Камила Шамзи
Изпепелени сенки (21)

20.

Раза стоеше пред прага на спалнята на родителите си и слушаше стенанията на Саджад със смесица от угризение и загриженост.

— О, милостиви Аллах! Поне това да ни беше спестил!

Раза не разбираше какво общо има Аллах с изхвърлянето на Хари Бъртън от къщата им миналата вечер, но знаеше, че той е причина за постъпката на баща му — в такъв дисонанс с гостоприемната му природа, че сега я изстрадва физически.

Още не можеше да повярва, че се е случило. Всичко започна великолепно — вечеря на открито в двора в чест на решението на Раза да се яви отново на изпита, въоръжен със стратегиите на чичо Хари. Момчето се възползва от хладния февруарски бриз и облече кашмиреното сако. По някое време обаче се почувства длъжен да предложи да го „върне“ на Хари. Чичо Хари отказа, разбира се, намигна му и добави:

— Откраднах ти обувките, но това не означава, че ще отнеса целия ти гардероб.

Всички бяха толкова весели, толкова щастливи. Благоразположените му родители дори изпиха значителни количества от бутилката, която чичо Хари поднесе на Хироко, макар че течността явно бе силно ферментирала. В нощ като тази провалите се стопяваха като мираж, а бомбите — като смътен кошмар.

След вечерята обаче Раза попита дали наистина в Ню Йорк е толкова светло нощем, че не можеш да видиш звездите, защото ако е така, той ще вземе снимка на нощния небосклон на Карачи и ще си я залепи на тавана. После се обърна нехайно към родителите си, които го гледаха подозрително, и обясни:

— О, забравих да ви кажа. Чичо Хари ще ми помогне да постъпя в американски университет и ще ми плащат да уча там.

В този момент идилията приключи. Чичо Хари обясни, че не е обещавал нищо подобно — въпреки че ако Раза се справи добре с изпитите, няма причина да не влезе в университет. Покриването на разноските няма да е лесно, но той ще осигури на Раза справочник с условията за кандидатстване във всички американски университети и процедурите за предоставяне на финансова помощ.

Момчето слушаше със зяпнала уста.

— Но ти каза… — обърна се към баща си. — Каза го!

— Хайде, Раза. — Наведе се напред Хари и сбърчи чело. — Обещах да те науча как да преодоляваш страха от изпити. И изпълних дадената дума, нали?

— Глупавите ти упражнения не струват — нацупи се Раза.

— Има разлика между лесен и глупав, Раза. За бога, в тази страна всички смятат, че познанствата отварят и най-тежките врати! Да не мислиш, че с едно щракване на пръстите ще те вкарам в университета?

— Ти обеща да ми помогнеш за кандидатстването. Така каза. — Няколко седмици криеше думите в сърцето си.

— Е, разбира се, ще ти обясня какви документи са необходими. Несъмнено. Ще ти предоставя и информацията за стандартизираните тестове, с която разполагаме в посолството. — Той разпери щедро ръце. — Ще прегледам и мотивационното ти писмо. Само това е по силите ми. Ако съм имал предвид друго, ако съм смятал, че мога да уредя всичко, щях да ти обясня, че няма смисъл да се явяваш на изпита по ислям. Американските университети не го изискват. Но трябва да го издържиш, в случай че се наложи да разчиташ на тукашното висше образование. Не съм ти казвал да разчиташ изцяло на Америка.

Раза се ужаси от сълзите, застинали се по страните му. Още повече го стресна Саджад, който тресна чашата върху масата и изкрещя на Хари:

— До гуша ми дойде от Бъртънови! Същият като баща ти си, Хенри! И той ме прилъгваше с празни обещания. Все повтаряше колко съм способен — а всъщност е имал предвид, че съм най-безропотният му слуга! — Движен от някаква отколешна ярост, събудена от изражението на сина му, той стана и посочи вратата: — Бъртънови вече нямат място в живота на семейство Ашраф! Върви си!

Раза гледаше как Саджад се е проснал в леглото, стиснал с длани слепоочията си, сякаш да изстиска вчерашните спомени от главата си, и се чудеше на умението му да усложнява положението. Споходи го блестящо хрумване и той хукна към дневната, грабна най-любимата вещ на Саджад — касетофона — и го внесе в стаята на родителите си с касетата с инструментална музика, която купи за баща си от първата заплата от сапунената фабрика. Смяташе да му я подари след вечерята снощи, но оттеглянето на Хари Бъртън развали празничното настроение.

Раза включи касетофона, пъхна касетата и натисна копчето. Устните му се разтегнаха в усмивка, предвкусвайки радостта на Саджад. Но при първия звук на сарангито баща му изкрещя:

— Спри го!

Стреснатият Раза натисна бутона с такава сила, че касетофонът се разлюля върху ръба на нощната масичка и със сърцераздирателен трясък падна на пода.

Бащата наведе очи, видя надробения на парчета касетофон.

— Раза… — отчаяно рече той и се обърна с гръб към момчето.

Хироко, която влизаше в стаята с чиния с препечена филийка, видя счупения касетофон и възкликна тъжно:

— Счупен е. О, Раза! Касетофонът на баща ти.

Раза отстъпи към вратата.

— Съжалявам — отрони, но Хироко вече се бе навела над съпруга си и го молеше да хапне няколко залъка.

— Умирам — простена Саджад. — Вече съм мъртъв. В ада съм.

— Защо тогава и аз съм тук? — полюбопитства жена му с ръка на кръста.

Саджад отвори едното си око.

— Дошла си да ме спасиш? — обнадеждено попита.

— Да. С препечена филийка. Изяж я и спри да хленчиш, глупав пияницо!

Раза обаче не чу този разговор. Беше в стаята си и с решително изражение тъпчеше всичко спечелено от завода за сапун в джоба на куртата.

След час излезе от жълтия минибус и се отправи към паркинга за камиони край Бара Маркет в „Сохраб Готх“.

Патханецът, преподавал му пащу, му разказваше, че преди Съветите да нахлуят в Афганистан, „Сохраб Готх“ бил селище на странстващи афганистанци от околностите на Карачи, които през зимата — когато земята у тях се превръща в пустош — пристигали във временните бараки. В Карачи винаги се намирало работа за сезонни работници и мъжете се стичали към морето от родните планини и долини. Сега обаче „Сохраб Готх“ се бе слял с Карачи, разрастваше се бързо и обслужваше „неформалния сектор“ на града — от полицаите, чиито скромни заплати ги принуждаваха да разчитат на подкупи, и собствениците на заводи, търсещи евтина работна ръка, до контрабандисти, нуждаещи се от пазар, и посредници за лъскавата нова техника, която привличаше светналите погледи на тийнейджърите.

Раза тръгна из „Сохраб Готх“, пъхнал ръка в джоба на куртата, където беше пачката с банкноти, и се питаше дали следващата седмица да не се върне в завода, вместо да си губи времето с поредния опит да издържи изпита. Убеждението, че стратегиите на Хари ще проработят, му се струваше също толкова невъзможно, като вярата, че всеки американски университет би му платил, за да се запише в него. Навярно просто трябваше да приеме съдбата си. Провал. Белязан от бомбата мутант. Никой талисман не можеше да замени „Америка“, изтръгната от ръцете му и стъпкана от чичо Хари.

На паркинга край Бара Маркет не се мяркаше никой, но детето, което ровеше в кофата за боклук наблизо и прибираше находките в метната през рамо платнена торба, кимна, когато го попита за „Абдула с убития руснак на камина“, и посочи към ниските бараки от другата страна на Бара Маркет.

Раза за пръв път виждаше гето и култът към чистотата, наследен от майчина страна, едва не го отказа да продължи по тесните непавирани улички, по които течаха мръсни смрадливи вади. Но той крачеше предпазливо, дишаше през устата и се питаше как ще открие Абдула сред скупчените нагъсто бежански домове. Голи жици надвисваха опасно ниско над главата му от електрическите стълбове, край които бе изникнал кварталът. Отдалеч приличаха на процепи в мрачината на небето. Раза се опита да не мисли за хигиена, когато го подмина мъж, понесъл две кофи с кафеникава вода.

„Абдула… с камиона с убития руснак“, повтаряше той на всеки минувач (забулените жени предпочиташе да избягва). Някои вдигаха рамене, други се правеха, че не го забелязват, но мнозина се досещаха и го упътваха сред лабиринта от кирпичени и платнени колиби, докато стигна до кирпичена постройка с опънат отпред хамак. Абдула седеше в него до малко момиче, което бавно движеше показалец по страницата на книжка с картинки, и надаваше окуражителни възгласи, докато тя бавно сричаше думите.

— Абдула?

Момчето вдигна очи и се усмихна.

— Раза Хазара! — поздрави го той без нито миг колебание, сякаш споменът за срещата им го е преследвал ежедневно през последните седмици и образът на младежа изобщо не е избледнял. Искрицата в погледа му — отблясък от възторга, с който наблюдаваше как Хари Бъртън коленичи пред Раза — го накара да поизпъне рамене и да си придаде вид не на търсещо помощ за успешна сделка момче, а на благодетел, отбил се пътьом при малкия си приятел.

Абдула докосна ръката на момичето, прошепна му нещо и то скочи от хамака и влезе в къщата.

— Сестра ли ти е? — попита Раза.

— Да. Живея със семейството й. От моето село са.

Раза кимна и се зачуди къде ли е неговото истинско семейство.

— Не знаех дали ще те открия. Радвам се, че успях.

Момчето засия:

— И аз се радвам. Африди замина с камиона за Пешавар, а аз останах да наглеждам жените. Стопанинът на дома отпътува за няколко дни. Седни.

Раза взе книжката с картинки. Стори му се интересно колко съсредоточено момиченцето превежда формите в звуци; той винаги бе попивал синтаксиса и думите с такава лекота, че не го осъзнаваше като постижение.

— Ходил ли си на училище? — попита Абдула.

— Какво? Днес?

— Не ставай смешен. — Абдула взе книгата и я остави благоговейно отстрани. — Изобщо. Преди това.

Не му беше хрумвало, че някой може да подложи на съмнение образованието му. Зачуди се дали го пита, понеже в неговия свят училището не е даденост, или защото нещо в речника на пащу, преподаден му от шофьора, издава невежество.

— Да — отвърна, усетил, че не е подготвен да излъже. — Преди това.

— Аз бях първенец на класа. — Абдула се облегна на кирпичената стена. — На север ли живееше?

Момиченцето дръпна платното, което служеше за врата, и преди да отклони очи, Раза долови движение и зърна жени. Детето му подаде чаша зелен чай, усмихна се срамежливо, когато му благодари, и изтича вътре.

Раза преглътна тежко.

— Не искам да те обидя, но не мога да ти разкажа нищо за живота си, преди да дойда тук. Дал съм обет. Когато руснаците убиха баща ми.

Абдула мълчаливо го прегърна през рамо. Милият жест го засрами, но беше късно да спре.

— Дори не използвам родния си език, взел съм назаем този. Няма да проговоря бащината реч, няма да споменавам бащиното име, нито пък името на родното село, докато последният руснак не напусне Афганистан. И лично аз ще изритам този последен руснак.

В последвалото мълчание Раза се почуди дали Абдула е гледал по телевизията предаването, впечатлило го преди няколко месеца, където ролите на хазарите и руснаците играеха кашмирците и индийците, и ако го е гледал, каква е цената на лъжата в този свят, където кодовете на честта заместваха законите?

Абдула стисна рамото му.

— Може да се посдърпаме кой от двама ни да изгони последния руснак. Но дотогава сме братя.

— Братко Абдула, ще ми помогнеш ли да купя нещо? Останах с впечатление, че тукашните търговци не могат да те измамят.

Абдула скръсти ръце.

— Нещо от маковите полета ли имаш предвид?

— Какво? Не. Не!

Разпаленият отговор извика усмивката на Абдула.

— О, другото нещо значи. Почакай.

Извика „Влизам!“ и отметна платнището.

Раза опипа очертанията на пачката от банкноти по десет рупии в джоба си и се озърна наоколо. Откакто слезе от автобуса, никой не го погледна повторно. Любопитно усещане, почти го разочарова. Веднъж видя момче, чиито черти изглеждаха сякаш изваяни в същия калъп като неговите, и му се прииска да извика „мошеник!“. Прокара длан през лицето си. Раза Хазара. Името пробяга през съзнанието му. Разахазара. Аразахазар. Звучеше хармонично. Със сигурност по-хармонично от Раза-Конрад Ашраф. Отпи от чашата и се поздрави, че е облякъл най-износената си курта.

— Ето. — Абдула излезе, прегърнал някакъв увит в плат предмет. — Вземи.

Раза изпълни нареждането, притеснен да не би отвътре да изскочи нещо живо.

Усети студен метал и полирано дърво, по-тежки отколкото изглеждаха в ръцете на Абдула. Раза прокара пръсти по правите линии и почувства извивката на пълнителя върху корема си. Абдула свали плата като магьосник и автоматът „Калашников“ засия пред очите му.

— За пръв път ли пипаш автомат?

Раза поклати глава и предпазливо отмести пръсти по-далеч от спусъка.

— Без това тук няма как да изриташ последния руснак — каза Абдула, пое автомата и го подпря на рамото си. Изглеждаше внушително. После със самодоволна усмивка го върна на Раза.

Раза-Конрад Ашраф избърса ръце в шалварите и се изправи. Не той обаче, а Раза Хазара пое автомата и разбра как едно-единствено движение може да промени всичко. Вдигна дулото във въздуха и опря приклада на рамото си, имитирайки точно позата на другото момче. Абдула подсвирна окуражително и той разбра, разбра какво е да си Амитабх Бачан и Клинт Ийстуд. Група деца се втурнаха по уличката, сякаш вдигнатото дуло беше пътеводна звезда. Раза се обърна, насочи оръжието към тях и се разсмя, когато хлапетата се разбягаха, надавайки престорено ужасени викове.

Абдула го остави да се порадва на новото усещане, после взе автомата и за секунди го разглоби.

— Ще те науча как се сглобява, ако ми кажеш какво правеше с американеца.

Раза вдигна пълнителя и се опита да го завърти небрежно, но го изпусна на земята. Абдула го плесна по крака, вдигна пълнителя и бавно и внимателно го избърса с парчето плат.

— Не мога да ти кажа какво правех с американеца — заяви Раза, за да възвърне изгубеното надмощие. — Но има начини за изритване на Съветите и без да размахваш автомат. Ако разбираш какво има предвид.

Той се настани в хамака, доволен от почти благоговейното изражение на Абдула.

— Говори ли пащу? Твоят американец?

— Малко. Използваме предимно английски.

— Знаеш английски?

Раза вдигна рамене, сякаш беше дреболия.

— Ще ме научиш ли?

Езиците се удаваха на Раза, но той съзнаваше какви важни последствия произтичат от преподаването. Майка му не би се запознала с Конрад Вайс (германецът, за когото искала да се омъжи! Дори след толкова години това продължаваше да го учудва), ако не бе учителка по немски на племенника на Йоши Ватанабе. И нямаше да замине за Индия да търси семейство Бъртън, ако не беше срещнала Конрад Вайс. А в Индия именно уроците по урду бяха сближили Хироко и Саджад, преодолявайки пропастта, която иначе би ги разделяла. Най-нежните му спомени от детството бяха свързани с таланта за овладяване на езици, наследен от майка му — кръстословиците, които му съставяше късно вечер, тайните, споделени, без да понижават гласове, идеите, изразени със специфичните термини на съответния език. („Не е уаби-саби“ казваха си понякога, отхвърляйки някоя поема или картина като нехармонична въпреки славословията на Саджад. Раза винаги се удивяваше колко непонятни за баща му остават концепциите уаби и саби, макар на него да му се струваха очевидни, също както удас на урду изразява състояние, съвсем различно от „меланхолия“ на английски.)

— Walnut — каза той на Абдула.

Другото момче повтори бавно английската дума.

— Какво означава?

— Орех — отвърна Раза и Абдула отметна глава и се засмя.

— Не разбирам защо ни наричат така.

— Защото орехът прилича на малък мозък, безумни пащуне!

Абдула се ухили.

— Ако не ми беше брат, щях да те убия.

— Но аз съм ти брат. И учител. Донеси ми молив и хартия. Започваме с азбуката.

Абдула стана и събра частите на автомата.

— Като ме научиш, ще ти подаря един такъв. Никой няма да забележи липсата. При следващата доставка ще ти заделя.

Раза преглътна въпросите и възраженията. Как да кажеш на момче, обещало ти „Калашников“, че искаш единствено да ти помогне да спазариш евтин, но качествен касетофон, за да озвучават струните на сарангито дома на Саджад Али Ашраф, въплътили принципите уаби-саби и навяващи удас.