Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на капитан Алатристе (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El sol de Breda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
dimov0204(2016)
Корекция
plqsak(2017)
Форматиране
in82qh(2017)

Издание:

Автор: Артуро Перес-Реверте

Заглавие: Слънцето на Бреда

Преводач: Боряна Дукова

Издание: първо

Издател: издателство „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-019-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2024

История

  1. —Добавяне

Епилог

Останалото е история — и една картина. Девет години по-късно, една сутрин аз влязох в ателието на Диего Веласкес, почетен помощник при гардероба на нашия господар, краля, в Мадрид. Беше сив зимен ден, по-неприветлив и от онези във Фландрия. Ледът, покрил локвите, проскърцваше под ботушите ми, окичени с шпори, и въпреки загърнатия догоре плащ и ниско нахлупената шапка, мразовитият въздух режеше лицето ми. Затова почувствах благодарност, когато се озовах в затопления, тъмен коридор, а после в просторното ателие, където огънят бумтеше весело в камината. Стоях до големите прозорци, през които нахлуваше светлина и осветяваше платната — окачени на стената, разположени на стативи или струпани на покрития с дъски под. В стаята миришеше на боя, на различни смески, лакове и терпентин. Разнасяше се още и един доста апетитен мирис — от едно гърне върху желязна скара до камината, в което се топлеше пилешки бульон с подправки и вино.

— Заповядайте, ваша милост, сеньор Балбоа — каза Диего Веласкес.

Пребиваването в Италия, животът в двора и благоразположението на нашия крал дон Фелипе Четвърти бяха изличили до голяма степен севилския му акцент — в сравнение с деня, когато го бях видял за първи път, преди около единадесет-дванадесет години, на стълбите пред „Сан Фелипе“. Сега той чистеше много старателно някакви четки с чисто парче плат, а после ги подреждаше на масата. Носеше широка черна дреха, изпоцапана с петна от боя, косата му беше рошава, мустаците — непригладени, както и козята брадичка. Любимият художник на нашия монарх никога не привеждаше облеклото си в ред, преди да е превалила сутринта. Тогава прекъсваше работата, за да си почине малко и да стопли стомаха си, след като се бе трудил няколко часа, започвайки с първата ясна дневна светлина. Никой от близките му не се осмеляваше да го притеснява преди тази почивка в средата на сутринта. После продължаваше още малко, до следобед, когато хапваше нещо леко. Сетне, ако не го чакаха задачи, свързани с длъжността му в двореца или други важни ангажименти, той се разхождаше край „Сан Фелипе“, по Пласа Майор или по Прадо, често в компанията на дон Франсиско де Кеведо, Алонсо Кано и други приятели, ученици и познати.

Оставих плаща, ръкавиците и шапката си на малко столче и отидох при гърнето с бульона. Сипах си един черпак в гледжосана пръстена купа и сгрявах с нея ръцете си, докато отпивах на малки глътки.

— Как върви работата с двореца? — попитах аз.

— Бавно.

Двамата се разсмяхме на старата шега. По онова време на Веласкес бе възложена тежката задача да осигури живописната украса на залите в новия кралски дворец „Буен Ретиро“. Това и други благоволения му бяха оказани лично от краля и той беше извънредно щастлив от тях. Но е вярно и че се оплакваше, че те му отнемат пространство и спокойствие, за да работи, както желае. Затова наскоро беше отстъпил длъжността на придворен камерхер на Хуан Баутиста дел Масо и се беше задоволил с честта да бъде почетен помощник към кралския гардероб, което не налагаше особени ангажименти.

— Как е капитан Алатристе? — поинтересува се художникът.

— Добре е. Изпраща ви поздрави… Отиде на улица „Франкос“ с дон Франсиско де Кеведо и капитан Контрерас, да посети Лопе.

— А как се чувства нашият Феникс[1]?

— Зле. Бягството на дъщеря му Антонита с Кристобал Тенорио е много тежък удар… Още не го е превъзмогнал.

— Трябва да намеря свободно време и да отида да го видя… Много ли е зле?

— Всички се страхуват, че няма да изкара зимата.

— Жалко.

Отпих още няколко глътки. Бульонът пареше, но възвръщаше към живот.

— Изглежда, че ще има война с Ришельо — вметна Веласкес.

— Така разправят и при „Сан Фелипе“.

Отидох да оставя паницата на масата и пътьом се спрях пред една завършена картина, поставена на статив, на която липсваше единствено лаковото покритие. Анхелика де Алкесар изглеждаше прекрасна на платното. Беше облечена в бяла атлазена рокля с позлатени илици, украсена с дребни перли, мантиля от брюкселска дантела падаше върху раменете й. Знаех, че е дантелата е брюкселска, защото аз й я бях подарил. Сините й очи гледаха внимателно и иронично, изглеждаха така, сякаш следяха всяко мое движение, както всъщност правиха невъзмутимо в продължение на целия ми живот. Фактът, че я виждах там, ме накара да се усмихна. Само преди няколко часа се бях разделил с нея, излизайки на улицата, загърнат в плаща си, за да се защитя от мразовития утринен студ, с ръка на ръкохватката на шпагата, в случай, че ме причакваха наемните убийци на чичо й. Още пазех сладкото й ухание по пръстите, устата и кожата си. Тялото ми носеше вече зарасналия белег от нейната кама, паметта ми — спомена за нейните думи на любов и на омраза, искрени и смъртоносни, както едните, така и другите.

— Намерих ви — казах на Веласкес — скица на шпагата на маркиз Де лос Балбасес… Един стар приятел я е виждал много пъти и си я спомня доста добре.

Обърнах гръб на портрета на Анхелика. После извадих листа, който носех сгънат под дрехата и я подадох на художника.

— Ръкохватката беше от бронз и злато. Ето, тук ваша милост ще види как са разположени и защитните зъбци.

Веласкес, който беше оставил парчето плат и четките, огледа скицата с доволен вид.

— Колкото до перата на шапката му — додадох — няма съмнение, че бяха бели.

— Отлично — рече той.

Остави листа на масата и погледна картината. Тя беше предназначена да краси една от залите в двореца — беше огромна, сложена на специална поставка до стената, а до нея имаше стълбичка, за да може художникът да работи в горната й част.

— Накрая реших да се вслушам в съвета ви — добави замислено той. — Копия вместо знамена.

Аз самият му бях разказал подробностите в дълги разговори, проведени през последните месеци, след като дон Франсиско де Кеведо го беше посъветвал да документира с моя помощ детайлите от картината. За да я осъществи, Диего Веласкес беше решил да подмине яростта на битките, сблъсъка на стоманата и другите обичайни неща за общите батални сцени, и да се опита да предаде тържествеността и величието на мига. Искаше, казвал ми го беше нееднократно, да пресъздаде едновременно и великодушието, и високомерието на победителите, при това по свой начин: действителността не такава, каквато е, а каквато той си я представя. Искаше да изрази нещата едновременно и истинно, но и да ги остави малко недовършени, така че да остави простор на въображението на зрителя, който да почувства контекста и духа на сцената.

— Как ви се струва?

Пределно добре знаех, че художествената ми преценка на двадесет и четиригодишен войник въобще не го интересуваше. Но той искаше нещо друго. Отгатвах го по начина, по който ме наблюдаваше, някак боязливо, почти крадешком, докато погледът ми се плъзгаше по картината.

— Така беше и не беше така — казах аз.

Едва-що тия думи се изплъзнаха от устата ми, и вече се разкаях за тях, боях се, че съм го подразнил. Но дон Диего само се усмихна леко.

— Добре — рече той. — Зная, че няма хълм с подобна височина близо до Бреда и че перспективата на фона е малко пресилена — направи няколко крачки и се вгледа в картината с ръце на хълбоците. — Но сцената се получава и това е важното.

— Нямах предвид това — отбелязах.

— Зная какво имахте предвид.

Отиде до ръката, с която холандецът Юстин фон Насау поднася ключа на нашия генерал Спинола — ключът все още беше скициран бегло и представляваше цветно петно — и я разтърка с палец. После отстъпи назад, без да откъсва очи от платното. Взираше се в пространството под хоризонталното дуло на аркебуза, който голобрадият войник държеше на рамо, там, където едва се забелязваше орловият профил на капитан Алатристе, полускрит между главите на двама от офицерите.

— В края на краищата — каза той най-сетне, — така ще го запомнят… Имам предвид по-нататък, когато вие, аз и всички те няма да бъдем между живите.

Гледах лицата на полковника и капитаните на първа линия, на някои от които липсваха последните щрихи. Най-малкият проблем беше, че с изключение на Юстин фон Насау, принц Нойбургски, дон Карлос Колома и маркизите Де Еспинар и Де Леганес, и разбира се, самия Спинола, останалите лица, изобразени на платното, не отговаряха на действителни персонажи и че Веласкес рисуваше приятеля си Алонсо Кано като холандския стрелец отляво и че беше използвал някои черти, силно напомнящи неговите собствени, за офицера с високите ботуши, който гледаше зрителя отдясно. Или пък че рицарският жест на горкия дон Амбросио Спинола — умрял от мъка и срам четири години по-рано, в Италия — беше идентичен с този от онази далечна сутрин, но при представянето на движението на холандския генерал, художникът беше придал повече смирение и покорство, отколкото беше показал Насау, когато предаде града. Това, което аз имах предвид, беше, че в тази спокойна, тържествена композиция — „не, не, дон Юстин, не се покланяйте пред мен“ и в сдържаното поведение на едните и другите офицери се криеше нещо, което аз бях видял добре отблизо, макар и отзад, застанал сред копиеносците. Имам предвид високомерието и гордостта на победителите и горчивината и омразата в очите на победените; ожесточението, с което се бяхме секли едни други и още щяхме да продължаваме да го правим, макар да не бяха никак малко гробовете, с които беше изпълнена местността, виждаща се в дъното на картината, сред сивата мъглявина на пожарищата. Що се отнася до тези, които фигурираха на преден план в картината и онези, които не фигурираха там, истината е, че ние, вярната пехота, понесла и приела какво ли не, старите легиони, които бяха свършили черната работа в галерите и тунелите под окопите, щурмувайки „по ризи“ в нощта, ние, които събаряхме с огън и брадви дигата на Севенберг, сражавахме се при мелницата на Руйтер и край укреплението Терхейден, дрипави, с вехти оръжия, с гнойни рани, жертви на болести и мизерия, бяхме само прицел за дулата на противника. Бяхме неизменният декор, на фона на който другата Испания, официалната, потънала във фини дантели и достолепие, приемаше в свое владение ключовете на Бреда — накрая, както и се опасявахме, дори не ни позволиха да разграбим града, — другата Испания, която позираше за бъдещите поколения и си позволяваше цялата тази празна суета: лукса да демонстрира великодушие, „но, моля ви, не се покланяйте, дон Юстин“. Ние сме благородници и слънцето над Фландрия още не е залязло.

— Ще стане велика картина — казах аз.

Бях искрен. Щеше да стане велика картина и светът може би щеше да си спомня за нашата злочеста Испания, разкрасена чрез това платно, излязло изпод четката на най-големия художник на това време, от което не бе трудно да се почувства полъха на безсмъртието. Но действителността, моите истински спомени, заемаха втория план в картината. Там, накъдето непреодолимо се отклоняваше погледът ми, отвъд централната композиция, за която пет пари не давах.

Гледах към стария пряпорец на сини и бели квадрати, на рамото на знаменосец с разчорлени коси и засукани мустаци, който спокойно можеше да бъде поручик Чакон, когото видях да умира в опит да спаси същото това парче плат при редута Терхейден. Гледах към стрелците — Ривас, Лоп и останалите, които не се завърнаха нито в Испания, нито където и да било другаде, — обърнати с гръб към основната сцена, или онези сред гората от стройни копия, безименни в картината, но които аз можех, един по един, да нарека с имената на живи и паднали другари, пренесли с пот и кръв същите тези копия из Европа, за да превърнат в истина тези слова:

Докрай, на смърт под знамената

сражаваха се с чест и слава.

Пред тях французи се предават,

пребродиха навред земята —

безименни и без отплата.

Фламандците се покоряват,

позна и Англия страха,

и чак до края на света,

отдето слънцето изгрява,

те все Испания прославят.

На тях, испанци по език и земя, различни помежду си, но единни в честолюбието, гордостта и страданието, а не на портретираните фигуранти от предния план на картината, холандецът предаваше проклетите ключове. На тази безименна и безлика войска, която художникът едва загатваше в подножието на хълма, който никога не бе съществувал; където в десет часа сутринта на 5 юни в лето двайсет и пето на века, по време на властването на нашия крал дон Фелипе Четвърти, аз присъствах на капитулацията на Бреда, наред с капитан Алатристе, Себастиан Копонс, Курро Гароте и останалите оцелели от почти унищоженото отделение. Девет години по-късно, в Мадрид, изправен пред картината, нарисувана от Диего Веласкес, ми се струваше, че отново чувам барабана, че виждам как бавно се придвижват, сред димящите в далечината укрепления и окопи, копията и знамената на последната и най-добра пехота на света: пехотата на испанците, омразни, жестоки, надменни, дисциплинирани само под огън, които бяха готови да изстрадат всичко при всяко завоевание, но не понасяха да им се повишава тон.

Мадрид, август, 1998 г.

Бележки

[1] Алюзия с прозвището на Лопе де Вега — „Испанският Феникс“. — Б.р.