Камила Шамзи
Изпепелени сенки (33)

32.

Когато преди три лета Хироко Ашраф пристигна в Ню Йорк, служителят в отдела по емиграция — мъж с татуиран върху ръката символ на мира — изгледа изпитателно лицето и пакистанския й паспорт, после въздъхна дълбоко, разтвори паспорта и видя месторождението й, отбелязано под името на съпруга.

— Всичко е наред — каза той и подпечата паспорта, без да й задава въпроси. — Тук сте на сигурно място.

Повече от протегнатата му ръка я изненада наивността му. Тя не я споделяше. Седмица след ядрените опити на Индия в очакване на пакистанския отговор Хироко не отдаваше болките в гърба на дългия полет, а на недоволството на птиците, че от всички страни на планетата тъкмо в тази търси убежище от ядрената опасност.

Докато чакаше на стоянката за таксита, си даде сметка колко познато й е всичко от филмите — всичко, с изключение на тукашния аромат на ранното лято и посърналия вид на терминала, пътниците и такситата. Изведнъж й хрумна, че докато е прелитала над континентите, Пакистан може да е извършил ядрен опит. Затова когато таксито спря до нея и младежът — индиец или пакистанец — слезе, за да й помогне да сложи куфара в багажника, тя попита припряно на урду:

— Отвърна ли Пакистан на удара?

Мъжът се сепна уплашено, после се разсмя:

— Говорите урду! Не, не. Още не. Откъде знаете урду?

— Живея в Пакистан от четирийсет и седма — отвърна Хироко и усети странно желание да пофлиртува. — Аз съм пакистанка.

— Удивително! — Отвори й той вратата. — Вие сте пакистанка, аз съм американец. Миналата седмица получих гражданство.

След това я поздрави на английски:

— Добре дошли при нас!

Казваше се Омар. Родом от Гуджаранвала, но навремето гостувал у далечни роднини в Карачи, в Назимабад.

— Добре е, че не пристигнахте вчера — обясни той на Хироко, докато подминаваха група момчета, играещи крикет край голям сребърен глобус — гледка, посрещната с възторг от нея. — Всички таксиметрови шофьори стачкуваха. Деветдесет и осем процента взеха участие! Деветдесет и осем процента!

Тонът му я накара да се усмихне; познаваше го отпреди — от бившите си ученици, когато през 1988 момчета, седели някога по последните чинове, наизлязоха по улиците, развяваха знамената на своята политическа партия и пееха победоносни химни. Подробностите около стачката на жълтите коли й се сториха малко мъгляви, но докато се опитваше да следи разказа на Омар, внезапно я осени интересна идея.

— Много шофьори са индийци, нали? — Той кимна в огледалото за обратно виждане. — И много са пакистанци?

— Не, не, моля ви — прекъсна я Омар. — Не питайте как е възможно да излезем на обща стачка, докато родните ни страни подготвят деня на Страшния съд. Все за това ни разпитват журналистите. Ние сме таксиметрови шофьори и протестираме срещу несправедливите нови правила. Нима ще позволим на правителства, предали ни отдавна да ни попречат?

Хироко смъкна стъклото, пусна нюйоркския въздух в колата и се усмихна, сякаш е допринесла лично за победата. Шофьор с тюрбан в насрещното платно протегна ръка и плесна дланта на Омар.

Омар от Гуджаранвала беше първият нюйоркчанин, чийто телефон Хироко записа в бележника си.

— Поемам дневната смяна — обясни той. — Обади ми се, ако ти потрябва такси между шест сутринта и шест вечерта.

А с усмихнатия му поздрав: „Добре дошли при нас“ започна любовната й афера с Ню Йорк.

Град, в който чуваше урду, английски, японски и немски само за пет минути. Какво вълшебство! Понякога хващаше метрото, а дочутите разговори бяха единственото й направление. Младите японки й бяха най-интересни — несдържаният им смях, речникът им, изпъстрен с непонятни за нея думи, защото, както ясно съзнаваше, нейният японски беше останал в миналия век. Нямаше нищо чуждо в този чужд град. „Като чантичката на Мери Попинз“, каза Илзе, когато обясняваше колко може да побере малкият остров Манхатън. Хироко усещаше, че цял живот е чакала да пристигне тук.

И когато сградите рухнаха, я изненада всепроникващо и напълно непознато чувство за солидарност. Застанала до Ким — която пристигна от Сиатъл — в ранните утринни часове, подаваше храна на служителите от гражданска защита. По-късно настоя да даде кръв — какво от това, че е възрастна, не й трябва много кръв — и се оттегли едва когато твърдо й обясниха, че е от малариен регион и кръвта й е неподходяща не заради възрастта. Не го прие лично и се трогна, когато й дадоха значка — „защото добрите намерения са от значение“, заяви изморената жена от Червения кръст. Хироко обясни, че пророкът Мохамед е посочвал същото. Изненада се от необходимостта да го сподели, а жената се усмихна и каза: „Сигурна съм.“

После всичко се промени. Островът сякаш се смали, а светогледът на обитателите му отесня. Как бе възможно място, пълно с емигранти, да приеме толкова на сериозно „патриотичната“ идея? Илзе се засмя — „страстта на новопокръстените“. И фразата на усмихнатия младеж в Токио започна отново да я преследва: „живот на американци“. Звучеше като лозунг — първата част придаваше тежест на втората.

Всичко това бе премисляла и усещала тревожно седмици наред, но сега, най-сетне — в средата на януари в Ню Йорк — светът беше различен. Тя седеше над чаша жасминов чай и сутрешната кръстословица в бистро в Уест Вилидж в приятното време между тълпата по закуска и тълпата по обяд, когато да се заседиш на масата не изглеждаше нецивилизовано. Изпрати с поглед единствения друг посетител освен нея. През вратата нахлуха студен въздух и гласове — ядосан мъжки глас, кучешки лай, трополене на камион по паветата. После вратата се затвори и Хироко остана пак в тишината, прекъсвана само от потропването на химикалката на сервитьорката по барплота.

Би било преувеличено да се каже, че атмосферата излъчва покой; но все пак се бе отворило пространство, в което се диша спокойно. За пръв път от месец ядрената война вместо да приближава, се отдалечаваше, и Хироко изпита вълна от нежност към целия свят — от Ню Йорк и обитателите му до диктатора от другата страна на земното кълбо. Не че вярваше на лидерите — нито на японските, нито на пакистанските. Спомни си как в болницата в Нагасаки едно момче чистеше с дървени пръчици набитите камъчета в пулсиращата червенина, която някога е била майчина гръд. Единствено това момче не трепна от гласа на императора, когото поданиците за пръв път чуха по радиото да обявява капитулацията на Япония. Въпреки наследеното от баща си иконоборство Хироко се удиви колко тънък и слаб е гласът на императора. Почувства се по-предадена от слабостта му, отколкото от изречените думи.

Сервитьорката приближи и посочи към вратата.

— Излизам за една цигара. Нали няма проблем.

Беше по-скоро уверение, отколкото въпрос.

За пореден път вратата се отвори, вятърът и гласовете нахлуха вътре и после — отново тишина.

Хироко извади клетъчния телефон от дамската си чанта. Знаеше на кого трябва да се обади, за да отбележат крачката назад от ядрената бездна. За момент се поколеба дали да не изчака да се прибере у дома и да използва евтината стационарна линия — живееше скромно въпреки огромните суми, които Раза превеждаше в банковата й сметка — но в крайна сметка въодушевено занатиска бутоните.

Първо не позна гласа на Йоши Ватанабе. Не приличаше изобщо на мъжа, пристигнал преди три години с група хибакуша, решен на всяка цена да разказва, за да откаже Пакистан от ядрените опити. По време на пресконференцията Хироко превеждаше думите на пострадалите от ядрената бомба на урду, после с Йоши прекараха един следобед на смях и сълзи и накрая тя се качи на самолета за Ню Йорк.

— Аз съм — каза той. — Гласът ми… не чуваш мен, а рака.

— Йоши сан!

— Навсякъде е. Нищо не може да се направи.

Изненадаха я сълзите, парещи в очите й. В Нагасаки бяха само далечни познати — приятелят на Конрад, предал Конрад. После тя се превърна в негово изкупление. А писмата му останаха единствената й връзка с Нагасаки.

— Обаждаш се да отбележим събитието, предполагам — раздразнено продължи той. — Твоята смахната страна отложи кремацията си.

— Не смяташ ли, че е повод за радост?

— Чуй изповедта ми, Хироко сан — понижи глас той. — Преди месец ми поставиха диагнозата. Мозъкът ми сътвори безумен облог — ако на субконтинента избухне ядрена война, аз ще оцелея. Те или аз. Те или аз. И всеки ден през последните трийсет дни пусках телевизора с надежда да видя ядрената гъба по новините. — Ужасеният й възглас го подтикна само да повиши глас: — Между мъртвите клетки, никнещи като гъби в тялото ми, и онези отвън, унищожаващи част от света, няма избор. Дори не стои въпрос за избор.

Дочу се боричкане и в телефонната слушалка прозвуча женски глас:

— Ракът е завладял мозъка му. Не мисли какво говори.

Някъде отдалеч Йоши крещеше:

— Мисля. Всяка дума.

Хироко прекъсна разговора с треперещи пръсти. Хвърли няколко банкноти върху масата и излезе бързо от бистрото. Вятърът я прониза. Беше си забравила ръкавиците и шапката на стола вътре. Нямаше значение. Не искаше да се връща в тази погребална атмосфера.

Заслепена от сълзи, закрачи по улицата, а умът й рисуваше следбомбени пейзажи на Карачи — пластове и пластове сенки. Бързаше към бреговете на острова, искаше да погледа водите. Искаше да диша, да диша свободно. „Саджад“, повтаряше като мантра, опитвайки се да извика жива следа от присъствието му, от способността му да й вдъхне сили, че може да понесе всичко. От оптимизма му.

Телефонът иззвъня, тя се поколеба, но видя, че е Ким, и натисна зеления бутон. Десет минути след като чу как звучи гласът й, Ким захлопна вратата на таксито зад гърба си и се втурна към Хироко — самотна фигура в края на кея с развети бели коси. Ръцете й бяха положени на парапета. Ким безмълвно свали ръкавиците си и ги нахлузи върху замръзналите пръсти на Хироко. После каза:

— Никой не бива да хваща пневмония, взрян в Ню Джърси. — И уви шала си около главата на възрастната жена.

— Искам светът да не е толкова ужасно място — промълви Хироко.

Ким не знаеше какво да отговори. Тя самата се чувстваше толкова угнетена от безумния свят. Всяка сутрин четеше вестника, търсеше новини за жертви в Афганистан и си мислеше за Хари. После отиваше на работа — както винаги единственото й убежище. Психиката на инженерите! Често се шегуваха с колегите в университета. Предвиждаме бедствия и изчисляваме напреженията с математическа точност. Колкото по-объркан е личният ни живот, толкова по-прецизно проектираме сгради, които да издържат на напрежението, на което неизбежно — или потенциално — ще бъдат изложени. Не ни плашат бурите и земетресенията. Ще им противопоставим нашите цифри. И, скъпи любовници — тук шегата, която не беше шега, достигаше кулминацията си — скъсваме с вас, понеже сме моделирали ситуацията, подложили сме я на симулативни изпитания и знаем накъде вървят нещата.

Но сега случващото се в света жигосваше дори работата. Земетресенията и наводненията са едно на ръка, но да изчисляваш ефекта от бомбен или самолетен удар — съвсем друго. С какви размери ще е самолетът? Колко силна ще е бомбата? Ако човек влезе във фоайето с динамит, овързан около гърдите? Ако във вентилационната система пуснат отровен газ?

— Не ми влиза в работата да си представям това! — изкрещя вчера на архитекта от екипа.

— Светът няма да стане повече или по-малко ужасен, ако седнем някъде на топло с чаша горещ шоколад — каза Ким. — Нищо чудно да ни се стори по-приветлив, ако го поръсим с канела.

— Скоро се прибирам — потупа я Хироко по ръката. — Съжалявам, не знаех, че ще избягаш от работа заради мен. Чувствам се доста глупаво.

— Кажи ми какво си мислиш — рече Ким и пъхна ръце в джобовете на зимното си яке.

— За приказки — отвърна Хироко, загледана в пълноводната река.

Ако захладнееше още малко, водите щяха да замръзнат. Дали някой художник или влюбен чакаше с четка в ръка да изпише името на любимата под леда? Хана. Дъщерята, която изгуби. Погледна към младата жена до нея.

— Когато Раза беше малък, не желаех да разбира какво съм преживяла, но исках да узнае колко е ужасно. Безсмислено ли ти звучи? Затова съчиних тези истории, страшни истории. Твърде страшни. В крайна сметка не му ги разказах. Напоследък си мисля за тях.

— Татко ми спомена веднъж. Няма проблем, нали?

— Не. Ще ми се да ги бях разказала и на Раза. На всички. Да ги бях написала и да бях оставила по една приказка във всяко училище, във всяка библиотека, във всяко читалище. — Тя сбърчи чело, сякаш се опитваше да развърже заплетен възел. — Но… прочетох много исторически книги. За Труман, Чърчил, Сталин, императора. Моите истории започнаха да ми изглеждат толкова дребни, нищожен фрагмент от голямата картина. Дори 75 000 загинали в Нагасаки са само малка част от седемдесет и двата милиона жертви на войната. Малка част. Малко повече от 0,001 процента. Защо да вдигаме шум за някакви си 0,001 процента?

— Ти си го преживяла — каза Ким. — Изгубила си баща си. Изгубила си годеника си. Напълно обяснимо е — това е била твоята вселена.

Грешка.

Хироко се обърна към нея с разкривено от ярост лице.

— Затова значи? Затова Нагасаки е такова чудовищно престъпление? — Тя свали ръкавиците и ги хвърли по Ким. — Не искам горещия ти шоколад — изкрещя и се отдалечи.

Ким вдигна ръкавицата и се удари с нея.