Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (4)

3.

ТАЗИ СУТРИН закусвах с Директора на Маркетинговия отдел за „Пресни Зеленчуци Мадон“, една от най-големите хранителни вериги в света (84, 848 милиарда франка оборот през 1998, което прави 12, 935 милиарда евро), в нещо като бункер от стомана и стъкло с декор в стила на Алберт Шпер. За да влезеш вътре, трябва да покажеш и млечните си зъби: империята на киселото мляко се охранява здраво. Никога преди, млечните продукти не са били така добре защитавани. Липсва само срокът на годност, лепнат върху автоматичните врати. На влизане ме снабдиха с магнитна карта, която дава достъп до асансьорите, после минах през нещо като шлюзна камера с метални дръжки, както в метрото и изведнъж се почувствах адски важен, като че ли отивах да посетя самия Президент на Републиката, а всъщност имах среща с един стар ХЕК^[1] с раирана риза. В асансьора изрецитирах един стих на Мишел Уелбек:

„Кадрите вървят нагоре към страдалчеството.

В асансьори от никел минават секретарки,

които си слагат спирала за очи.“

Някак странно се почувствах — като наврян в това студено стихотворение.

Впоследствие се оказа, че тазсутрешната ми среща без съмнение е по-важна от която и да е среща с висша глава на правителството. Това беше най-важната среща в живота ми, тъй като тя предопредели събитията, които последваха.

 

 

На 8-я етаж в сградата на Мадон, всички шефове на отдели носят ризи на райета и вратовръзки с десени от малки животни. Директорът на Маркетинга тероризира трътлестите си асистентки при всеки техен опит да се надуят. Името му е Алфред Дюлер. Алфред Дюлер започва всичките си срещи по един и същи начин: „Тук сме, за да доставим удоволствие не на себе си, а на потребителите“. Като че ли потребителите са някаква друга раса, „intermensch“? Повдига ми се като го слушам. За човек, който работи в хранителния сектор, е доста тъпо да предизвиква реакции от този род. Представям си го как сутрин се бръсне, как връзва вратовръзката си, как тормози децата с гадния си дъх, как надува радиостанцията France Info, как чете Les Echos, изправен в кухнята, докато пие кафето си. Не докосва жена си от 1975 година, но дори не му стиска да й изневери (на нея обаче й стиска). Не чете повече от една книга на година и при това от Ален Дюмаел. Надява костюма и си вярва, че играе важна роля в ядрото на своя холдинг, кара мерцедес, който прави врум-врум в задръстванията, има Motorola, която прави плим-плим, закачена до радиото Pioneer, от което излизат съобщения за „Castro-Castro-Castorama… Mamouth смачква цените… Изберете добре, изберете But“. Вярва, че подемът в икономиката е много положителна новина. В действителност той води до ненужно производство, „едно мащабно натрупване на стоки“ (Карл Маркс), още една купчина ненужни продукти, работещи за нашето заробване. Той вярва. В частния колеж са го научили: В Растежа ще Повярваш. Колкото повече произвеждаме, толкова повече изграждаме нашето щастие! Да живее експанзията, която захранва заводите, които увеличават експанзията! Не спирайте да произвеждате, рискувате да се замислите!

 

 

Седнали сме в типичната за световните бизнес сгради задушна стая за събрания, с овална стъклена маса, на която има чаши с портокалов сок и робиня-секретарка с наведен поглед, която носи термос с кафе. Стая с миризмата на чорапи от застояли вечерни съвещания. Дюлер започва срещата, напомняйки, че всичко казано е стриктно конфиденциално; няма предварителни схеми за тази среща, тя е свикана спешно; „трябва да се хвърли по едно око на продажбите… но малко съм притеснен от обрата на нещата… конкуренцията лансира голяма кампания, която точно копира нашата… според достоверни източници те имат намерение да ни вземат пазарни дялове… считаме се за атакувани“. Само за секунда присъстващите започват да бръчкат вежди. Липсват само зелените каски и стратегическите карти, за да се почувстваме в „Най-дългия ден“.

След рутинните метеорологични коментари, Жан-Франсоа, Директор Клиенти в нашата агенция, взима думата. Той прави резюме на брифа като едновременно прожектира диапозитиви:

— И така, ще ви покажем един 30-секунден стори-борд, който защитава Слабѝна от атаката на дистрибуторите-имитатори. Нека напомня за стратегическата цел, която фиксирахме на предишното ни събрание: „В един срутващ се пазар, Слабѝна иска да въведе нова представа за бялото сирене, благодарение на различната си ергономична опаковка.“

Той сменя диапозитива. На стената с дебели букви четем:

Емоционален атрибут

 

                  Лаком/неустоим

 

Удоволствие/Мода   __СЛАБЍНА__   Добра фигура/Красота

 

               Здравословно/хранително

 

                                       __Рационално__

Тъй като никой не издава звук, той продължава да перифразира това, което е написано на Word 6 от неговата асистентка (по това време, в кварталната детска градина детето й хваща възпаление на ухото):

— Както беше обсъдено на 23-и с Люк и Алфред, преимуществото на продукта за консуматора е: „Със Слабѝна фигурата ми е фина и едновременно с това се храня интелигентно, благодарение на витамините и калция, които тя съдържа.“ В този претрупан сектор, ревизията на бранда ни показа, че трябва да се залага на двойния интерес: красота и здраве. Киселото мляко Слабѝна е полезно и за тялото, и за духа. И за тавата и за краката, ха-ха-хха.

Тази реч е плод на отдела Стратегия и Планиране (двама четирийсетгодишни мъже с депресия) и техните заместник-шефове. Тази реч е най-вече пригодена към желанията и вкусовете на клиента и има за цел да защити сценария, който изсмуках от пръстите си предната вечер. Тук Джеф спира за миг, усмихва се, но изглежда адски самотен и продължава да рецитира:

— Концепцията, която изградихме, засилва посланието и придава максимално въздействие на визуалния код — носител на изградения продуктов интерес. И така, давам думата на Октав.

Понеже Октав — това съм аз, налага ми се да се изправя и да разкажа проекта за телевизионен клип в една мъртва тишина, като показвам дванадесетте избрани картинки, нарисувани от свръхдобре платения илюстратор.

— И така, намираме се на плажа в Малибу, Калифорния. Времето е разкошно. Две блондинки, облечени в червени бански, тичат по пясъка. Едната казва на другата: „Тълкуването на личните имена е изложено на отстъп от възвръщането на херменевтиката“. Другата й отговаря: „И все пак, да не попадаме в онтологичната параномаза.“ Междувремено в океана двама сърфисти спорят: „Не одобрявам хедонисткия подход, с който Ницше си служи в Ecce Homo, за да възхвали нацията.“ Другият му отговаря малко сърдит: „Не съм съгласен с теб. Той просто защитава концепцията за Здравия дух в рамките на един алегоричен солипсизъм.“ Камерата отново се връща към двете момичета, които сега рисуват по пясъка математически формули: „Ако приемем, че корен квадрата на x варира в безкрайността…“, „Да, казва другото момиче, тогава трябва само да разделиш сумата, която ще клони към кривата на асимптота…“ Клипът завършва с крупен план върху кофичката на Слабѝна, със супер:

Слабѝна. Слаб си. Умен си.

 

 

Тишината продължава да мълчи. Маркетинговият директор поглежда към шефовете на отделите, които си водят бележки, за да избегнат да вземат думата. Жан-Франсоа пробва да щракне с пръсти без особено въодушевление.

— Разбира се, накрая се появява сигнатурният^[2] знак на марката „ммм, Мадон“. Ъъъъ, ние счетохме за интересно да вземем символи на фината фигура и да покажем как водят интелектуален разговор… Да отбележим също, че спортът на открито става все повече на мода. Разбира се, имаме и вариации на този клип, като например две Миски Франция спорят на тема геополитика или за конвенцията от Брест-Литовск през 1918 г.; или голи мъже-стриптийзьори „чипъндейлс“ тълкуват голотата като освобождаване на тялото и отричане на постмодерната алиенация, показвайки своите мускули и тъй нататък… Яко, нали?

 

 

Един след друг, заместник-шефовете започват да дават мнението си: „средно ми допада“, „по-скоро се присъединявам“, „не съм съвсем сигурен, нищо, че разбирам накъде биете“, „това е посока, която трябва да се доразвие“… Да отбележа, че всеки един от говорещите, по подобие на папагалите, повтаря това, което предишния, по-нисшестоящ от него е казал. Изненадващо, Дюлер се включва. Големият шеф не е съгласен със своите нисшестоящи:

— Защо трябва да използваме хумора?

В крайна сметка, Алфред Дюлер има право: и аз да бях на негово място, нямаше да се смея. Потискайки гаденето си, аз правя опит да се аргументирам:

— Хуморът е положителен за вашата марка. Той ви прави симпатични. И помага много на запомнянето. Потребителите си спомнят по-добре това, което ги е разсмяло, после те го разказват на колеги, приятели, в междучасията. В момента комедиите се гледат най-много. Хората, които отиват на кино, искат да се забавляват…

В този момент Дюлер изтърсва тази незабравима фраза:

— Да, но когато филмът свърши, те не изяждат лентата.

Моля да ме извинят и се запътвам към тоалетните, мислейки си: „Ти, голямо лайно такова, достойно заслужи мястото си в моята книга. Още в третата глава ще се появиш. АЛФРЕД ДЮЛЕР Е ЕДНО ГОЛЯМО ЛАЙНО.“

 

 

Всеки писател е бъзливец. Всяко литературно произведение е донос. Какъв интерес има в това да пишеш книги, ако не плюеш в супата. Случи се така, че бях свидетел на определен брой събития и че познавам един луд издател, който се съгласи да ги публикува. Инициативата не идва от мене. Попаднах в една машина, която помита всичко по пътя си, никога не съм претендирал, че ще изляза от там безнаказано. Навсякъде търсих човека, който имаше власт да промени света, докато един ден си дадох сметка, че това може би съм аз.