Камила Шамзи
Изпепелени сенки (3)

2.

Преди да прекрачи прага на дома му, Хироко Танака знаеше само три неща за Джеймс Бъртън — че е женен за сестрата на Конрад, чичо му е построил „Азалия Менър“ и при него работи индиец, изповядващ исляма. Когато Лала Бухш отвори вратата и сред черно-бялото на плочника и стените Хироко зърна яркото маслено платно, окачено на видно място, за да представи на посетителите семейство Бъртън, тя пристъпи напред да разгледа именно Джеймс. Кой беше този мъж, за когото Конрад нямаше какво да разкаже? В нарисувания в скъп костюм мъж, прегърнал с едната си ръка съпругата, а другата положил на шкафа със спортни трофеи, тя веднага различи чертата, уловена майсторски от художника — самодоволството на Джеймс Бъртън. И разбра защо Конрад нямаше какво да каже за него. И на него.

Застанала с протегната длан, която втренченият объркано в нея мъж не забелязваше, тя си помисли, че Джеймс Бъртън прилича на изоставена скица, предшестваща масления портрет. Кестенявата коса от картината всъщност бе светлокафява, бронзовата кожа — бледа и луничава, а зелените очи — разположени по-близо, отколкото художникът бе посмял да разкрие. Въпреки това, когато добрите маниери решително, но елегантно изтриха изненадата от лицето на Джеймс и го подтикнаха да поеме ръката на Хироко, сякаш я очакваше отдавна, тя прозря приликата с платното — пред нея стоеше мъж, на когото равновесието беше стихия.

— Как узнахте името ми? — попита той. После вдигна пръст и сякаш възнаграждението за отговора е бутилка шампанско, произнесе с апломб: — Конрад!

Застаналият дискретно зад него Саджад присви болезнено очи.

Това чу Елизабет Бъртън — как Лала Бухш съобщава, че имат гост от Япония, а когато забързано заслиза по стълбите, Джеймс тържествуващо обяви: „Конрад!“ Сърцето й, противно на разума, вече бе извлякло най-невероятното заключение, когато заобиколи площадката и зърна гърба на напълно непознатата жена.

Хироко забеляза, че погледът на Джеймс се отклонява към стълбите, и обърна глава. И откри нов нюанс на болката. Пред нея стоеше Конрад, превърнал се в красива жена. Червеникавата коса преливаше в медни отсенки, големите очи светеха с чувствено вместо безметежно излъчване и стройното тяло бе преоформено в меко изящество. Думите на Джеймс долетяха до слуха й с известно закъснение:

— Съпругата ми Елизабет. Скъпа, това е госпожица… Танкър?

Гласът зад него го поправи:

— Танака.

Хироко обаче безмълвно следеше слизащата по стълбите жена.

През последните осемнайсет месеца почти нямаше ден, в който пред очите й да не изплува Конрад, слизащ надолу, отказал поканата й да остане. След известно време обаче непреодолимите чувства вече не изглеждаха така неотменимо свързани със спомена. Неотдавна в Токио танцуваше с американски майор. Мимолетен жест й напомни Конрад, тя довърши танца, без да пропусне нито една стъпка, извини се, че трябва да се освежи, изтича в банята и се разплака заради своята безчувственост. После се върна за следващия танц. Да, Хироко бе научила всичко за срамната издръжливост на човешкото сърце. Но при вида на слизащата по стълбите Елизабет образът на Конрад оживя, сякаш едва вчера си бе тръгнал от дома й, за да срещне смъртта.

— Приятно ми е, госпожице Танака — протегна ръка Елизабет към жената, която се взираше в нея толкова неучтиво. Интуитивно долови, че тя е познавала достатъчно добре Конрад, за да остане смутена от приликата с полусестра му. Жената не реагира и Елизабет хвана отпуснатата й длан. За миг останаха с преплетени пръсти. После непознатото хладно докосване прогони призрака на Конрад и Хироко енергично раздруса ръката на Елизабет.

— Илзе — промълви тя.

Веднага се укори мислено — „госпожа Бъртън“, — но Конрад винаги я наричаше Илзе.

— Елизабет — поправи я тя с извинителна усмивка, задето не е запазила детинското си име. — А как да ви наричам аз?

— Хироко.

— Да ви предложим ли чаша чай, госпожице Танкър? — попита Джеймс. Защо Елизабет не е така дружелюбна със съпругите на клиентите му? — Лала Бухш, чай!

Джеймс махна с ръка към верандата, подканвайки двете жени да се настанят там.

Хироко погледна въпросително към Елизабет — „вече е избрала с кого да се съобразява“, помисли си Саджад — и едва когато тя й се усмихна и кимна, закрачи по коридора. Хироко погледна индиеца, отстъпил встрани да направи път на тримата чужденци.

— Саджад, намери си някакво занимание. По-късно ще се заемем с папките.

— Саджад? — Хироко се закова пред индиеца. — Да?

Прииска му се да протегне ръка и да докосне черната точица на скулата й и да провери дали е част от нея или дребна пчела, кацнала там, прибрала криле и решила да се установи за постоянно. Струваше му се, че японката би позволила подобна волност — на пчелите и на мъжете — стига намеренията да са в рамките на благоприличието.

Хироко понечи да спомене, че Конрад й е разказвал за него, но преди да отвори уста, Саджад я погледна предупредително и леко поклати глава. „Що за правила властват в този дом?“ — помисли си тя и му се усмихна плахо, пренебрегвайки любопитните погледи на Елизабет и Джеймс. Дали и Конрад се е чувствал толкова объркан, когато е пристигнал в Нагасаки? Де да имаше виолетовите му бележници! Но на този свят не бе останала никаква следа от Конрад Вайс. На девети август от дървото, на което бе окачил въртележката, бе останал само опожарен дънер, макар бомбата да не засегна квартала. Йоши Ватанабе смяташе, че не бива да винят бомбата за това — някой минувач е палел цигара, стреснал се е от ярката светлина и е изпуснал горящата клечка кибрит до оградата.

— Дори да си прав, все пак виновна е бомбата — отвърна му тогава Хироко.

Прииска й се да седне и да заплаче с глас, но се овладя и излезе на верандата. И попадна в друг свят от багри и птичи песни. Сякаш пристъпи във въображението на някой, който няма друг начин да избяга. Толкова красота, но впримчена натясно! Хироко седна на стола, който Джеймс любезно придърпа, и каза, че с удоволствие би изпила чаша чай.

— Какво ви води в Делхи? Отдавна ли сте тук? — Джеймс кръстоса крака и се облегна спокойно назад. Съпругата му го изгледа любопитно, но не си позволи да се отпусне. Въпреки единайсетте години брак все още се учудваше на способността му да дирижира впечатленията на околните. Как нехайно й подхвърли обръщението „скъпа“ преди няколко секунди! Често го използваше на светски събития, но изречена толкова рано сутринта и придружена от изненадания поглед на Саджад, тази пародия на нежност й прозвуча особено нелепо.

— Току-що пристигам. Не исках да оставам повече в Япония — отговори Хироко.

Джеймс кимна насърчително, сякаш одобрява началото на пиесата и демонстрира готовност да остане и да наблюдава как ще се развие сюжетът, но Елизабет разбра, че гостенката няма какво да добави.

— И познавате Конрад? — попита тя.

Хироко кимна.

— Той ли ви разказа, че има роднини в Делхи?

Елизабет прокара длани по роклята си, сякаш да приглади несъществуваща гънка. „Все едно си помисли, че изрисуваните върху памучния плат цветя са паднали в скута й от градинските храсти“ — рече си Хироко. Идеята би допаднала на Конрад.

— „Бунгал О!, Сивил Лейн, Делхи“ — меко произнесе тя, изричайки гласно спомена. — Той казваше, че никой не би устоял на такъв адрес.

Джеймс се приведе леко напред.

— От Нагасаки ли идвате?

Изглеждаше някак… твърде цяла, не приличаше на снимките, които така и не можа да си обясни защо публикуват в достъпни за децата издания. Като осемгодишния Хенри. „Татко, чичо Конрад такъв ли е бил, когато е умрял?“ — посочи му момчето фотография на нещо, което почти не напомняше човешко същество, в списанието, което Елизабет несъобразително бе донесла у дома.

— От Токио. Работех там след края на войната. Като преводачка. Моя позната ми каза, че неин приятел ще пътува до Индия, Бомбай. Срещнахме се, убедих го да ме вземе. А от Бомбай пътувах с влака до Делхи.

— Как! Сама? — Джеймс улови погледа на Елизабет. „Измисля си“ — говореха очите му.

Хироко не пропусна негласната реплика — след бомбата изучаваше семейните двойки с изострения интерес на човек, сигурен, че познанията му за брака ще се изчерпят с наблюдения.

— Да. Защо? Жените в Индия не пътуват ли сами?

Елизабет едва сдържа смеха си. Хироко развенчаваше митовете за смирените японки. Удаде ли й се възможност, жената пред нея би стиснала слънцето в юмрука си и би изпила жадно течното му сияние. Запита се дали вече не е започнала да се утешава с идеята за добродетелността на ограничения живот. Ядоса се на себе си и тракна с токчета по пода. Добродетелността определено беше съвсем друга тема.

— Е, не е забранено със закон, ако това имате предвид.

Тази жена притесняваше Джеймс. Не успяваше да я разгадае. Индийци, германци, англичани, дори американци… умееше да ги разчита. Но тази японка в панталони. От какво тесто, за Бога, беше замесена?

— Но правилата са едно, а здравият разум — съвсем друго. Аз определено не бих позволил на Елизабет…

Заекна, съзрял как Хироко хвърля поглед към съпругата му да види как ще реагира.

— Преводачка сте значи? Професионално ли общувахте с Конрад или… — Елизабет придружи въпроса с жест, който предаде пълната й неосведоменост за живота на Конрад в Япония.

— Така се запознахме. Покрай преводите за книгата му. Той…

Хироко млъкна. Не бе говорила за Конрад с никого освен с Йоши Ватанабе, а с него се разбираха негласно. Едва след няколко секунди успя да изрече в думи бъдещето, което беше изгубила.

— Ако светът ни не беше загинал, щеше да ми стане съпруг.

Появата на Лала Бухш с чая им предостави време за размисъл. Джеймс се облегна назад, без да си прави труда да прикрива недоверието. А Елизабет си помисли: „Изобщо не съм го познавала!“ Нищо в представите й за покойния й полубрат — затворен в света на мислите си човек, който възприема другите като натрапници, отвличащи го от красотата на някое цвете или идея — не подсказваше способност да привлече толкова одухотворена жена. Почуди се какво ли означава бракът за японците. Дали е по любов? Не можеше да си го представи. Не можеше да си представи влюбените Конрад и Хироко — при това в началото, когато всичко на света се свежда до две тела. Изведнъж я озари отдавна забравено усещане за физическото присъствие на Джеймс.

„Кой би устоял на такъв адрес“ — Джеймс повтори мислено странното изречение и кимна на японката — как й беше името? — сякаш осъзнаваше новината за връзката й с Конрад. Дали очакваше да остане при тях? Да не би да си въобразяваше, че ще я поканят просто защото твърди, че е била годеница на Конрад? Макар да не се изрази точно така. Погледна към ръката й. Не носеше пръстен.

— Съдбата на Конрад е ужасна — каза той, разбрал, че Елизабет не възнамерява да проговори първа. — Случилото се е ужасно. Известно време не поддържахме връзка, госпожице Тан… — Той вдигна чашата с чай да прикрие неспособността си да запомни името й. — Но, разбира се, с удоволствие ще научим повече за живота му в Япония. Наминете на вечеря, докато сте в Делхи. Колко ще останете тук?

„Джеймс, копеле!“ У Елизабет се надигна желание да закриля девойката, дошла при тях, понеже явно няма къде другаде да отиде. Абсурдна постъпка, естествено, но това не оправдаваше грубия начин, по който Джеймс й показваше вратата.

Само ярката червенина по бузите издаде смущението на японката.

— Имам спестявания и нямам ангажименти. Не се налага да правя планове.

Истината бе, че не разполагаше с много средства — заради пътуването дотук — но беше сигурна, че трите езика, които владее, и блестящите препоръки от американците ще й осигурят препитание навсякъде по света.

— Колко ще остана… Зависи как ще се спогодим с Делхи.

Хироко се обърна към Елизабет, намествайки гръб на облегалката — жестът отпрати Джеймс в мизансцена в отговор на неговия опит да й покаже, че е нежелана.

— Ще ме посъветвате ли къде да намеря приличен пансион? Имам препоръки от американците в Токио и от Йоши Ватанабе, внук на Питър Фулър от Шропшир.

Дали от любопитство, съчувствие или стремеж да ядоса Джеймс — Елизабет така и не разбра — но устата й сякаш сама изрече:

— Защо не отседнете тук няколко дни, докато уредим въпроса? Къде е багажът ви?

— Оставих го отвън. — Хироко се опита да свърже пренебрежителните коментари на Конрад за Илзе — сестрата, в чийто дом се чувствал като чужденец — с предлагащата й топлота и гостоприемство жена. — Но, моля ви, не искам да се натрапвам.

— Елизабет, може ли… — Джеймс се изправи и влезе в къщата.

След кратка пауза — колкото да й хвърли успокоителен поглед — Елизабет го последва.

Ръката на Хироко се плъзна по рамото и надолу по гърба. Притисна пръсти към мястото точно под лопатките. От Токио дотук я движеше инерцията. Не мислеше толкова накъде отива, просто искаше да си тръгне. Преминаваше през света с ужасната свобода на човек, който не отговаря пред никого. Беше се превърнала в митична фигура. Героиня, изгубила всичко и преминала кърваво прераждане. Легендарните образи, отърсили се от миналото и от себе си, обикновено сеят мъст или въздават справедливост.

Веднъж Хироко цял следобед се взира в снимка на Хари Труман. Не знаеше дали й се иска да нарани този човек. Навярно би изпитала известно удовлетворение, ако някой хвърли бомба върху него. Що се отнасяше до възмездието — идеята, че съществува само накърнява паметта на мъртвите. Напусна Япония не защото я влечеше новото, а защото се страхуваше да не я сведат до вездесъщото „хибакуша“, започнало вече да разяжда живота й. Японците я възприемаха единствено като жертва на бомбата. А американците… е, вече не искаше да има вземане-даване с тях. Хироко стана рязко от стола и скръстила ръце, се отправи към градината. Понякога опипваше мъртвия си гръб с очакване, което не разбираше, но знаеше, че няма да се сбъдне.

Прокара кокалчетата на пръстите си по ствола на едно дърво. Приглушеният звук от допира на кожата върху кората странно я умиротвори. Напомни й нещо, нещо от Нагасаки, но какво?

Саджад излезе от кабинета на Джеймс и закрачи из градината. Бъртънови се караха точно пред вратата — не знаят нищо за тази жена (каза Джеймс), не могат да изхвърлят годеницата на Конрад на улицата (отговори Елизабет), очевидно лъже за връзката им (Джеймс), да телеграфират на приятеля на Конрад — Йоши еди-кой си, и да го питат, но не бива да се държат негостоприемно (Елизабет), о, аз съм негостоприемен значи (Джеймс). Саджад мразеше препирните им — не заради самите препирни, а заради хладния разум и старанието им дори при най-язвителните забележки, да не изрекат болезнената истина. Накрая неизреченото изпълваше стаята и на индиеца му се приискваше да побегне към дома си, където звучно ругаеха дори Аллах за недостатъците му.

Изненада се, че гласовете им не долитат в градината. Видя, че новодошлата е в неведение за разразилата се буря. И сякаш в неведение за целия свят, втренчена в опакото на дланта си, която ритмично търкаше по възлестия дънер.

— Недей — възкликна той към ужасяващо крехкия на фона на слънчевата светлина силует.

Не го чу. Той изтича към нея. Стигна точно когато по кокалчетата й избиха капки кръв и й дръпна ръката.

Лала Бухш излезе тъкмо когато Саджад плъзна ръка през кръста на Хироко.

„Неприятности“ — помисли си той.