Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (1)

I. Неочакван удар

Бог ми е свидетел, в есенните утрини холандските канали тънат във влага. Тук-там над мъглата, стелеща се над дигата, плахото слънце огряваше едва-едва движещите се по пътя силуети на хора, поели към града, който бе отворил портите си за сутрешния пазар. Това слънце напомняше на едва видима звезда — студено, калвинистко, еретично и без съмнение недостойно да носи името си. Светлината му беше мръсна, сивкава и здрачна, а сред нея се движеха волски каруци, селяни с кошници зеленчуци, жени с бели забрадки, натоварени със сирене и стомни с мляко.

Аз вървях бавно в мъглата, преметнал през рамо дисагите и стиснал зъби, за да не тракат от студа. Хвърлих поглед към насипа на дигата, където мъглата се сливаше с водата, но различих единствено смътни очертания на тръстики, трева и дървета. Наистина, за миг ми се стори, че виждам някакъв метален, матов отблясък, сякаш от шлем или ризница, но после влажната пара, издигаща се над канала, отново потули всичко. Момичето, което вървеше до мен, навярно също го беше видяло, защото ми отправи тревожен поглед изпод гънките на забрадката, покриваща главата и лицето му, а после извърна очи към холандските стражи. С нагръдници, каски и алебарди, те се очертаваха — тъмносиви фигури на сив фон — пред външната порта на крепостната стена, до подвижния мост.

Градът, който приличаше по-скоро на голямо село, се наричаше Оудкерк и беше разположен там, където се сливаха канал Остер, река Мерк и делтата на река Моса, наричана от фламандците Маас. Имаше по-скоро военно, отколкото някакво друго значение, защото контролираше достъпа до канала, по който бунтовните еретици изпращаха помощ на сънародниците си, обсадени в град Бреда, намиращ се на три левги оттук. Пазеха го градско опълчение и две роти редовна войска, едната от които английска. Освен това, укрепленията бяха здрави, а главната порта, защитена с бастион, ров и подвижен мост, нямаше да се даде току-така. Именно затова в онази утрин аз бях там.

Предполагам, че сте досетили кой съм. Казвам се Иниго Балбоа и по онова време, за което разказвам, бях четиринадесетгодишен. Не го приемайте за самохвалство, но трябва да кажа, че ако ветеран е онзи, който е врял и кипял в много битки, то аз, въпреки младостта си, бях вещ майстор във военното изкуство. Подир опасните приключения, случили се в Мадрид по време на владичеството на нашия крал дон Фелипе IV, при които се видях принуден да вадя пистолет и дага^[1], след като бях на крачка и от кладата, последните дванадесет месеца прекарах с господаря си, капитан Алатристе, във войската във Фландрия. Преди това старият легион на Картахена бе стигнал до Генуа по море и мина през Милано и така наречения „Испански Път“ до зоната на военните действия срещу непокорните провинции. Там войната, далеч от епохата на големите капитани, големите завоевания и големите плячки, се беше превърнала в нещо като дълга и тягостна игра на шах, в която силните позиции бяха обсадени и преминаваха от ръка на ръка, и в която често търпението се оказваше по-важно от храбростта.

В такива размисли бях потънал аз в онази мъглива утрин, докато вървях, съвсем невъзмутимо, към холандските часови и към портата на Оудкерк, редом със забраденото момиче, сред селяни, гъски, волове и каруци. Продължих да крача напред, дори след като един селяк, прекалено мургав за онзи пейзаж и онзи народ — там почти всички са руси, със светли кожи и очи — мина покрай мен, мърморейки много тихо нещо подобно на „Аве, Мария“, и ускори стъпка, сякаш се опитваше да настигне други четирима мъже, също необичайно слаби и мургави, които вървяха малко по-напред.

Тогава четиримата отпред, поизостаналият, момичето със забрадката и аз стигнахме заедно, почти едновременно, до часовите при подвижния мост и портата. Там стояха един дебел, червендалест ефрейтор, загърнат с черен плащ, и друг страж с дълги руси мустаци, когото си спомням много добре, защото той каза нещо на фламандски, несъмнено някакъв комплимент, отправен към девойката със забрадката, и след това силно се изсмя. А после внезапно смехът му секна, защото слабоватият селянин, мърморещ „Аве Мария“, извади кама от дрехата си и му преряза гърлото. Кръвта бликна от зиналата рана на такава силна струя, че опръска дисагите ми точно в момента, когато ги отварях, а другите четирима, в чиито ръце също бяха просветнали мълниеносно ками, вадеха добре смазаните пистолети, носени от мен. Тогава дебелият ефрейтор отвори уста, за да призове „На оръжие“. Ала само това и успя да стори — да я отвори, защото преди да издаде и звук, му опряха друга кама над голямата яка на бронята и прерязаха гръкляна му от ухо до ухо. Когато падна в трапа, аз вече бях оставил торбите и със собствената си кама между зъбите се катерех като катерица по стълба на подвижния мост. Междувременно девойката със забрадката, превърнала се в младеж на моя възраст, отговарящ на името Хайме Кореас, се качваше от другата страна, за да препречи като мен с клин механизма на подвижния мост и да среже въжетата и скрипците.

Оудкерк не помнеше да е осъмвал така. Защото четиримата мъже с пистолетите, ведно с другия, мълвящия молитвата, префучаха като дяволи из бастиона, стреляйки и мушкайки с камите си всичко живо наоколо. Едновременно с това, когато другарят ми и аз препречихме моста и вече се спускахме по веригите надолу, от брега на дигата се надигна глух вой. Това бе ревът на сто и петдесет мъже, прекарали нощта във вода до пояса, които сега изплуваха от нея с възгласи „Свети Сантяго! Свети Сантяго!… Испания и свети Сантяго!“. Решени да прогонят студа с огън и меч, те възлизаха по насипа с оръжие в ръка, завземаха бастиона и после, за ужас на холандците, които се щураха насам-натам като полудели гъски, нахълтваха в града и сечаха наред.

 

 

Днес учебниците по история говорят за превземането на Оудкерк като за клане, споменават „испанската ярост от Антверпен“ наред с други подобни силни изрази, и уверяват, че в онова ранно утро легионът на Картахена е действал с небивала жестокост. Е, добре… На мен не са ми го разказвали, защото аз бях там. Истина е, че в първия момент стана касапница. Но вие ми кажете как по друг начин да превземеш със сто и петдесет души укрепено холандско селище, чийто гарнизон наброява седемстотин души? Единствено ужасът от едно неочаквано и безмилостно нападение можеше да прекърши в миг гръбнака на еретиците. И точно към това се придържаха нашите хора с професионалната суровост на старите легиони. Полковник дон Педро де ла Дага беше издал заповед в началото да се избива всичко наред и без помайване, за да се всее ужас у защитниците и да бъдат принудени да се предадат незабавно, и никой да не се разсейва с грабеж, докато победата не е сигурна. Тъй че спестявам някои подробности. Ще кажа само, че отвред трещяха аркебузни изстрели, носеха се викове, просветваха остриетата на шпаги, и че нито един холандец над петнадесет-шестнадесет години, от тези, които нашите войници срещнаха в първите мигове от нападението, независимо дали се биеше, бягаше или се предаваше, не оцеля, за да разкаже.

Нашият полковник беше прав. Паниката, обзела врага, беше най-големият ни съюзник, та дори не понесохме големи загуби. Десет-дванайсет души общо убити и ранени. И това е нищо, да му се не види, в сравнение с двестатината еретици, които градчето погреба на следващия ден, и с факта, че Оудкерк падна като зряла круша в ръцете ни. Основната съпротива беше оказана в сградата на Кметството, където двадесетина англичани успяха да се прегрупират в някакъв ред. Англичаните, които бяха съюзници на бунтовниците, откакто нашият господар, кралят, отказа да даде ръката на инфантата Мария на техния Уелски принц, не се ползваха с добро име сред нас. Тъй че когато първите испанци достигнаха градския площад, с окървавени ками, пики и шпаги, а англичаните ги посрещнаха с дружен мускетен залп от балкона на Кметството, нашите го приеха доста зле. Затова струпаха барут, кълчища и смола, подпалиха Кметството ведно с двайсетината англичани вътре, а после посрещнаха с аркебузи и ножове малцината, опитали да се измъкнат оттам.

Сетне започна плячкосването. Според стария войнишки обичай победителите имаха право да разграбят градовете, които не се предаваха според установеното договаряне или биваха превземани със сила. А в жаждата си за плячка всеки войник грабеше за десет и ругаеше за стотина. И понеже Оудкерк не се беше предал — губернаторът-еретик беше убит с пистолетен изстрел още в началото, а сега бесеха военния комендант на града на портата на дома му — и освен това градчето беше превзето, честно казано, със зъби и нокти, не беше нужно някой да дава специална заповед, та ние, испанците, да нахлуем по къщите, що сметнехме за подходящи, сиреч всички, и да завлечем каквото ни падне. Последното, както можете да си представите, даде повод за мъчителни сцени. Защото и фламандските буржоа, подобно на всички останали, яростно се противят, когато им се отнема имуществото, та мнозина трябваше да бъдат убеждавани с острието на шпагата. Тъй че скоро улиците се изпълниха с войници, нарамили най-разнообразни предмети, сновящи сред дима на пожарищата, стъпканите завеси, потрошените мебели и труповете. Мнозина от тия трупове бяха голи и боси, а кръвта им се събираше в тъмни локви по каменните улици. Войниците се подхлъзваха по нея, а кучетата я лочеха с езици. Вярвам, можете да си представите картината.

Нямаше насилие над жените, поне командването на го допускаше. Не се допускаше и прекомерното пиене, което често, дори при най-дисциплинираните войници, води до първото. Заповедите по тези въпроси бяха категорични като острие на толедска сабя, защото нашият главнокомандващ, генерал дон Амбросио Спинола, не желаеше да настройва допълнително срещу себе си местното население, на което и без това му идваше предостатъчно да го колят и грабят, та да изнасилват и жените му. Тъй че в навечерието на щурма, за да тури нещата по местата им и понеже винаги е за предпочитане да се вземат предварително мерки, а не после да се пита „кой прав, кой крив“, бяха обесени два–трима войника, склонни към издевателства над нежния пол и уличени в престъпления. Разбира се, никое знаме и никоя войска не е съвършена. Дори в тази на Христос, макар и набирана по негов вкус, е имало един, който го е предал, друг, който се е отрекъл от него и трети, който не му е повярвал. Истината е, че в Оудкерк предохранителните наказателни действия се оказваха чудодейни. И като изключим някой и друг изолиран случай на насилие — на следващия ден имаше друга военнополева екзекуция на място, неизбежна, щом има победители, опиянени от възможността да грабят, — то честта на фламандките, каквато и да беше тази чест, остана непокътната. За момента.

 

 

Кметството гореше до върха на ветропоказателя. Вървяхме с Хайме Кореас, и двамата много доволни, че сме отървали кожата при градската порта и че сме изпълнили удовлетворително за всички, само не и за холандците, разбира се, поверената ни мисия. След битката си бях взел обратно дисагите, просмукани от прясната кръв на холандеца с русите мустаци, и ги бяхме натъпкали с всички ценни предмети, до които бяхме успели да се доберем: сребърни прибори, няколко жълтици, синджир, смъкнат от трупа на един буржоа и две-три нови, красиви калаени кани. Моят другар се перчеше с островръх шлем с пера, принадлежал на един англичанин, който вече нямаше глава, на която да го сложи. А аз се кипрех с хубава връхна дреха от червено кадифе, обшита със сребро, намерена в една изоставена къща, която бяхме преровили по наш си вкус. Хайме беше носач като мен, сиреч помощник или оръженосец; заедно бяхме преминали през достатъчно мъки и неволи, за да се смятаме за добри другари. Плячката и успехът на приключението при подвижния мост, което нашият славен капитан дон Кармело Брагадо беше обещал да компенсира, ако всичко приключеше щастливо, утешаваха Хайме за маскирането му като млада селянка. За последното бяхме хвърляли жребий и той още се срамуваше от участта си. Що се отнася до мен, на този етап от фламандската си одисея вече бях решил, когато навърша необходимата възраст, да стана войник, и всичко наоколо ме хвърляше в състояние, подобно на шемет, на младежко опиянение с дъх на барут, слава, въодушевление и приключение. Ето как, да му се не види, изглежда войната, когато годините ти са точно толкова, колкото реда има в един сонет, а богиня Фортуна те кара да бъдеш не жертва — Фландрия не беше нито моя родина, нито фламандците бяха моят народ, — а очевидец. А понякога и палач. Но в друг случай вече съм ви казвал, че това бяха години, когато животът, дори собственият, струваше по-малко от стоманата, с която се отнемаше. Трудни и жестоки времена. Сурови времена.

Та разправях ви, че бяхме стигнали до площада при кметството и там поостанахме, зашеметени от гледката на пожара и труповете на англичаните — повечето бяха руси или рижи и луничави, голи, струпани край вратите. От време на време се разминавахме с испанци, натоварени с плячка, или групички потресени холандци, които гледаха от покритите входове към площада. Те стояха там, свити като стадо овце под зорките очи на нашите въоръжени до зъби другари. Отидохме да им хвърлим един поглед. Имаше жени, старци, деца и неколцина мъже. Спомням си един младеж на наша възраст, който ни гледаше едновременно мрачно и с любопитство, а също и жени с бледи лица, с широко отворени очи под белите забрадки и русите плитки. Очите им бяха светли и те наблюдаваха със страх смуглите войници с обветрени лица, по-ниски от техните фламандци, но с буйни мустаци, гъсти бради и яки крака, кръстосващи наоколо с мускети на рамо и шпаги в ръце, целите в кожа и метал, потънали в мръсотия, кръв, кал от дигата и барутен прах. Никога няма да забравя начина, по който ни гледаха нас, испанците, там в Оудкерк, както и на много други места; смесицата от чувства, от омраза и страх, когато ни виждаха да влизаме в градовете им, да минаваме в боен ред покрай къщите им, потънали в прахта от пътищата, със стърчащи отвсякъде оръжия и облечени в дрипи, смълчани, но по-опасни, отколкото ако надавахме викове. Горди дори в окаяността си, като във „Войнишката песен“ на Бартоломе Торес Нааро:

За зло или добро,

така е във войната —

на две ръце разчиташ,

и липсва ти парата.^[2]

Ние бяхме вярната пехота на нашия католически крал. Все доброволци, тръгнали да дирят богатство и слава, хора на честта, ала нерядко и хора от изметта на Испания, сган, алчна да плячкосва, която показва желязна, безупречна дисциплина единствено под вражески обстрел. Неустрашими и сеещи ужас дори в разгрома, испанските легиони, в продължение на два века школа за най-добрите войници на Европа, олицетворяваха най-резултатната военна машина, която някой някога е изпращал на бойното поле. Макар че по онова време епохата на големите завоевания беше приключила и все повече се утвърждаваше ролята на тежката артилерия. Войната във Фландрия се беше превърнала в низ от протяжни обсади с мини и окопи, и нашата пехота вече не беше бляскавата войскова част, на която великият Фелипе II разчиташе и за която беше написал онова прословуто писмо до своя пратеник при папата:

„Не възнамерявам и не искам да бъда крал на еретици. И ако не всичко може да се поправи, както аз желая, без да се стига до оръжия, то твърдо съм решен да прибягна и до тях. Нито опасността за мен, нито разрухата на тези страни или на онези, които са ми останали, ще ме спрат да направя това, което един християнски владетел, имащ страх от Бога, е длъжен да стори в служба Нему.“

Така и стана, да му се не види. След дълги десетилетия на разпри с половината свят, в резултат на които се сдоби само с тревоги и тегоби, много скоро на Испания не й остана нищо друго, освен да гледа как легионите й измират по бойните полета, както при Рокроа, верни на честта си поради липса на друго, безмълвни и безучастни, с редици превърнати в онези „стени и бойници от човешки тела“, за които с възхита говори французинът Босюе^[3]. Все пак, докрай създавахме проблеми на всички. Дори когато нашите хора и генералите далеч не бяха това, което представляваха по времето на херцог Де Алба и Алесандро Фарнезе, испанските войници продължиха за известен период да бъдат кошмарът на Европа. Те плениха един френски крал при Павия, победиха при Сен Кентен, плячкосаха Рим и Антверпен, завладяха Амиен и Остенде, избиха десет хиляди неприятели при превземането на Хемиген, осем хиляди при Маастрихт и девет хиляди при Слуис, като воюваха на нож, до кръста във вода. Ние бяхме гневът Господен. Стигаше да ни хвърли човек един поглед, за да разбере защо: мрачни, грубовати воини, дошли от пресъхналите земи на юг, сражаващи се сега по чужди, враждебни краища, където няма възможност за оттегляне, а поражението е равносилно на унищожение. Едни водени от немотията и глада, които искаха да загърбят, други — от амбицията, от мечтите за сполука и слава, на които добре пасваше песента на онзи благороден мъж, дон Кихот:

Във бой се хвърлям

Тласкан от неволя.

Пари да имах,

Бих се спрял отколе.

Или тези стари и красноречиви стихове:

Войник съм зарад свойта бедност,

но бия се със всички сили

и по-голяма е Кастилия,

откакто коня си възседнах.

Тъй или иначе това бяхме ние и такива щяхме да останем още няколко години, разширявайки Кастилия с острието на шпагата или с каквото Бог и дяволът ни покажеха там, в Оудкерк. Знамето на нашата рота се вееше от балкона на една къща и другарят ми Хайме Кореас, от ротата на знаменосеца Кото, тръгна натам, за да открие своите хора. Аз повървях още известно време. Отдалечих се малко от фасадата на Кметството, за да избегна ужасната горещина на пожара. Когато заобиколих сградата, видях двама души да трупат отвън книги и свитъци, които изнасяха припряно през една врата. Това не приличаше толкова на грабеж — странно е в разгара на плячкосването някой да се занимава с книги, — колкото на спасителна операция от пожара. Тъй че реших да поогледам. Навярно ваши милости си спомнят, че бях запознат с печатното слово от времето, когато живеех в столицата, в близост с кралския двор. Това се дължеше на приятелството ми с дон Франсиско де Кеведо — беше ми подарил една книга на Плутарх, — на уроците по латински и граматика, които ми даваше преподобният Перес, на увлечението ми по театъра и пиесите на Лопе де Вега, както и на навика ми да чета всичко, с което разполагаше господарят ми капитан Алатристе, когато въобще разполагаше с нещо.

Единият от тези, които вадеха книги и ги трупаха на улицата, беше възрастен холандец с дълга бяла коса. Беше облечен в черни дрехи като тамошните пастори и носеше мръсна сивкава пелерина. Ала нямаше вид на Божи служител, ако така можеше да се нарече човек, който проповядва доктрините на еретика Калвин, дано гръм да порази проклетия му кучи син в пъкъла или там където, по дяволите, се подвизава. Накрая предположих, че е секретар или общински чиновник, който се опитва да спаси книгите от пожара. Трябва да съм го наблюдавал дълго, защото бях пропуснал да забележа, че другият мъж, който в този момент излизаше през димната завеса на вратата, натоварен с книги, носеше червената лента, която бе отличителен знак на испанските войници. Беше млад, гологлав, с окадено лице, покрито с пот и сякаш вече няколко пъти се беше спускал до дъното на пещта, в която се беше превърнала сградата. От презрамника му висеше шпага, беше обут с високи чизми, почернели от дима и саждите. Не личеше да го смущава димът, който се вдигаше от единия ръкав на дрехата му, който тлееше бавно, без пламък. Като че ли не му отдаде значение и когато най-сетне го забеляза. Само остави камарата книги и го угаси с няколко разсеяни потупвания с ръка. В този момент вдигна очи и погледът му се спря на мен. Имаше слабо, ъгловато лице с кестеняви, все още гъсти мустаци, който преминаваха в остра брадичка под долната устна. Навярно беше между двадесет и двадесет и пет годишен.

— Можеш да помогнеш — изръмжа той, щом забеляза избелялата червена лента, която носех на дрехата си. — Вместо да стоиш и да зяпаш.

После се поогледа наоколо, към покритите входове на площада, откъдето няколко жени и деца наблюдаваха сцената, и избърса потта от лицето си с прогорелия ръкав.

— Боже — каза той — изгарям от жажда.

И пак се върна вътре да вади нови книги заедно с мъжа, облечен в черно. Размислих един миг и се втурнах към най-близката къща, през чиято разбита и извадена от пантите врата зяпаше втрещено едно холандско семейство.

— Drinken — казах аз. Посочих моите калаени кани и ги надигнах, все едно пия, като същевременно поставих другата си ръка на ръкохватката на камата. Холандците разбраха думите и жеста, защото тозчас напълниха стомните с вода и аз успях да се върна с тях на мястото, където двамата мъже продължаваха да трупат книги. Щом видяха стомните, те жадно ги изпразниха на един дъх. Преди да се вмъкнат отново в димния облак, испанецът се обърна отново към мен.

— Благодаря — каза простичко той.

Последвах го. Оставих дисагите на земята, съблякох кадифената си дреха и тръгнах след него. Направих го не защото ми се беше усмихнал, докато ми благодареше, нито защото ме разнежиха прогорелият му ръкав и зачервените му от дима очи, а защото неочаквано този непознат войник ме беше накарал да проумея, че понякога има неща, по-значими от един грабеж. Дори резултатът от този грабеж вероятно да надхвърля сто пъти годишната ти заплата. Тъй че вдишах чист въздух с пълни гърди, покрих устата и носа си с кърпа, която извадих от вътрешния си джоб, приведох глава, за да не се удрям в пукащите греди, заплашващи да рухнат всеки момент, и навлязох с тях в димния облак, за да взема книги от горящите лавици. В един миг обаче горещината стана задушаваща, въздухът се изпълни с пламтящи частици, които изгаряха вътрешностите при вдишване. По-голямата част от книгите пък станаха на пепел, но не пепел от любов както в онзи прекрасен и далечен сонет на дон Франсиско де Кеведо, а печални останки, в които се топяха и изчезваха толкова часове на труд, толкова любов, толкова ум и толкова човешки съдби, които биха могли да осветят живота на толкова други хора.

Влязохме още един, последен път, преди покривът на библиотеката да рухне в грохот и пламъци зад гърба ни. Останахме отвън, задъхващи се от чистия въздух, и се гледахме замаяни, с полепнали от потта ризи и очи, насълзени от дима. В нозете ни лежаха спасени около двеста книги и стари свитъци от библиотеката. Една десета част, пресметнах аз, от това, което изгоря вътре. На колене до купчината, изтощен от усилията, облеченият в черно холандец кашляше и плачеше. Колкото до войника, щом си пое достатъчно въздух, той ми се усмихна така, както когато му донесох вода.

— Как се казваш, момче?

Поизпъчих се леко, сподавяйки надигащата се кашлица.

— Иниго Балбоа — рекох аз. — От частта на дон Кармело Брагадо.

Последното не беше съвсем вярно. Всъщност това беше частта на Диего Алатристе, а покрай него и моята, защото в легионите носачът беше малко повече от прислужник или товарно муле, а не войник. Ала непознатият не даваше вид да се интересува от тия подробности.

— Благодаря ти, Иниго Балбоа — каза той. Усмивката му беше станала по-широка и озаряваше цялото му лице, блестящо от потта и черно от дима.

— Някой ден — додаде той, — ще си спомниш стореното днес.

Честно казано, любопитно е, нали? Той по никакъв начин не би могъл да знае това, но както можете сами да се уверите, думите на войника се оказаха верни и аз много добре си спомням онзи ден. Тогава той постави една ръка на рамото ми, а с другата стисна моята. Беше топло и силно ръкостискане. А после, без да размени и дума с холандеца, който редеше с трепет книгите една върху друга, сякаш бяха драгоценно съкровище — днес вече зная, че са били именно това, — той пое по пътя си.

 

 

Щяха да минат няколко години, преди да срещна отново непознатия войник, на когото помогнах да спаси книгите от библиотеката на Кметството в онзи мъглив ден от плячкосването на Оудкерк, и през цялото това време нямаше да зная името му. Едва по-късно, когато вече бях зрял мъж, имах щастието да го срещна пак, в Мадрид, и при обстоятелства, които нямат връзка с настоящата история. Тогава той вече не беше окаден войник. Въпреки годините, които ни деляха от онази далечна утрин в Холандия, той си спомняше името ми. А аз най-сетне научих неговото. Казваше се Педро Калдерон: дон Педро Калдерон де ла Барка.

 

 

Но да се върнем към Оудкерк. След като войникът си замина, аз се отдалечих от площада и тръгнах да търся капитан Алатристе. Намерих го жив и здрав, да се грее заедно с останалите от отделението си край малък огън, в задния двор на една къща, която гледаше към пристана на канала в близост до градската стена. На капитана и другарите му бе възложено да атакуват тази част на градчето, с цел да опожарят лодките на кея и да завземат задната порта, като по този начин отцепят отстъплението на неприятелските войски от областта. Когато го открих, остатъците от овъглените лодки пушеха на брега на канала, а върху дървения под на кея, по дворовете и къщите личаха следите от скорошната битка.

— Иниго — каза капитанът.

Усмихваше се уморено и малко разсеяно, с онзи поглед, който се отпечатва във войнишките очи след тежко сражение. Поглед, който ветераните от легионите наричаха „последната картина“ и който за времето, прекарано във Фландрия, се бях научил добре да разграничавам от всеки друг. Беше поглед, изразяващ изтощение, примирение и страх, поглед на човек с опрян в гърлото нож. Този поглед оставаше в очите, след като преминеха всички други и точно с него ме гледаше капитан Алатристе в момента. Отдъхваше, седнал на пейка, подпрял лакът на една маса, изпънал левия си крак, сякаш го болеше. Високите му до коленете чизми бяха целите в кал, на раменете си имаше наметната разкопчана дреха, кафеникава и мръсна, под която можеше да се види късият елек от биволска кожа. Шапката му лежеше на масата, до един пистолет — забелязах, че е стреляно с него, — до колана с шпагата и дагата.

— Ела при огъня.

Подчиних се с удоволствие, като оглеждах труповете на трима холандци, лежащи наоколо: един на близкия кей, друг — под масата. Третият беше по корем, на прага на задната врата на къщата, с алебарда, която не му беше послужила нито да защити живота си, нито за каквото и да било друго. Забелязах, че джобовете му бяха обърнати, липсваха бронята и чизмите, както и два пръста от ръката, без съмнение защото този, който го беше претършувал, беше бързал да извади пръстените му. Струята от кръвта му, червена и тъмнокафява, прекосяваше двора и достигаше мястото, където седеше капитанът.

— На този вече не му е студено — каза единият от войниците.

Не беше нужно да се обръщам. По силния баски акцент разбрах, че е проговорил Мендиета. Беше баск като мен — як бискаец със сключени вежди и с мустаци, големи почти колкото мустаците на моя господар. Компанията допълваха Курро Гароте, от Перчелес в Малага, толкова загорял, че приличаше на мавър, Хосе Лоп от Майорка и един стар приятел на капитан Алатристе от предишните походи, Себастиан Копонс: дребен арагонец, сух и жилав като дявол, чието лице изглеждаше като изсечено от дърво. Видях наблизо да се мотаят още неколцина от отделението: братята Оливарес и галисиецът Ривас.

Всички много се зарадваха, че ме виждат жив и здрав, защото знаеха за трудната ми мисия при подвижния мост. Ала нямаше големи похвали. От една страна аз не за първи път помирисвах барут във Фландрия, от друга — те самите си имаха предостатъчно грижи, за които да мислят. А и не бяха такива хора, които ще се възторгват за нещо, което по същността си и поначало беше задължение на всеки, получаващ плата във войската на краля. Въпреки че в нашия случай — по-скоро в техния случай, защото ние, носачите, нямахме право на възнаграждение и надница, — легионът от дълго време не беше помирисвал пукнат грош.

Диего Алатристе също не го удари на приветствени слова. Вече споменах, че се задоволи само да се усмихне леко, помръдвайки мустак, сякаш мислеше за нещо друго. После, като ме видя, че се суетя напред–назад като вярно куче, търсещо ласката на стопанина, той похвали червената ми кадифена дреха и накрая ме подкани да си взема парче хляб и от надениците, които другарите му печаха на огъня, на който същевременно се грееха. Дрехите им още бяха влажни от нощта, прекарана в канала, а мазните им, мръсни и неугледни от безсънието и битката лица излъчваха умора. При все това бяха в добро настроение. Бяха живи, всичко беше приключило добре, градчето отново беше в ръцете на католиците и на нашия господар краля, а плячката — няколко чувала и вързопа в един ъгъл, — беше прилична.

— След три месеца без заплата — говореше Курро Гароте, докато чистеше окървавените пръстени на убития холандец, — това носи утеха на сърцето.

От другия край на селището прозвучаха тръби, тромпети и удари на барабани. Мъглата започваше да се вдига и това ни позволи да видим редицата войници, напредваща над дигата на река Остер. Високите пики се движеха като гора от тръстика сред стапящата се сивкава дрезгавина. На светлината на един слънчев лъч, избързал напред подобно на авангарден отряд, проблесна стоманата на копията, шлемовете, леките брони и отблясъкът се отрази във водата на канала. Начело вървяха конете и знамената с добрия стар светиандреевски кръст, или както още го наричаха, „бургундски“ — червеният кръст във форма на буквата „Х“, щандарт на испанските легиони:

— Това е Хиняласога — каза Гароте.

„Хиняласога“ беше прякорът, с който ветераните наричаха дон Педро де ла Дага, пълководецът на стария легион от Картахена. На войнишкия жаргон от онова време „хиняр“ означаваше, с извинение пред ваши милости, да се облекчиш или да се изходиш. Звучи малко просташко в настоящия разказ, но ние бяхме войници, да му се не види, а не монахини от „Сан Пласидо“. Колкото до „la soga“^[4], което е същественото, то никой, познаващ влечението на нашия военачалник към бесенето за пропуски в дисциплината, не хранеше и най-малко съмнение относно сполучливостта на прозвището. Та в случая Хиняласога, иначе казано дон Педро де ла Дага, което си беше едно и също, пристигаше откъм дигата, за да влезе официално във владение на Оудкерк, придружаван от взвода на капитан Ернан Торалба.

— Пристига почти по пладне — измърмори сърдито Мендиета. — Когато работата е опечена, прав ли съм?

Диего Алатристе се надигна бавно и забелязах, че го прави тромаво — болеше го кракът, който доскоро беше държал опънат. Знаех, че не е нова рана, а стара, отпреди една година, в бедрото, получена в тесните улички край Пласа Майор в Мадрид при предпоследната ни среща с нашия стар неприятел Гуалтерио Малатеста. Влагата предизвикваше ревматични болежки, а нощта, прекарана във водите на Остер, не беше лека, който би помогнал срещу тях.

— Хайде да хвърлим един поглед.

Приглади мустаци, запаса кожения колан с шпагата и бискайската кама, напъха пистолета в пояса си и взе широкополата си шапка с вечното и неизменно поомачкано червено перо. Сетне бавно се обърна към Мендиета.

— Полковниците винаги пристигат някъде по пладне — каза той и в зеленикавите му, студени очи беше невъзможно да се прочете дали говори сериозно или на шега. — Нали затова ние ставаме рано.