Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (6)

5.

ИЗДРАЙФАХ дванадесетте кафета в тоалетната на Мадон Интернешънъл и дръпнах една линийка за да вляза във форма. Напръсках лицето си с леденостудена вода, преди да потегля обратно към срещата. Въобще не се учудвам, че никой криейтив не иска да бачка за Мадон. Трудо се сърба тяхната попара. Аз обаче имах и други резервни сценарии за техния клип: предложих им вариация на Ангелите на Чарли, с три красиви мацки, които подскачат, размахвайки пистолети срещу камерата на фона на соул музика от седемдесетте; те арестуват бандити и им рецитират поеми от Бодлер (ще има хватки от джудото, кунгфу ритници, преследване и каскади с коли); едната от тях поглежда към камерата, извивайки ръката на един жалък гангстер и казва:

— Благодарение на Слабѝна с плодове и 0% мазнини ние се справихме и успяхме да арестуваме престъпника. За да бъдат тялото и главата ви винаги във форма!

Това предложение бе придружено от нула овации, както и следващите десетина: пародия на будистки структуралистичен филм, момичетата на Джеймс Бонд при психотерапевт, римейк на Wonderwoman от Жан-Люк Годар, конференция на Юлия Кръстева, заснета от Дейвид Хамилтън…

Универсалният идиот продължаваше злъчната си критика срещу хумора:

— Вие, творците, се взимате за артисти, мислите само как да спечелите награди в Кан, аз имам отчети да правя, тая идея или става, или не става, да я раздробим напряко, аз имам директиви, с които трябва да се съобразявам, разбирате ме, Октав, много сте ми симпатичен, вашите шеги са смешни, само че аз не съм средностатистическата домакиня, ние работим, съобразявайки се с пазара и трябва да забравим нашето лично отношение и да се адаптираме към таргета, представете си, че сте седнал на ръба на гондола във Везул^[1]…

— Венеция — поправих го. — Оставете гондолите да си седят във Венеция.

Кретенът дори не се засмя. Продължи речта си с възхвала на фокус групите. Школата с вратовръзки продължиха да свирят по гайдата му, заболи поглед в тефтерите си.

— Двадесетте потребителки, които събрахме, абсолютно нищо не схванаха от вашите идеи. Това, което те искат, е да им поднесем информация, покажи им продукта и цената и баста! И после — къде е моята ключова зрителна представа? Вашите творчески идеи са много готини, само че аз съм един фабрикант на прах за пране и имам нужда от нещо, което веднага да ме грабне. А как ще рекламираме по Интернета? Американците са светлини години напред със спама, тоест разпращането на промоции по имейл, а вашето мислене се е закотвило в 20-ти век! Тая няма да я бъде! Минал съм през очистителното училище. На терена — там е истината! Готов съм да купя нещо учудващо, което обаче да е съобразено с нашите критерии!

Максимално се напънах, за да запазя самообладание.

— Господине, позволете ми да ви задам един въпрос: как искате да учудите вашите консуматори, ако се допитвате до тяхното мнение предварително? Да не би случайно да питате вашата жена каква изненада иска за рождения си ден?

— Жена ми мрази изненадите.

— Това ли е причината да се ожени за вас?

Жан-Франсоа се задави. Колкото и любезно да се усмихвах на Дюлер, не можех да не се сетя за тази фраза на Адолф Хитлер: „Ако желаете да завладеете масите, кажете им най-тъпите и най-жестоките неща“. Тази ненавист, тази омраза към народа, възприета като една неопределена същност… Понякога си мисля, че, за да накарат потребителите да ядат продуктите, индустриалците са готови да разтоварват вагони, наблъскани с животни. Позволете ми да вметна още три цитата от Йозеф Гьобелс (пак той): „Това, което търсим, не е истината, а резултата, който тя предизвиква“. „Пропагандата губи от ефикасността си в момента, в който става забележима“. „Колкото по-тлъста е една лъжа, толкова по незабележима е тя“. Алфред Дюлер продължи жлъчната си критика:

— Имаме определена задача за тази година и тя е да пласираме 12 000 тона. Вашите момичета, които тичат по плажа и философстват, това ми идва прекалено интелектуално, идеално е за реклама на Cafe de Flore^[2], само че мудната потребителка нищо няма да чатне! Що се отнася до цитатите от Ecce Homo — аз знам за какво става въпрос, но широката публика рискува да го разбере като нещо малко педалско. Честно, ще трябва да поработите още, съжалявам. Знаете, при Procter имат една поговорка: „Не взимайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива…“

— Това, което казвате, е жестоко! Това означава, че демокрацията води до самоунищожаване. С максими от тоя род ще върнем фашизма: първо казваме, че народът е тъп, после го унищожаваме.

— А-а, не, няма да излезете с номера на твореца-бунтовник. Ние продаваме кисело мляко, не сме тука да правим революция. Ама какво ти става днес, вчера не те пуснаха в Les Bains^[3] ли?

Атмосферата става неспокойна. Жан-Франсоа прави опит да промени посоката на разговора:

— Реално погледнато, контраста между тези секси жени, които говорят за платонична херменевтика, изразява точно това, което искате да кажете: красота и интелект… нали?

— Много шум за няколко тона кисело мляко — отрязва лицето-гестапо с пенсне.

— Нека си припомним един от принципите на рекламата: да създаде хумористично изместване (това, което на нашия жаргон наричаме „творчески скок“), което кара зрителя да се усмихне, правейки го съпричастен и точно това тайно съучастие продава марката. Както и за така наречените Проктъровци, извинете, но вашата стратегия не се връзва. Слаб и интелигентен, ето това е вашето USP!^[4]

Жан-Франсоа ми прави знак да не задълбавам. Едва устоях да им предложа слогана: „Мадон, юбер алес“, но се въздържах. Само си дайте сметка, какво точно се разиграва на сутрешното събрание. Тук не става въпрос за презентацията на някаква си невинна кампания за кисели млека: това събрание е по-важно и от Мюнхенския договор. (През 1938 г. държавните глави на Франция и Англия — Едуард Даладие и Невил Чембърлейн — оставят Чехословакия в ръцете на нацистите, ей така, седейки си на една маса, решават съдбата й). Стотици срещи като тази при Мадон, ежедневно предават света. Хиляди Мюнхенски срещи ежедневно! Това, което става тук, е много значимо: клането на идеите, забраната на промяната. Седите срещу хора, които мразят публиката, които искат да я приведат до една тъпа, обусловена дейност: пазаруването. В техните мозъци те говорят на „монголката под 50 годишна възраст“. Опитвате се да им предложите нещо смешно, нещо, което уважава хората, което ги тика нагоре, защото все пак трябва да бъдеш любезен, когато прекъсваш филм по телевизията. А те ви пречат. Едно и също всеки път, всеки ден… с подвита опашка в костюм на Тергал, хиляди ежедневни капитулации. Хиляди ежедневни „позорни, презрителни компромиси“. Малко по малко, тези стотици хиляди дебилни събрания устройват триумфа на глупостта, пресметлива и омразна, върху желанието за човешки прогрес, просто и наивно. Идеалната ситуация би била да се възползваме от невероятната сила на комуникацията в нашето демократично общество — не за да убиваме мисловната дейност на хората, а за да я стимулираме. Това никога няма да се случи, защото хората, които притежават тази власт, предпочитат да не поемат никакъв риск. Рекламодателите искат предъвканото, стократно изпробвано, те не искат да раздвижите мозъците си, искат да се превърнете в овце, не се шегувам, ще видите, че един ден ще ви татуират продуктов баркод на китката. Знаят, че вашата единствена сила е в кредитната ви карта. Те имат нужда да пречат на избора ви. Искат да сведат нещата, които правите през свободното си време, до една-единствена дейност: пазаруването.

Във всички безлични стаи за събрания, съпротивата срещу промяната се практикува по най-агресивен начин. В тази сграда, между тези плъхове с пърхот и панталони с ръбове е заседнала Сърцевината на застоя. Дали сме им власт, но никой не знае защо. Те са центърът на света. Политиците не контролират нищо, икономиката води парада. Маркетингът е едно от извращенията на демокрацията: оркестърът се командва от диригента. Сондажите правят политиката, фокус групите правят рекламата, панелите избират песните, които се въртят по радиото, трейлърите^[5] определят края на филмите, рейтинговите проучвания правят телевизията, всички тези проучвания, манипулирани от Алфредовци Дюлеровци по цялата планета. Дюлеровци държат юздите, но тъпчат на едно място. Големият Брат не те наблюдава, той те тества. Сондирането е вид консерватизъм. То е абдикация. Вече никой не иска да ви предложи нещо, което има РИСК да не се хареса. Ето така убиваме новостите, оригиналността, креативността, протеста. Останалото само следва. Нашето клонирано съществуване. Нашето сомнамбулско затъпяване… Усамотяването на хората… Универсалната анестезирана грозота… НЕ, това не е едно безобидно събранийце. Това е прототип на края на света. Не може едновременно да се подчиняваме на света и да искаме да го променим. Един ден в училище ще има предмет „Самоунищожаване на демокрацията“.

 

 

След 50 години Алфред Дюлер ще бъде съден за престъпления срещу човечеството. Всеки път, когато той употребява думата „пазар“, трябва да подразбираме „торта“; „икономика на пазара“ означава „икономика на тортата“. Този мъж е адепт на либерализацията на тортата, иска да лансира нови продукти на тортата, иска да се впусне в завладяването на нови торти и никога не забравя да уточни, че тортата е световна. Той ви мрази, не го забравяйте. За него сте добитък, кучетата на Павлов, интересува го само едно — парите ви да отидат в джобовете на акционерите му (пенсионните американски фондове, тоест група дъртаци с лифтинг, които чакат да пукнат по басейните в Маями, Флорида), които управляват Най-Добрия от Материалистичните Светове.

 

 

Усещах как от носа ми ще шурне кръв и помолих да ме извинят отново. Парижката кока е толкова пресечена, че се налага да имаш солидни ноздри. Усещах потока кръв. Станах прибързано, подсмърчайки като циганин и се засилих към тоалетните, а там кръвта шуртеше от носа ми, не преставаше да струи, кръвта беше навсякъде, по ризата ми, по огледалото, по рулото за тоалетна хартия, по плочките, а ноздрите ми приличаха на големи червени топки. Слава Богу, никой не влезе в този момент. Видях в огледалото окървавеното си лице, червеното беше навсякъде, върху брадичката ми, устата, яката, мивката, имах кръв и по ръцете — и този път успяха, те спечелиха, ръцете ми буквално бяха плувнали в кръв — и тогава ми хрумна една идея, написах на стената на кенефите „свине“, „СВИНЕ“ на вратата, излязох в коридора, „свине“ върху килима, „свине“ в асансьора, и изчезнах. Мисля, че камерите са увековечили този славен момент. Денят, в който станах кръстник на капитализма със собствената си кръв.