Камила Шамзи
Изпепелени сенки (37)

36.

Три дни по-рано в покрайнините на Кандахар двама патханци се пресегнаха да вземат автоматите от седалките до тях и слязоха от джипа. Мъжът на задната седалка, чиято глава се полюшваше, ги виждаше като през калейдоскоп — дезориентиращ и объркващ ефект.

Единият се огледа в пладнешката тишина и му извика:

— Чисто е.

Увитият пристъпи навън, отметна несръчно полите на наметката, препъна се и падна на земята.

— По-полека — засмя се единият от мъжете. — От десет часа си с него, още трийсет секунди не са болка за умиране.

Още сред прахоляка Раза дръпна рязко бурхата, пристегнала като в клещи главата му, и я захвърли. Опря се на лакти и пое дълбоко дъх. Закашля се, но се засмя, усетил лекия ветрец върху кожата си.

— Хайде. Да пийнем чай — каза по-високият мъж и се запъти към близката кирпичена къща.

— Не, не. Нямам време. — Раза се изправи, вдигна бурхата и я подаде на по-ниския. — Благодаря за дегизировката.

— Благодаря за превоза — отвърна мъжът и махна към кърпата. — Задръж я, може да ти потрябва.

— Благодаря. — Раза метна през рамо съвсем безобидното сега парче плат. — Макар май да предпочитам американците да ме заловят.

Преди няколко минути от къщата излезе облечена също като Раза жена и се взря в него. Той отвърна на изпитателния поглед, чудейки се дали е наблюдавала през прозореца как захвърля бурхата и дали за секунда й е минало през ума, че жена е дръзнала да постъпи така. Бързо се извърна, преди да изтълкува погледа му погрешно. Или правилно. Усещаше, че ще полудее, ако скоро не зърне женско лице и не чуе женски глас.

— Ще те откарам до светилището, като пийнеш чай — предложи мъжът зад него. — Хазарите не са на почит тук дори ако говорят пащу като теб.

За пръв път спомена думата „хазар“. Още в началото на пътешествието видя двамата мъже край обърнатата в канавката кола и им предложи да ги откара до домовете им в покрайнините на Кандахар. За да му станат съюзници, се оказа достатъчно само да спомене, че бяга от американците.

— Почини си сега — каза Раза. — Но ще се възползвам от предложението ти за вечеря.

Минути по-късно, изгълтал чаша зелен чай — побърза процедура, отколкото да отклони патханското гостоприемство, — с пламнали език и гърло, той подкара джипа извън Кандахар. Преди двайсет години в „Сохраб Готх“, в крайпътните ресторанти, в кабинката на камиона с нарисуван мъртъв руснак, слушаше Абдула да превъзнася прелестите на този град — перлата насред пустинята, чиито овощни градини възпяват в поеми, а обитателите му говорят език, по-сладък от най-зряла фурма. Мимолетният му поглед върху Кандахар обаче разкри само прахоляк, мрачни погледи и — месец след отстъплението на талибаните — нито една жена с открито лице.

Пътуването до гробницата на Баба Вали се оказа по-мъчително от предишното. Не беше сигурен какво би предпочел, ако му предоставят да избира — женско лице или американска магистрала. Навсякъде виждаше резултатите от американските бомбардировки — врата се издигаше насред поле от тухли като чудновата реколта, по шосето зееха кратери като от метеоритен поток, черна купчина метал, напомняща кола, стоеше на челна стойка край пътя. Запита се дали когато джипът е пламнал, край него не е минавала прибулена в черно жена. Напоследък образът на майка му непрекъснато го преследваше. Макар да не разбираше връзката, Хироко някак си се бе превърнала в част от болката по Хари.

Когато най-сетне пристигна, изскочи от джипа, хвърли се на земята и се затъркаля. Трева! Истинска, гъделичкаща кожата трева! Той изскубна шепа и я разтърка по лицето, ръцете и врата си. После стъпи върху мраморната тераса, заобикаляща просторното светилище с тюркоазени куполи. Тук най-накрая съзря частица от света от спомените на Абдула, от чезнещата сред гротескното насилие красота. Погледа му привлякоха не многоцветните каменни плочи на светинята, която приятелят му бе посещавал всеки петък със семейството си, преди Съветите да го откъснат от тачените поколения наред свети мощи. Очите му търсеха овощните градини, бързата река и планините отвъд, които братята на Абдула описвали като люспести гърбове на задрямали чудовища.

Раза свали обувките и чорапите си и закрачи по мраморния плочник, застанал с лице към водите на река Аргандаб. Нямаше и следа от пищните нарове, чиито яркочервени плодове служеха като мерило на Абдула и братята му. („Когато дланта ти е достатъчно голяма да обхване най-големия нар и да го откъсне от клона, вече не си дете. Тръгнахме си обаче, преди ръката ми да порасне достатъчно“, разказваше Абдула, докато сглобяваше автомата „Калашников.“) Но за разлика от Кандахар тук миналото не бе изчезнало съвсем безследно. То прозираше през шахматното поле от зелени и кафяви ниви, огряната от слънцето река отвъд и още по-нататък — през обедната мараня — планинските скатове, сякаш издялани в безоблачното небе.

Един полицай се приближи до него, попита го кой е и какво прави тук.

— Муджахидинът, научил ме как да стрелям, почиташе Баба Вали — отвърна Раза.

Полицаят кимна и го остави сам. След няколко минути го заговори друг мъж с дълбок белег, прорязал половината му лице.

— Познаваш муджахидин, идвал някога тук?

— Да. Ще ми помогнеш ли да намеря семейството му? Длъжник съм му и искам да му се отплатя.

Мъжът почеса здравата си скула.

— Може би. Хазар ли си?

— Не. Не съм афганистанец.

Мъжът замълча очаквателно. Раза извърна очи и се загледа към реката.

— Роднините му са местни земеделци. Всеки петък посещавали светилището. Той се казваше Абдула Дурани, син на Мохамед Дурани. Има пет братя, всичките муджахидини. Най-големият умира през първата година от съветската окупация, когато един МИГ бомбардира конвоя му с оръжия.

Раза разбираше колко неучтиво отказва да разкрие повече за себе си, но в момента нямаше сили да отсейва коя информация е безопасна и коя — не.

Мъжът тръгна нанякъде, той седна върху хладния плочник в сянката на купола и се замисли за Хари.

Полицаят се появи и му подаде чаша вода.

Раза видя един паяк да пълзи по пода и си спомни как Хари го попита дали знае историята за паяка в Корана, която Саджад бе разказал на Конрад, Конрад бе разказал на Хироко, Хироко бе разказала на Илзе, а Илзе — на Хари. Точно тогава някой го повика по име. Мъж с гърбав нос, стоманеносива коса и гъста брада до гърдите.

— Раза Хазара — повтори той и Раза си припомни неочаквано детинската усмивка на мъжа, откарал двете момчета в муджахидинския лагер. Сега всичко в него излъчваше старост.

— Защо си казал на онзи мъж, че не си афганистанец?

— Американците сигурно те издирват — каза Раза и се изправи, за да събере кураж. С изненада установи, че е по-висок от брата на Абдула. Как му беше името? — Искам да кажа… търсят мъжа, с когото разговарях… вчера. — Сякаш беше много отдавна. — Мислят, че той — ти — си замесен в убийството на американец.

— Американците не са много добри в издирването на афганистанци — засмя се мъжът. — Защо си мислят така? Ти замесен ли си в убийството на американеца?

Раза си спомни как с Хари се присмиваха на колегите си, които сваляха бронежилетките единствено за да се попекат на слънце и в този случай удвояваха охраната по наблюдателниците.

— Да — отвърна той.

— Браво на теб! За да ме предупредиш ли дойде? Няма проблем. Обадих се от автомат, мъжът, в чийто магазин се намира, ми е стар приятел. Носим белези от общи битки. Освен това тук никой не помага на американците. Не сме като теб, Раза Хазара.

— Талибан ли си?

Думите прозвучаха рязко и — в ушите на Раза — обвинително.

Мъжът вдигна рамене. Нещо в жеста му напомни Абдула.

— Твърде стар съм за тях. Аз съм фермер. Почакай…

Мъжът влезе в светилището и той го видя да се моли до гроба на светеца. Раза сведе глава и заизрича заупокойна молитва, макар и не за човека, мъртъв от един век.

— Знаеш ли кой обича да идва тук? — попита братът на Абдула — най-сетне се сети, че се казваше Исмаил. — Синът на Абдула.

— Има син?

— Казва се Раза — кимна Исмаил, забелязал обърканото му изражение. — Да, по името на момчето, което Абдула предаде на младини. Раза — нашият Раза — не е виждал баща си, но по телефона Абдула го пита дали вече в дланта му се побира най-големият нар от градините край Баба Вали. Останали са няколко дървета, но не е като преди. Всяка седмица Раза идва тук — понякога се измъква тайно — въпреки че след като онези копелета се върнаха на власт, му забранихме да излиза сам от къщи. Красиво момче е — хвала на Аллах, макар тези дни това да е по-скоро проклятие.

— Защо?

— Заради новия ни управник и мъжете му. Те бяха на власт, преди талибаните да ни отърват от тях. Нито жените, нито момчетата бяха в безопасност тогава. После дойдоха талибаните, спасиха жените и невръстните момчета.

— Значи наистина ги подкрепяш? Талибаните?

В брата, когото навремето Абдула боготвореше, се опитваше да открие в какъв мъж се е превърнал приятелят му.

— Казах ти, фермер съм. Искам да отглеждам жито и да прибирам реколтата. Не разбираш ли? За това ми трябва мир. Сигурност. В отплата съм готов да се лиша от много. — Исмаил постави длан на стената на светилището. — За това се борих. За правото да се върна тук със семейството си, да обработвам земята в сянката на Баба Вали и всеки петък да се моля в светилището като прадедите си. Да виждам как синовете ми отмерват колко са възмъжали с нарове, а не с гранати. Но талибаните не знаят нищо за мъдрите суфи, за овощните градини. Те са отрасли по лагери, не носят спомена за тази земя, вълнува ги само битката с еретиците и неверниците. И законите им бяха различни от тези, с които съм възпитан. Но какво от това? Футболът е забранен! Ще преживея и без футбол. Музиката е забранена! Ще преживея без музика. Жалко е, разбира се, но като гледам класовете в нивите, като гледам как синовете ми спокойно играят на улицата, поне сърцето ми се пълни с музика.

— Ами дъщерите ти?

— Хазара, дъщерите ми не са твоя грижа.

Раза погледна равнодушно Исмаил, после се обърна и се отдалечи. Талибаните — спасители на женската чест! Е, изпълни дълга си — предупреди Исмаил, вече не носи отговорност, ако Стив го намери. Може да се върне с чиста съвест при новите си патхански приятели, обещали да го преведат през границата по неохраняем маршрут, използван от талибанските бойци. Макар да не знаеше какво ще прави в Пакистан.

Ще посети гроба на баща си. Поне това е сигурно.

— Раза Хазара! — Исмаил го улови за ръката. — Не си отивай. Кажи за брат ми. Намери ли начин да отиде в Канада?

Раза не отговори. Афганистанецът отстъпи, изправи рамене като човек, който събира сили да моли.

— Спомена, че до десети февруари трябва да е в Канада. Защо?

— Тогава тръгва корабът.

— Корабът?

— Да. За Европа. Оттам ще пътува по суша за Иран, после ще прекоси пустинята и ще си дойде у дома. По същия маршрут пътува маковата ми реколта, този път по него ще се прибере брат ми.

— Би ли могъл… — подхвана Раза, после си спомни думите на Хари: „Обмисляй добре.“

Предложението на двамата патханци да го прехвърлят в Пакистан прозвуча твърде съблазнително и надделя над предишните му колебания. Но намеренията му бяха логични. Стив очаква да избяга в Пакистан, да отиде на гроба на баща си, в дома на чичо си в Лахор. Агентите от Бюрото по вътрешно разузнаване ще тръгнат по петите му, за да скрепят възроденото си приятелство с Америка. И понеже не им е от полза, няма причини да не го открият. Разбира се, че ще го открият — през цялата си кариера в „Аркрайт и Глен“ не бе попадал на по-страшен човек от мъжа с розовата кърпа.

Опря чело в колоната със сиво-бели спирали. Прииска му се Хари да е тук — да разграничи практичното от параноичното, неочакваното от абсурдното.

Исмаил го докосна по гърба.

— Призля ли ти?

Раза вдигна ръка, за да помоли за минута за размисъл. Старият му приятел от училище Билал беше в Канада — инженер в Торонто. Родителите му също живееха при него, съпругата и децата му. Когато трябваше да удължават визата на Хироко, тя гостуваше у тях. Пресичаше границата на всеки шест месеца. Нямаше да има нищо подозрително, нищо неочаквано, ако го направи пак. А Билал ще го посрещне с радост. Несъмнено. Преди няколко години се срещнаха в Маями. Билал го прегърна приятелски през рамо и каза: „Сестра ми сподели колко лошо е постъпила навремето. Ще ми се да се беше омъжила за теб, а не за онзи пражки барабанист с татуировките.“ Според Раза в това нямаше нищо достоверно.

— Ще ми помогнеш ли да стигна Канада? — обърна се към Исмаил.

— Защо?

Защо ли? Как да опише с думи колко болезнено му е домъчняло за майка му. Сякаш всичко на този свят бе изтляло и бе останала само тя — фар, талисман, цел, посока, към която да бяга, вместо просто да бяга.

— На този свят е останал само един скъп на сърцето ми човек. Тя може да дойде да ме види там.

След това, след като я види, ще реши накъде да поеме. Но първо трябва да я види. Няма друго. Няма друг.

Исмаил го притегли в неочаквана прегръдка.

— Всички са мъртви, освен нея? Аллах, с какво сме заслужили тази мъка?

Раза отпусна глава на рамото му. Знаеше, че от всички прегръдки, които е получавал, тази е най-малко заслужена.