, заменен бързо от вълнение — клиентите в ресторанта бяха станали очевидци на събитие, достойно за вечерните новини; сигурно вече го разказват мислено на всичките си приятели.

На паркинга забеляза покрита със сняг кола — навярно цяло денонощие е била тук. Почуди се дали собственикът й е пренощувал в крайпътното заведение, скрит в тоалетните — изчакал е нощната смяна да си тръгне, промъкнал се е в кухнята и е открил, че всичко освен подправките е под ключ. Или в колата има някой — стои там от дни и ще остане там, докато пролетта разкрие трупа на човек, белязан дотолкова от отсъствия, че никой не е забелязал липсата му.

Вървеше с наведена глава и Ким не виждаше лицето му. Всъщност не гледаше към колата, само си спомняше как я забеляза на влизане в ресторанта, но тогава не й обърна внимание. Сега наблюдаваше само леда, топящ се при всеки досег — с тротоара, с обувките, с пръстта в празните цветни лехи около входа на ресторанта. Чезнещ при допир, при всеки допир.

— Почакайте! — чу я да вика.

Полицаите спряха и се обърнаха към нея.

Ето го паякът, ето я и сянката му. Движещи се в противоположни посоки. Две семейства, две версии на танца на паяка. Ашраф-Танака и Вайс-Бъртън, в чиито съдби се преплита историята за бомбата, за изгубената родина, за застрелян край доковете мъж, за захвърлени бронежилетки, за самотно бягство от най-великата световна сила.

Той не вдигна очи, но разстоянието между стъпките му подсказа, че тя върви към него с широки крачки. Нищо друго не се чуваше на паркинга — колите профучаваха по магистралата като далечен фон — и надежда. Абдула трябва да е излязъл от другата страна, сигурно вече е на шосето и разговаря с Джон да промени мястото на срещата. Ала му трябва време да избяга, време, през което никой не бива да узнава, че издирваният е широкоплещест афганистанец с лешникови очи.

— Искам да се уверя, че е той — каза Ким.

Раза вдигна глава и викна:

— Чхуп!

Последният звук замря под удара на полицая, който го събори на колене.

Видя как очите на Ким отказват да повярват на видяното. Кръв нахлу в страните й, лицето й се изкриви от гняв, от ярост — избухливият темперамент на Хари бе взел връх — сякаш светът се опитваше да й погоди номер, който не й се струваше никак забавен. Протегна ръка към него, но той се отдръпна рязко.

— Стани — нареди един от полицаите.

Раза се чудеше дали го е чула. Тя се взираше в него като дете, съзряло еднорог или друго някое приказно създание, в чието съществуване винаги е вярвала, но не е очаквала да срещне наяве.

При други обстоятелства изражението му щеше да отразява огледално нейното. Откакто преди двайсет години Хари му връчи нюйоркските бонбони на плажа и му разказа как Ким попитала дали си има приятелка, Раза непрекъснато си представяше срещата им. Сега присви устни, осъзнал колко бедно се е оказало въображението му.

Гримасата му я върна към действителността. Тя погледна към витрината на ресторанта, после към зимното палто… и отстъпи назад. Раза правилно предположи, че се пита дали не й е поставил клопка от самото начало, от онова първо обаждане от Афганистан. Защо се отдръпна и защо извика „чхуп!“? Една от думите на урду, които Хари обичаше да използва. Означаваше „мълчи!“. Какво смяташе той, че се кани да каже? Раза съзря как в нея оживява интелигентната наблюдателност на Хари — как се опитва да свърже детайлите, за да прозре картината.

Снегът се сипеше по махагоновата й коса, ледените искрици му намигаха, преди да се стопят. За миг се разколеба. Достатъчно бе само да й позволи да каже онова, което понечи да изрече, преди да я възпре. Само три думи: „Не е той“, и щяха да го пуснат. После — по лицето й като сълза се спусна мънисто стопен лед — с Ким Бъртън най-сетне щяха да седнат и да си поговорят за Хироко, за Хари, за всичко.

Не можеше да причини това на Абдула. Не и този Раза Абдула Ашраф, който лежа в трюма на кораба под тежестта на афганистанското момче, който плува в ледените води на океана, взрян в Орион, и си обеща да се промени. Щеше да осигури на Абдула всяка минута, всяка секунда, която успееше.

Погледна за последен път покритата със сняг кола и горчиво си помисли колко нетипична е новата героична роля, в която се опитва да се превъплъти. В действителност не го биваше никак за беглец. Набързо щяха да го хванат, да арестуват Билал или майка му, или всеки, когото сметнат за негов съучастник. И Ким Бъртън, ако потеглят заедно от този паркинг. Какъв дар е тогава, какъв неочакван дар, че може да оправдае момента, в който ще изгуби свободата си. Най-сетне и неговият живот ще добие смисъл.

— Той ли е? — попита един от полицаите.

Раза погледна Ким право в очите и бавно произнесе:

— Хан.

„Да, кажи да“.

Разбра, че е взела решение, макар да не знаеше как и защо.

— Да — отвърна тя.

Мъжете кимнаха и го вдигнаха. По лицето й се изписа ужас, когато чу потракването на белезниците.

— Не знам дали е извършил нещо лошо. Просто ми се стори подозрителен. Баща ми загина в Афганистан преди няколко дни. Преодолявам го трудно. Сигурно не е направил нищо лошо. Пуснете го, моля ви.

— Не се безпокойте — успокои я полицаят с тон, който мъжете пазят специално за истерични жени. — Само ще го поразпитаме. И съболезнования за баща ви.

Запътиха се към колата. Раза бе убеден, че никога няма да забрави изражението й. Независимо какво го чака, какво ще му сторят, какво ще му говорят, как ще се опитват да го пречупят, той ще помни — като обещание за света, който го очаква, ако оцелее — как очите на Ким Бъртън му казват по-ясно от всякакви думи: „Прости ми.“

Би го направил. Ако беше по силите му, би поел грешката й и би подхвърлил заслепяващите й стрели към небесата. Но знаеше, че е невъзможно. Можеше само да опита да покаже — в този последен момент, преди да изчезне от погледа й — с тъжна усмивка и склонена глава, че и сега вижда паяка и неговата сянка.