Камила Шамзи
Изпепелени сенки (28)

27.

Ню Йорк — Афганистан, 2001-2002

Ким Бъртън докосна с върха на езика пролуката между предните си зъби. Пред нея се блещеше небето на Манхатън. Тя прокара език по острия ръб на зъба. Метални конструкции се зъбеха насреща й. Три месеца по-късно всичко свидетелстваше за разрухата. От апартамента на баба й — трийсет етажа над Мърсър Стрийт — се разкриваше гледка чак до хоризонта. Пред нея се ширеше небе, сякаш е в Монтана.

Отвори малкия страничен прозорец — „прозореца на пушачите“, както го наричаше баща й — и подаде глава, за да погледне към улицата и потока човешки трафик — работници, завръщащи се след нощната смяна за няколко минути споделен с любимите сън; студенти, понесени на крилете на стимулантите, помогнали им да издържат безсънието в предизпитните седмици; мъж с две кошници цветя, чиито аромат пълнеше очите му със сълзи по далечната родина; двойка травестити, прегърнати през кръста, чиито високи токчета тракаха в синхрон, припомняйки времената, когато са марширували в редиците на армията.

Оттук беше невъзможно да си представи живота на дребните фигурки долу. Ким се блазнеше от мисълта, че асоциациите й разкриват широта на светогледа, макар да подозираше, че всъщност произтичат от наскоро видени телевизионни образи.

Отмести поглед от света отвън. Сбърчи чело при вида на изпитото лице, отразено в стъклото. Помътнели от изтощение зелени очи, гарвановочерна коса с прорасли меднозлатисти корени, които май трябваше да започне да нарича стърнища, толкова бледа кожа и толкова тъмни кръгове под очите, че бе заприличала на извънземно. Нощните полети, кафето и сънищата с рухващи сгради не са най-добрата комбинация за блестяща кожа.

Ким бръкна зад радиатора и извади пакет цигари и малък сребърен череп, който разтваряше челюст и бълваше пламък, когато го натиснат по тила. Сподиряше я вече двайсет години, откакто един от гардовете в посолството в Исламабад, с когото пофлиртува невинно, за да ядоса баща си, й го подари за спомен. След като получи запалката, оставаше само да пропуши. По-късно същата година дядо Джеймс я свари да пали цигара в задния двор на лондонската му къща и каза: „Предполагам, че баба ти те е поощрила, за да ме ядоса.“ Изпитваше сякаш задоволство при мисълта, че запазената за него територия в живота на Елизабет — никога не я наричаше Илзе — я предизвиква да се държи така, макар да не бяха се срещали от сватбата на родителите на Ким.

Дръпна от цигарата и се зачуди как ли би оценил света дядо Джеймс, ако беше жив. Дали презрението му към всичко американско — с изключение на Лорън Бакол и внучката му — щеше да се засили, или щеше да се уталожи след последните няколко месеца? Все още ли щеше да го учудва професионалният избор на Хари и да се пита коя от погрешните му стъпки би могъл да предотврати и кой от провалите му носи белега на наследените гени? И как би реагирал, ако разбереше с кого съжителства баба й, при условие че само при споменаването на името на съпруга й сменяше темата с виновно изражение, което иначе липсваше в репертоара му.

— Цигара за мен?

Ким подскочи. Една искра падна върху черната й тениска и незабелязана угасна.

— Откога пушиш?

— От 1945. Благодарение на един американец в токийски бар.

Ким се засмя и подаде цигарата на Хироко.

— Вземи моята. Аз ги отказах. Кой беше американецът?

— Военен. — Хироко седна на дивана и отдаде чест. — Кога пристигна? Мислех, че отлиташ следобед от Сиатъл.

Хироко издиша дима бавно и съсредоточено като човек, наслаждаващ се на единствената си цигара годишно.

— Преместиха срещата за днес. Взех нощния полет — обясни Ким, взряна в събеседничката си.

Японката беше някак по-чуплива отпреди три години и половина, когато влезе в този апартамент с вид на човек, съзнаващ, че е закъснял — с около половин век — но молещ за прошка. „На нейната възраст е съвсем естествено да изглежда крехка“ — напомни си Ким Бъртън. И все пак наблюдението й се стори невероятно — толкова млада изглеждаше Хироко, подгънала крака под себе си, облакътена на дивана, подпряла брадичка с едната ръка, а с пръстите на другата стиснала цигарата. Сенките в неосветения апартамент подсилваха впечатлението, че е абсурдно да дадеш седемдесет и седем години на жената в копринена пижама и стилно подстригана коса.

Ким включи лампата и бръчици изплуваха по цялото лице на Хироко Ашраф. Бенката върху скулата й се бе преместила едва забележимо надолу. Ала единственият зелен кичур в сивата й коса свидетелстваше, че нещо е останало непроменено — страстта й да се впуска в нови преживявания, независимо дали околните ще ги сметнат за глупост или фриволност.

— Какво ще обсъждате на срещата? Мислех, че си договорила всичко по преместването в нюйоркския офис?

— Винаги остават въпроси за доизглаждане — протегна Ким стройното си тяло, все още схванато от полета. — Но ме устройва, че пристигам по-рано. Бившите използват коледите като повод за обаждане и предложение за нов шанс, а бог ми е свидетел, че не искам да водя преговори с Гари. Знаеш, че ще остана до Коледа, нали?

— Ти страдаш от проблем с комуникацията, но това не означава, че си заразила и нас с баба ти — усмихна се Хироко. — Знам, разбира се. И съм очарована. — Тя махна към сутрешния вестник, разтворен на масичката за кафе до полупразната чаша на Ким. — Какво става по света?

— Последният пожар догаря. — Тя махна към празнотата отвъд прозореца и се настани на дивана.

— Това не е светът, а кварталът — рязко я поправи възрастната жена.

Ким вдигна вежди.

— Нима? — попита иронично. — Просто съседите са се подпалили?

Хироко вдигна извинително ръка.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

Ким хвана ръката й и леко я стисна.

— Какво има, Роко?

Понякога Ким Бъртън проявяваше абсурдна безчувственост. Но бе невъзможно да се гневиш на жена, чието същество бе изтъкано от топлота и очарование — най-прелестните черти на Конрад, Илзе и Хари сякаш се бяха събрали в нежния допир на дланта върху пръстите й, в загрижеността и искреното желание да разбере къде е сбъркала, изписани по откритото й, невинно лице. Хироко се влюби от пръв поглед в нея. Навярно защото веднага долови каква съкровена радост доставя това момиче — тази жена — на Илзе. Радост, толкова тъжно позната и отдавна изчезнала от живота на Хироко заедно с лекотата на възхищението, пулсиращо между поколенията.

— Мъжете са глупави позьори. Там е проблемът. Както винаги — каза Илзе Вайс. Спря до старинния глобус на барчето, завъртя го бавно, континентите се плъзнаха на запад и неразделената територия на Индия с надпис „Хиндустан“ остана под върховете на пръстите й. Съвсем бледо личеше границата, която Хари бе очертал като малък, когато смяташе прастарите глобуси само за непотребни артефакти.

— Изглеждаш чудесно, бабо.

Илзе изсумтя, настани се между Хироко и Ким и перна крака на внучката си, вдигнат върху масичката за кафе.

— На деветдесет и една не ти остава друго, освен да се надяваш да изглеждаш добре запазен. Което е синоним на мумифициран.

„Така си е“ — помисли си Хироко нежно. Въпреки изпитите скули, които навремето й придаваха пленителна острота, и мрежата от бръчици, напомнящи топографска карта на особено разнообразен терен, Илзе излъчваше толкова ярък спомен за красота, че хората спираха да я погледат и да си представят какво ли ще излезе наяве, ако от лицето й паднат пластовете време.

— Май спомена, че до сутринта ще си мъртва?

Илзе й се усмихна.

— Още не е сутрин.

Хироко хвана китката на Илзе и натисна с пръст вените.

— Е, не долавям пулс. Може би и двете сме умрели, и сега сме в отвъдното. А Ким ни е дошла на гости!

— Глупости! Аз ще стигна първа там. Както в Делхи, както тук.

Илзе взе цигарата от Хироко, смукна бързо и изпусна струйка дим, усмихната като извършила прегрешение гимназистка.

— Но снощи наистина имах чувството, че до сутринта ще съм умряла.

— Чувстваш се така поне два пъти седмично — измърмори Хироко и си взе цигарата.

— Е, някой ден все ще изляза права. — Илзе потупа с пръст коляното на Ким. — Не й говори за пожарите, сякаш са най-значимото световно събитие. Тя смята, че Пакистан и Индия са на ръба на ядрената война.

— Пусто да остане! — възкликна Ким. — Съжалявам, Хироко.

— И ако се налага да ругаеш, Ким, използвай „мамка му“. Излъчва някаква варварска елегантност.

Каза го, за да развесели Хироко и да я отвлече от мрачните й мисли, ала тя само издиша силно цигарения дим и го проследи с поглед.

Илзе познаваше този поглед. Съзря го зад булото на възторга от пристигането, когато през 1998 дойде в Ню Йорк.

— И двата пъти, когато стъпи у дома, е намесена ядрената бомба. Веднъж е приемливо, но два пъти звучи като дългосрочна конспирация — възкликна Илзе тогава с престорено възмущение, но очите на японката й подсказаха, че бомбата е единственото нещо на света, което не може да я разсмее.

Хироко изгаси неизпушената цигара и заочертава с върха й криле от пепел по стъкления пепелник.

— Новини от Хари? Раза не се е обаждал от няколко дни.

Хироко беше благодарна за допълнителните източници на информация за живота на сина й, откакто двамата мъже работеха заедно. Преди това — в годините след смъртта на Саджад — Раза понякога месеци наред я държеше в неведение. Само дето не разбираше защо двама интелигентни мъже като Хари и Раза са избрали да работят в „административната сфера на охраната“ — какво удовлетворение носи поддръжката на системи за наблюдение на банки или осигуряването на телохранители за влиятелни особи? Отначало помисли, че това е поредното прикритие за кариера в редиците на ЦРУ, и направо обезумя, че Хари въвлича момчето й в този свят. Накара ги да се закълнат на гроба на Саджад, че не е вярно. Пепелявите им, сериозни лица я убедиха, че не лъжат. После Илзе каза:

— Хари вече не е в ЦРУ. Щях да разбера, ако лъже.

Нямаше смисъл да я кара да се заклева пред ничий гроб. Илзе винаги повтаряше, че абсолютната честност е един от даровете на старостта.

— Не си спомням кога за последно ми се е обаждал татко — обади се Ким.

Спомняше си, естествено. Винаги помнеше. Трийсет и първи октомври. Беше в носталгично настроение, припомни й онзи Хелоуин, когато се бе маскирала като „Мир на планетата“ — закачи карти на света по дрехите си и нарисува маслинова клонка върху всяка карта. Само дето Хари посочи, че клонките й приличат на емблемата на „Мерцедес“. Смехът му долетя в слушалката, но Ким, вместо да се засмее в отговор, както й се искаше, изтърси: „Като видя снимките, ме нарече «Мерцедеса на планетата». Месеци по-късно. Нямаше те на празника. Както винаги.“ Толкова често покрай баща си сякаш се връщаше в тийнейджърските години — и с възторзите, и с гнева им. И така си подсигури дълго мълчание от негова страна. Въпреки че може би не се обаждаше, защото (противно на казаното току-що, Ким всъщност имаше представа къде са двамата мъже) баща й не искаше да издава къде е, но знаеше, че тя винаги разкрива лъжите му.

— Вчера говорих с Хари — погледна я леко неодобрително Илзе. — Няма да ти навреди, ако му се обаждаш от време на време. Защо винаги чакаш той да си направи труда?

Ким посрещна думите й само с небрежно повдигане на раменете. Илзе се обърна към Хироко:

— И двамата са добре. Не спомена къде са, но не започвай да си въобразяваш, че са в Индия или в Пакистан. Нищо чудно вече да са на път за Маями.

Там се намираше централата на компанията им, но преди няколко седмици съобщиха, че заминават на предколедна околосветска обиколка за срещи с клиенти и сателитните телефони ще са единствената им връзка с дома. Повярва им само Хироко.

Хироко кимна несигурно.

— Опитах се да поговоря със Саджад и да го попитам какво става по границата, но не ми отговаря.

— Трябва ти по-добър медиум. Саджад е мъртъв от двайсет години. О, Хироко, не се предавай на старческото малоумие преди мен. Обеща ми.

„Иска ми се да съм стара — помисли си Ким. — Много стара. Да съм загърбила всички досадни проблеми — кариера, любовници, скърби и разкаяние. Бащи. Майки. Дали има пределна възраст?“

Японката потупа ръката на Илзе.

— Нямам предвид моя Саджад, а племенника му — най-малкия син на Икбал.

— Икбал? А, да! Блудният брат. Виждала съм го — веднъж дойде вкъщи да съобщи на Саджад, че баща им е починал. Беше зима — носеше пищна пелерина. Сигурно десет пъти си ми обяснявала какъв е синът му, но се налага да повториш пак.

Хироко наблюдаваше колко ясно изплуват в съзнанието на приятелката й спомените от далечното минало и се питаше дали и нейната памет ще преживее същото съвършено линейно завръщане, докато накрая забрави всичко след бомбата и само тялото й — чудодейно непокътнато, освен прогорените петна между раменете и кръста — ще свидетелства, че е оцеляла.

Махна нетърпеливо.

— Онзи в армията.

— О, да. Индийската армия?

— Пакистанската, Илзе. Сикандър остана в Индия, не Икбал.

— Е, радвам се, че си тук, а не там.

Хироко не отговори. Днес силно я беше завладяло първоначалното безпокойство, което изпита в този луксозен апартамент — толкова нависоко можеш да си само в планината. Аботабад — планинското селце, напомнящо Мусури — я бе приютило след смъртта на Саджад. Продаде къщата, напусна училището и прие предложението на пакистанска приятелка — вдовица на японски бизнесмен — да заживее при нея в Аботабад, далеч от хаоса на града, който без Раза и Саджад бе толкова безрадостен, че да остане там, би означавало да се самосъжалява до края на дните си.

В Аботабад откри, че обожава планината и растенията, че й стига да броди часове наред из тихите долини в компанията само на немската овчарка Кюби. Но Индия започна ядрени опити и почти всички заповтаряха, че Пакистан трябва да отвърне със същото, нямало друг избор (единствените изключения бяха един пенсиониран генерал, който живееше в съседство, журналистът, чиито статии редактираше, и жената, която идваше два пъти седмично да чисти и да готви — според нея ненасилието бе единственото разрешение). Хироко се обади на Илзе Вайс в Ню Йорк и й каза, че ще отседне в Маями при Раза и може би ще се отбие при нея. Попътната спирка се проточи три години — и заради настояването на Илзе да остане при нея, и заради липсата на подобна настойчивост у Раза.

— Раза ми изпрати имейл вчера — рязко каза Хироко. — Не за да съобщи къде е. А за да отложи гостуването. Графикът му бил претоварен.

Тя забеляза и задържа съчувствения поглед на Ким. И двете знаеха какво е да си лесно зачертавана точка в претрупаната програма на обичан човек. Макар да не разбираше как с нейното момче стигнаха дотам. Някъде се беше провалила.

— Колко жалко — неубедително констатира Илзе.

— Казах ти вече. Не е необходимо да се преструваш. Знам, че не харесваш сина ми повече от баща му.

— О, май бях малко влюбена в Саджад. Не мислиш ли? Изглеждаше страхотно, а аз съм доста лекомислена.

Хироко се засмя и я хвана за ръката.

— Толкова се радвам, че сме приятелки, Илзе Вайс.

„Наистина искам да съм старица“ — помисли си Ким.