Денис Лихейн
Злокобен остров (13)

11

Коули и Нахринг ги поведоха надолу по настлан с черни и бели плочки коридор и през двойна врата в главното болнично отделение. Минаха покрай сестрински пункт вляво и свърнаха надясно в голямо помещение с издължени флуоресцентни електрически крушки и корнизи с формата на буква U, окачени на забити в тавана куки, и ето я и нея, седнала на едно легло, в бледозелена престилка, която свършваше точно над коленете й, тъмната й коса беше току-що измита и сресана назад над челото.

— Рейчъл — каза Коули, — отбихме се с няколко приятели. Надявам се, че не възразяваш.

Тя приглади подгъва на престилката под бедрата си и погледна Теди и Чък с детинско очакване.

По нея нямаше дори белег.

Кожата й беше с цвят на пясъчник. По лицето, ръцете и краката й нямаше нито едно петънце. Стъпалата й бяха боси, а кожата й беше без нито една драскотина, недокосната от клони, тръни или камъни.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя Теди.

— Госпожице Соландо, дойдохме тук да…

— Продадете нещо?

— Мадам?

— Не сте дошли да продавате нещо, надявам се. Не искам да бъда груба, но съпругът ми взема всички тези решения.

— Не, мадам. Не сме дошли да продаваме нищо.

— Е, чудесно тогава. Какво мога да направя за вас?

— Можете ли да ми кажете къде бяхте вчера?

— Бях тук. Бях си вкъщи. — Тя погледна Коули. — Кои са тези мъже?

Коули каза:

— Полицаи са, Рейчъл.

— Да не се е случило нещо с Джим?

— Не — каза Коули. — Не, не. Джим е добре.

— Не и децата. — Тя се огледа наоколо. — Те са навън на двора. Не са се забъркали в някоя беля, нали?

Теди каза:

— Не, госпожице Соландо. Децата ви изобщо не са в беда. Съпругът ви е добре. — Той улови погледа на Коули и Коули кимна одобрително. — Ние просто, хм, научихме, че в района вчера е имало известен нарушител. Видели са го на вашата улица да раздава комунистическа литература.

— О, мили Боже, не. На деца ли?

— Не и доколкото ни е известно.

— Но в този квартал? На тази улица?

Теди каза:

— Боя се, че да, мадам. Надявах се, че можете да ни кажете къде сте била вчера, за да знаем дали пътищата ви са се пресичали с тези на въпросния джентълмен.

— Нима ме обвинявате, че съм комунистка? — Тя надигна гръб от възглавниците и стисна чаршафа в юмруците си.

Коули отправи към Теди поглед, който казваше: вие изкопахте дупката. Сега вие сам се измъкнете.

— Комунистка ли, мадам? Вие? Кой човек с ума си би си помислил това? Вие сте толкова истинска американка, колкото и Бети Грейбъл. Само слепец може да не го забележи.

Тя разтвори едната си ръка и пусна чаршафа, и разтри с нея капачката на коляното си.

— Но аз не приличам на Бети Грейбъл.

— Само в очевидния си патриотизъм. Не, бих казал, че приличате повече на Тереза Райт, мадам. Какъв беше онзи филм, който направи тя с Джоузеф Котън преди десетина-дванайсет години?

— „Сянка на съмнение“. Чувала съм го — каза тя и усмивката й беше едновременно мила и чувствена. — Джим се би в онази война. Върна се у дома и каза, че сега светът е свободен, защото американците са се били за него, и целият свят разбрал, че американският път е единственият.

— Амин — каза Теди. — Аз също се бих в тази война.

— Познавахте ли моя Джим?

— Боя се, че не, мадам. Сигурен съм, че е чудесен човек. В армията ли е?

При тази мисъл тя сбърчи нос:

— Морската пехота.

— „Винаги верни“ — каза Теди. — Госпожице Соландо, важно е да знаем всяко движение, което този нарушител е направил вчера. Може дори да не сте го видели. Той умее да се промъква незабелязано. Затова трябва да знаем какво сте правили вие, за да можем да съпоставим това с онова, което вече знаем за местонахождението му, за да можем да видим дали е възможно пътищата ви да са се пресичали.

— Като кораби в нощта?

— Точно. Значи разбирате?

— О, разбирам. — Тя седна изправена на леглото и подви крака под себе си, и Теди почувства движенията й в стомаха и слабините си.

— Така че, ако можете да ме поразходите из деня си… — каза той.

— Ами, да видим. Приготвих закуска на Джим и децата и после опаковах обяда на Джим и той тръгна, а след това изпратих децата на училище и после реших да вляза да поплувам в езерото.

— Често ли го правите?

— Не — каза тя, като се наведе напред и се засмя, сякаш той й беше подхвърлил закачка. — Просто, не знам, чувствах се малко смахнато. Нали знаете как се случва понякога? Просто се чувствате малко смахнато?

— Разбира се.

— Е, точно така се чувствах. Затова си свалих всичките дрехи и плувах в езерото, докато ръцете и краката ми станаха като пънове, толкова бяха натежали, а после излязох, изсуших се и веднага си облякох пак дрехите и си направих дълга разходка по брега. И пусках камъчета във водата и построих няколко пясъчни замъка. Малки.

— Помните ли колко? — попита Теди и почувства, че Коули се взира в него.

Тя се замисли, вдигнала очи към тавана.

— Помня.

— Колко?

— Тринайсет.

— Това е доста.

— Някои бяха много малки — каза тя. — Колкото чаена чаша.

— А после какво направихте?

— Помислих си за вас — каза тя.

Теди видя как Нахринг хвърля поглед към Коули от другата страна на леглото. Теди улови погледа на Нахринг, а Нахринг вдигна ръце, толкова изненадан, колкото и всички останали.

— Защо за мен? — попита Теди.

Усмивката й разкри бели зъби, които бяха почти сключени, ако не се брои червеното връхче на езика, притиснато между тях.

— Защото ти си моят Джим, глупчо. Ти си моят войник. — Тя се надигна на колене, посегна, взе ръката на Теди в своята и я помилва. — Толкова груба ръка. Обичам мазолите ти. Обичам как докосват грубо кожата ми. Липсваш ми, Джим. Никога не си вкъщи.

— Работя много — каза Теди.

— Седни. — Тя го дръпна за ръката.

Коули го побутна напред с поглед, затова Теди се остави да го отведат до леглото. Седна до нея. Каквото и да беше причинило онази виеща тревога в очите й на снимката, то си беше отишло от нея, поне временно, и, когато седеше толкова близо, беше невъзможно да не си даде напълно сметка колко е красива. Цялостното впечатление, което създаваше, беше, че е сякаш течна — тъмни очи, които блестяха с поглед, бистър като вода, бавно размотаващи се извивки на тялото й, които правеха крайниците й да изглеждат, сякаш плуват из въздуха, лице, което беше леко попрезряло в устните и брадичката.

— Работиш твърде много — каза тя и прокара пръсти през мястото точно под гърлото му, сякаш приглаждаше неравност във възела на вратовръзката му.

— Трябва да нося храната вкъщи — каза Теди.

— О, добре сме си — каза тя, и той усети дъха й по шията си. — Имаме достатъчно, за да преживяваме.

— Засега — каза Теди. — Мисля за бъдещето.

— Никога не си го виждал — каза Рейчъл. — Помниш ли какво казваше татко?

— Забравил съм.

Тя приглади с пръсти косата покрай слепоочието му.

— „Бъдещето е нещо, което скътваш настрана“, казваше той. „Аз плащам в брой“. — Тя се изкикоти тихо и се наведе към него толкова близо, че усещаше как гърдите й опират отзад в рамото му. — Не, скъпи, ние ще живеем за днешния ден. За настоящето.

Беше нещо, което Долорес казваше често. А устните и косата бяха подобни на нейните, дотолкова, че ако лицето на Рейчъл се приближеше още, на него можеше лесно да му бъде простено, ако си помислеше, че говори с Долорес. Дори имаха същата трепетна чувственост, за която Теди никога не беше сигурен — дори след всичките им години заедно — дали съпругата му изобщо си дава сметка колко е въздействаща.

Опита се да си спомни какво се очакваше да я попита. Знаеше, че от него се очаква да я върне обратно в релси. Да я накара да му разкаже за деня си вчера, това беше, да му каже какво се е случило, след като се е разхождала по брега и е построила онези замъци.

— Какво направи, след като се разходи до езерото? — попита той.

— Знаеш какво направих.

— Не.

— О, искаш да ме чуеш да го казвам. Така ли е?

Тя се наведе към него, така че лицето й беше малко под неговото, с тъмните й очи, загледани нагоре, и въздухът, който излезе от устата й, се издигна към неговата.

— Не помниш ли?

— Не.

— Лъжец.

— Говоря сериозно.

— Не, не говориш. Ако си забравил това, Джеймс Соландо, чакат те сериозни неприятности.

— Е, кажи ми — прошепна Теди.

— Ти просто искаш да го чуеш.

— Просто искам да го чуя.

Тя прокара ръка по скулата и брадичката му, и гласът й беше по-плътен, когато проговори:

— Върнах се още мокра от езерото, и ти ме облиза, за да ме изсушиш.

Теди покри лицето й с ръце, преди тя да успее да скъси разстоянието помежду им. Пръстите му се плъзнаха назад по слепоочията й, и той почувства влагата от косата й по палците си и я погледна в очите.

— Кажи ми какво друго прави вчера — прошепна той и видя как нещо се бори с чистата като вода яснота в очите й. Страх, беше напълно сигурен. А после страхът изби върху горната й устна и по кожата между веждите й. Той почувства как плътта й потръпва.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му и очите й се разширяваха все повече и бързо се местеха ту насам, ту натам в ямките си.

— Аз те погребах — каза тя.

— Не, аз съм точно тук.

— Погребах те. В празен ковчег, защото вятърът беше отвял тялото ти чак отвъд Северния Атлантик. Погребах отличителните ти знаци, защото това беше всичко, което успяха да намерят. Тялото ти, твоето прекрасно тяло, което беше обгорено и изядено от акулите.

— Рейчъл — каза Коули.

— Като месо — каза тя.

— Не — рече Теди.

— Като почерняло месо, толкова прегоряло, че беше изгубило крехкостта си.

— Не, това не съм бил аз.

— Убиха Джим. Моят Джим е мъртъв. Така че кой си ти, по дяволите?

Тя се изтръгна от хватката му, пропълзя по леглото към стената, и после се обърна да погледне отново към него.

— Кой е този, по дяволите? — Тя посочи към Теди и го заплю.

Теди не можеше да помръдне. Взираше се в нея, в яростта, изпълваща очите й като вълна.

— Да ме изчукаш ли искаше, моряко? Това ли е? Да пъхнеш члена си в мен, докато децата ми играят в двора? Това ли беше планът ти? Пръждосвай се оттук, по дяволите! Чуваш ли ме? Изчезвай оттук, по…

Тя се хвърли към него, вдигнала едната си ръка над главата, и Теди сочи от леглото, а двама санитари се спуснаха покрай него, преметнали през рамо дебели кожени ремъци, хванаха Рейчъл под мишниците и я метнаха обратно на леглото.

Теди почувства как тръпки разтърсват тялото му и потта се излива на струи от порите му, а гласът на Рейчъл прогърмя из отделението:

— Ти, насилник такъв! Жесток шибан изнасилван! Съпругът ми ще дойде и ще ти пререже гърлото! Чуваш ли ме? Ще ти отреже шибаната глава и ще изпием кръвта! Ще се къпем в нея, гаден проклет кучи сине!

Един санитар легна напряко на гърдите й, а другият хвана здраво глезените й в масивната си ръка и те прокараха коланите през метални отвори в парапетите на леглото, кръстосаха ги върху гърдите и глезените на Рейчъл и ги издърпаха през отвори от другата страна, затегнаха ги и после пъхнаха краищата в закопчалки, и закопчалките щракнаха, когато се затвориха, и санитарите отстъпиха назад.

— Рейчъл — каза Коули: гласът му беше внимателен, бащински.

— Всичките сте шибани изнасилвани. Къде са дечицата ми? Къде са ми дечицата? Върнете си ми дечицата, гадни кучи синове такива! Дайте си ми децата!

Тя нададе писък, който се издигна и заседна в гръбнака на Теди като куршум, и се хвърли срещу ремъците, които я удържаха, толкова силно, че парапетите на подвижното легло издрънчаха, а Коули каза:

— Ще се върнем по-късно да видим как си, Рейчъл.

Тя го заплю и Теди чу как плюнката уцели пода, а после Рейчъл изпищя отново и по устната й изби кръв — сигурно я беше захапала — а Коули им кимна и тръгна, и те тръгнаха зад него, без да изостават. Теди погледна назад през рамо и видя, че Рейчъл го наблюдава, гледа го право в очите, докато изви рамене и ги повдигна от дюшека, и жилите на шията й изпъкнаха, а устните й бяха хлъзгави от кръв и слюнка, когато му изкрещя; изпищя, сякаш беше видяла всички мъртъвци от този век да влизат през прозореца й и да вървят към леглото й.

 

 

Коули имаше бар в кабинета си, и тръгна към него веднага щом влязоха, като прекоси стаята надясно, и точно тогава Теди го изгуби за момент. Коули изчезна зад пласт от бяла марля, и Теди си помисли:

Не, не сега. Не сега, за бога.

— Къде я намерихте? — попита Теди.

— На брега близо до фара. Мяташе камъчета в океана.

Коули се появи отново, но само защото Теди премести глава наляво, когато Коули продължи надясно. Когато Теди обърна глава, марлята покри вграден шкаф за книги, а после прозореца. Той разтри дясното си око, надявайки се противно на всички доказателства, но нямаше полза, а после той го почувства по протежение на цялата лява страна на главата си — каньон, пълен с лава, прорязваше черепа му точно под косата. Беше си помислил, че причината е в писъците на Рейчъл, набили се там вътре в главата му, яростния шум, но беше нещо повече от това, и болката изригна, сякаш някой бавно забиваше в черепа му остриетата на дузина кинжали, и той трепна и вдигна пръсти към слепоочието си.

— Господин комисар. — Вдигна поглед и видя Коули от другата страна на бюрото, призрачно размазано петно отляво.

— Да? — успя да каже Теди.

— Блед сте като смъртта.

— Добре ли си, шефе? — Внезапно до него застана Чък.

— Чудесно — изрече Теди, а Коули остави чашата си със скоч на бюрото, и звукът й беше като изстрел на ловна пушка.

— Седнете — каза Коули.

— Добре съм — каза Теди, но думите си проправиха път от мозъка до езика му като по стълба с шипове.

Костите на Коули изпукаха като горящо дърво, докато се облягаше на бюрото пред Теди.

— Мигрена ли?

Теди вдигна поглед към размазаното петно, което представляваше докторът. Щеше да кимне, но миналият опит го беше научил никога да не кима по време на някой от тези пристъпи.

— Да — успя да каже.

— Досетих се от начина, по който си разтривате слепоочието.

— О.

— Често ли ги получавате?

— Половин дузина… — Устата на Теди пресъхна и му трябваха няколко секунди да събере отново малко влага върху езика си — … пъти в годината.

— Имате късмет — каза Коули. — Във всеки случай, поне в едно отношение.

— Как така?

— Много хора, които страдат от мигрена, получават масивна мигрена веднъж седмично или някъде там. — Тялото му отново издаде онзи звук като от горящи дърва, докато се смъкваше от бюрото, и Теди го чу да отключва някакъв шкаф.

— Какво получавате? — попита той Теди. — Частична загуба на зрението, сухота в устата, изгарящо усещане в главата?

— Бинго.

— През всички тези столетия изучаваме мозъка, а никой няма понятие откъде идват. Можете ли да повярвате? Знаем, че обикновено атакуват париеталния лоб. Знаем, че причиняват образуване на тромбове в кръвта. Това са безкрайно дребни неща, но случи ли се на такова деликатно и малко нещо като мозъка, се получават експлозии. Въпреки цялото това време обаче и цялото изучаване, не знаем нищо повече за причината или много за дългосрочните последствия, отколкото за спирането на обикновената простуда.

Коули му подаде чаша вода и сложи в ръката му две жълти таблетки.

— Тези би трябвало да свършат работа. Ще ви пратят в безсъзнание за час-два, но когато дойдете на себе си, би трябвало да сте добре. С напълно ясно съзнание.

Теди погледна надолу към жълтите хапчета, към чашата с вода, която висеше в опасна хватка.

Вдигна поглед към Коули и се опита да се съсредоточи със здравото си око, защото мъжът беше окъпан в светлина, толкова бяла и рязка, че пърхаше на снопове от раменете и ръцете му над лактите.

Където и да отидеш… — подхвана един глас в главата на Теди…

Нокти разтвориха със сила лявата страна на черепа му и изсипаха вътре цял шейкър с кабарчета, и Теди изсъска, когато си пое въздух през зъби.

— За бога, шефе.

— Той ще се оправи, господин комисар.

Гласът опита отново: Каквото и да правиш, Теди…

Някой стовари стоманен прът сред купчината кабарчета, и Теди притисна опакото на ръката си към здравото си око, когато от него избликнаха сълзи и стомахът му се преобърна.

… не вземай тези хапчета.

Стомахът му отново се преобърна, плъзгайки се към десния му хълбок, когато пламъци близнаха стените на цепнатината в главата му, и той беше напълно сигурен, че ако положението се влоши още, ще си прехапе езика.

Не вземай онези проклети хапчета — изпищя гласът, като се носеше бързо напред-назад по горящия каньон, сякаш размахваше знаме и събираше войските.

Теди наведе глава и повърна на пода.

— Шефе, шефе. Добре ли си?

— О боже, о, боже — каза Коули. — Наистина ви е лошо.

Теди вдигна глава.

Не…

Бузите му бяха мокри от собствените му сълзи.

… вземай…

Сега някой беше пъхнал острие по дължина вътре в каньона.

… тези…

Острието беше започнало да се движи напред-назад като трион.

… хапчета.

Теди стисна зъби и почувства как стомахът му отново се присвива. Опита да се да се съсредоточи върху чашата в ръката си, забеляза нещо странно върху палеца си и реши, че мигрената изкривява възприятията му.

Невземайтезихапчета.

Ново продължително прокарване на зъбците на триона по розовите гънки на мозъка му, и Теди трябваше да прехапе устни, за да сподави един писък, и чу там вътре и писъците на Рейчъл заедно с огъня и я видя да го гледа в очите, почувства дъха й върху устните си, и почувства лицето й в ръцете си, докато палците му милваха слепоочията й, а онзи проклет трион се движеше напред-назад през главата му…

Невземайтезишибанихапчета.

И той се плесна с длан през устата и почувства как хапчетата влизат там вътре, прокара ги с вода и преглътна, почувства как се плъзват надолу по хранопровода му и отпи от чашата, докато тя се изпразни.

— Ще ми благодарите — каза Коули.

Чък отново застана до Теди, подаде му кърпичка и Теди избърса с нея челото си, а после устата, и после я пусна на пода.

Коули каза:

— Помогнете ми да го изправя, господин комисар.

Те вдигнаха Теди, измъкнаха го от стола, обърнаха го и той видя пред себе си черна врата.

— Не казвайте на никого — каза Коули, — но оттам се влиза в стая, където понякога си открадвам по някоя дрямка. О, добре де, веднъж на ден. Ще ви настаним там вътре, господин комисар, и след като се наспите, главоболието ви ще мине. Само след два часа ще бъдете в отлична форма.

Теди видя как ръцете му се смъкват от раменете им. Ръцете му изглеждаха странно така — увиснали точно над гръдната му кост. А и двата му палеца създаваха някаква оптична измама. Какво беше, по дяволите? Искаше му се да може да почеше кожата, но Коули вече отваряше вратата, и Теди хвърли последен поглед към зацапаните петна върху двата палеца.

Черни петна.

Боя за обувки — помисли си той, докато го въвеждаха в тъмната стая.

Откъде, по дяволите, по палците ми е попаднала боя за обувки?