Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (24)

5.

ВТОРАТА ВЕЧЕР господарят на церемониите беше организирал експедиция в джунглата. Целта: да накара своите служители на безсрочен договор да повярват, че ще видят нещо автентично от страната и ще избягат от луксозния си затвор. Нищо такова, разбира се: возени в 4×4 около езеро Роза, за да станат свидетели на африкански танц, последван от овчи шиш на жар — мешуи, те няма да видят нищо истинско. Ще се разходят, само, за да се уверят, че пейзажът прилича на брошурата, дадена им от туристическата агенция. Туризмът превръща пътешественика в контрольор, откритието в проверка, учудването в определяне на местоположението. Както и да е, все пак мухите хапеха Октав, тоест част от авантюрата все още беше възможна, ако си забравиш спрея на лимонова основа в хотелската стая, например.

 

 

След вечерята, вид сенегалска битка противопоставя семинаристите (с Lacoste) на войните от племементе (дегизирани като туземци в костюми на Тарзан). Да се възхищаваш на Мароние в гащи от кенгуру, как се въргаля в глината, на фона на там-там, под огромния баобаб, луната, звездите, и виното с вкус на същността, смеха на отговорника по връзки с обществеността, изгладнелия вид на местните деца, топлината на тревата на Казаманс, миризмата на гриса с подправки, и Октав имаше отново желание да прегърне небето, да благодари на света, че е тук, дори временно.

Харесваше му тази постоянна влажност във въздуха, която помагаше на ръцете да се плъзгат по кожата. Тя придава на целувките парещ вкус. Когато нищо няма значение, всеки детайл е важен. Да се откъснеш, това е жизненият минимум за един наркоман. Октав беше тръгнал на това пътуване с предубеждения, а сега той се доближаваше до сублимното, докосваше се до вечното, галеше живота, превъзмогваше насмешката, разбираше простотата. Когато някакъв си дилър с името „Златната Мина“ му достави дневната доза ганджа, той се затича към плажа, фъфлейки: „Софи“, името, което спираше дъха му.

 

 

— Любовта няма нищо общо със сърцето, този отвратителен орган, вид помпа, натъпкана с кръв. Любовта първо стиска белите дробове. Не трябва да казваме: „сърцето ми е разбито“, а „белите ми дробове се задушават“. Белият дроб е най-романтичният орган: всички любовници се разболяват от туберкулоза; не е случайно, ако Чехов, Ди Ейч Лорънс, Фредерик Шопен, Джордж Оруел, и света Тереза де Лисьо са починали от тази болест; що се отнася до Камю, Моравия, Будар, Мари Башкирцеф и Катрин Менсфийлд, биха ли могли да напишат такива книги, ако не са имали тази инфекция? Между другото, нека се знае, Дамата с Камелиите не е починала от инфаркт на миокарда; това наказание е резервирано за стресираните кариеристи, а не за обезумелите сантименталисти.

Октав се носеше из небесата и си говореше сам:

— Дълбоко в себе си, всеки крие една любовна мъка, която тлее. Сърцето, което не е било разбито, не е сърце. Белите дробове чакат туберкулозата, за да усетят, че съществуват. Аз съм вашият професор по туберкулозно образование. Трябва да имате по една водна лилия в гръдния си кош, като Клое от Пяната на дните на Борис Виан, или като госпожа Шоша от Вълшебната планина. Обичах да те гледам как спиш, дори когато се преструваше. В нощите, когато се прибирах мъртво пиян, броях миглите ти и понякога ми се струваше, че ми се усмихваш. Влюбеният мъж е мъжът, който обича да гледа жена си как спи и, от време на време, избухва в наслада. Софи, чуваш ли ме, на стотици хиляди километри оттука, като в реклама на мобилен оператор? Защо трябва да разбереш, че обичаш някой, чак когато си тръгне? Не виждаш ли, че само исках да ме накараш да пострадам малко, както в началото, едно белодробно заболяване?

Ето че се приближават разголените дактилографки и Одил, гърдестата стажантка. Те си подаваха лула с ганджа, което позволяваше няколко шегички:

— Нищо по-сладко от една четворна лула.

— Дърпам, дърпам, но нищо не излиза.

— Сигурна ли си, че гълташ?

— Съгласни сме за друг вид лула, но ще трябва да я измиеш предварително.

Звучи доста вулгарно, но в контекста стана смешно.

Колегите от мъжки пол носят пуловер на рамената си, на възел или небрежно наметнат върху розова ризка Ralph Lauren. Октав го намира за ужасяващо и се самонавива:

— Ама какво им става на всички, с тези пуловери, преметнати през врата! Нека да се разберем: или е студено и тогава си обличаш пуловера, или е топло и си го оставяш в стаята. Пуловер около врат, това издава подлостта, неспособността да взимаш решения, страха от теченията, невъзможността да преценяваш нещата и мекушавостта, Shetland-ският ексхибиционизъм (защото тези господа са прекалено стиснати, за да си купят пуловер от кашмир). Носят този сорт мек октопод около врата си, защото са неспособни да изберат адекватно облекло за времето. Всеки, който носи пуловер около врата си, е бъзливец, селянин, безпомощен, малодушен. Момичета, обещайте ми да се пазите като от чумата от такива мъже. НЕ НА ДИКТАТОРСТВОТО НА ПУЛОВЕРИТЕ ОКОЛО ВРАТА!

 

 

После дойде нощта, деня и барбекюто от раци. Кой говори за деколонизация? Най-големият колонизатор — това е рекламата. В някакво местенце на края на света, Франция, Англия, Испания и Белгия са заменени от Nike, Coca-Cola, Gap и Calvin Klein. Само че малките негърчета трябва да се задоволяват с трохите: имитирани шапки с козирка, Rolex ментета и ризи Lacoste с крокодилчета, които падат при първото пране. Розето замайва малко, но не е ли тук заради това? Изпиваме седемнайсет бутилки, разделени между осем човека. Чарли е като пуснат на свобода — той участва във всички развлечения, които предлага хотела: влакче, караоке, конкурс мокра тениска, и раздава McDonald’s играчки на местните деца, които крещят: „Подаръци! Подаръци!“.

Октав знае, че в понеделник тази лъжа ще е приключила. Но когато една лъжа свършва, това не означава, че започва истината. Внимание: една лъжа може да крие друга.

 

 

Боже, колко е сложно, ако човек не внимава, може да падне в капана като две и две.

 

 

Чарли потупва Октав по рамото и той му подава джойнта.

— Чу ли, че Pepsi иска да патентоват синия цвят?

— Да, Чарли, разбира се, че го знам и щастието принадлежи на Nestle, какво си мислиш, следя нови…

— Точно така. Погледни това! (Той размахва брой от Le Monde.) Имам добър материал за твоята книга: института Mediametrie вкарва нов метод за изследване на аудиенцията. Някаква кутия, която съдържа инфрачервени лъчи, следящи движенията на окото и един часовник с микрофон, процесор и памет, за да отчита дейността на ухото. Най-накрая ще знаят какво точно потребителите гледат и слушат, ама не само когато са пред телевизора, когато са в колата, в супермаркета, навсякъде! THE BIG BROTHER IS WATCHING YOU^[1].

Чарли си дърпа от джойнта и почва да кашля. Октав се спуква да се смее.

— Давай, кашляй, Мистър Крепост, кашляй, това е най-доброто нещо, което можем да правим. В крайна сметка, Оруел е бил прав да стане туберкулозен. Това поне е спестило разочарованието му да разбере до каква степен е бил прав.

 

 

Мотивационният семинар започва с една колективна утопия: изведнъж всички се превръщаме в равни, робите говорят на ти с шефовете си, моля направете място на социалната оргия. Поне за тази вечер. Защото от утре клановете отново се оформят, вече не се мешаме, освен през нощта, когато по коридорите си разменяме ключовете от стаите: водевилът остава единствената възможна утопия. Една мъртво пияна юристка пикае клекнала в градината; една секретарка, закусва сама, защото никой не иска да си говори с нея; една арт директорка, на успокоителни, която почва да се бие след като обърне една чаша в повече (ама жесток бой — стил шамари, юмруци в окото, на Октав веднъж му разкъса ризата дори); всъщност, няма един нормален човек. Животът в Предприятието възпроизвежда жестокостта в училищата, но още по-свирепо, защото тук няма кой да ви защити. Неприемливи шеги, нечестни нападения, сексуални насилия и битки за власт: всичко е разрешено — както в най-лошите ви спомени от училищния двор. Отпуснатата обстановка в рекламата е фалшива, тя възпроизвежда училищния кошмар на ента степен. Всеки си позволява да бъде нагъл с всеки, като че ли всички са на по 8 години и трябва да го приемеш с усмивка, иначе не си „готин“. Най-тежко болните, разбира се, са тези, които се мислят за най-нормални: откачени, които са сигурни, че имат право да бъдат откачени, директори на отдел клиенти, които са сигурни, че грешат да не станат Изпълнителни Генерални Директори; отговорници за трафика, които изчакват да се пенсионират, шефове дето са на косъм да изхвръкнат от стола си, луди на градус. Къде ли е Джеф? През цялото пътуване Октав не го е мяркал. Жалко, този търговец, издържащ на шокови ситуации, би могъл да го осведоми за вътрешните страхове, които измъчват ръководителите на Ross. Дюлер-лайното пак е забил ножа в гърба.

 

 

На плажа Октав плаче от вълнение, гледайки златистия пясък, полепнал по кожата на момичетата, синките по дупетата им, ожулените им колена, още едно дръпване и може да се влюби в някоя плешка. Всеки ден има нужда от порция красота. Той целува Одил по ръцете, защото си е сложила Obsession. Говори за лакътя й с часове:

— Харесвам лакътя ти, който сочи към бъдещето. Остави ме да съзерцавам лакътя ти, чиято сила ти дори не подозираш. Предпочитам лакътя ти пред тебе. Запали си цигара, точно така, приближи пламъка към твоето лице. Опитай се да ме разсееш, няма да успееш да ме спреш да целувам лакътя ти. Твоят лакът е моят спасителен пояс. Твоят лакът спаси живота ми. Твоят лакът съществува, аз го срещнах. Завещавам тялото си на твоя лакът, който ме кара да плача. Твоят лакът е кост с малко изхабена кожа, която ти като малка си наранявала. Преди, тук често е седяла коричка, точно на мястото, което сега аз целувам. Един лакът не е кой знае какво, при все това — в момента не виждам друга причина, за да живея.

— Ти си кочан.

— Да лижа лакътя ти — това ми стига за сега. Смъртта ще последва.

Той изрецитира:

Лактите на Одил

са моите пети на Ахил.

После, подпирайки се на гърба на Одил, нашият загорял Валмон пише картичка на Софи:

„Мила Obsession,

Би ли била така любезна да ме спасиш от самия мен? Ако ли не, ще потопя краката си във водата, а с пръстите ще бръкна в контакта. Има само едно-единствено нещо, по-жестоко от това да бъда с теб: това е да не бъда с теб. Върни се. Ако се върнеш, ще ти подаря новия Beetle. Да, добре, знам, малко тъпо предложение, но ти си виновна: откакто си замина, ставам все по-сериозен. Дадох си сметка, че няма друга жена като теб. И заключих, че те обичам.“

Нямаше нужда да подписва, Софи лесно ще разпознае стила. Малко след като изпрати пощенската картичка, Октав съжалява, че не я е молил на колене: „ела ми на помощ, не мога без теб, Софи, ако те загубя, губя всичко“, мамка му, да се влачи в краката й, дори на това не е способен.

 

 

Преди Софи, когато искаше да свали момиче, той го упрекваше, че е с фалшиви мигли. Тя отричаше. Тогава той я молеше да затвори очи за да провери и се възползваше, за да я целуне по бляскавите устни. Имаше и друг трик, трика на камиона:

— Кажи „камион“.

— Камион.

— Бип, бип (като ги пипаше по циците).

Без да забравя и облога:

— Обзалагам се, че мога да докосна задника ти, без да докосвам дрехите ти.

— Окей.

— Загубих (слагайки ръката на задника им).

И още: трика с „текила бум, бум“: казваш на момичето да стисне парче лимон между зъбите си, слагаш сол върху ръката й, изблизваш солта, изпиваш на екс чашата текила и отиваш да потърсиш лимона в устата й. След три такива опита, на четвъртия обикновено заместваш лимона с език.

Изненадващо, тези военни хитрини бяха успешни. Със Софи беше различно. Той я накара да повярва, че наистина се интересува от нея. И тя се правеше, че го слуша. Накрая повярваха на това, което не си казваха. И един ден тя му зададе въпроса:

— Защо не казваш нищо?

— Когато не казвам нищо, това е добър знак: означава, че съм притеснен. Когато съм притеснен, това е още по-добър знак: значи съм развълнуван. Когато съм развълнуван, това е много добър знак: значи се влюбвам. А когато се влюбвам, това е много лош знак.

Той я обичаше, защото беше женена. Влюби се в нея, защото не беше свободна. Работеше с нея в TBWA de Plas, но не можеше да я има. Обичаше я, защото и той беше женен, защото беше забранено, тайно и мръснишко. Обичаше я като всички жени, които нямаше право да сваля: като майка си, като сестра си, като годениците на баща си, като първата си любов, невъзможна, еднопосочна. Любовта прилича на домино: първият път, когато се влюбим, въвлича всички останали падания. Той я желаеше, както желаеше всички момичета от детството си, тоест без те да го знаят. После й каза: „Когато се влюбя, това е един много лош знак“ и тя не се учуди. Направи й среща на моста Пон де Арт, третата пейка от френската Академия, седнал срещу Пон-Ньоф, там, където Сена се разделя на два ръкава, отворени към бъдещето. После стана прекалено хубаво, за да бъде истина. Беше достатъчно, че тя дойде на срещата.

— Извинете, госпожице, бихте ли ми дали вашите координати, за да се свържа с вас впоследствие?

— Но, разбира се, господине…

— Октав, наричайте ме Октав. Мисля, че съм влюбен във вас. Нали няма да ви притесня, ако се плъзна по вашите гърди?

— Чувствайте се като у дома. Но може би ще бъдете така любезен ако завъртите седем пъти езика си в устата ми преди да проговорите.

— Да разполагате със свободна стая?

Жалко е да се влюбиш толкова лесно. Експлозията на чувствеността виси от носовете на скъсалите с гаджетата си хора. Удоволствието е сабята на Дамокъл в брака. Софи го заведе до паркинга на агенцията, улица „Пон-Ньоф“, едно мрачно и тихо място, правиха любов, опрени на бетонната стена, изправени между две служебни коли. Най-дългият оргазъм в техния живот и на двамата. След това тя го помоли за мобилния му телефон, записа номера си и го запамети:

— Така няма как да кажеш, че си го загубил.

Октав беше толкова влюбен в нея, че тялото му се бунтуваше всеки път, когато бяха разделени. Той хващаше пъпки, алергии, избиваха му червени петна по врата, болки в стомаха, продължително безсъние. Когато мозъкът си мисли, че има контрол над всичко, сърцето протестира, белите дробове се изпразват. Всеки човек, който не признава, че е влюбен, заприличва на плашило и се разболява. Когато не беше със Софи, Октав погрозняваше. И до днес е така: не само дрогата му липсваше.

 

 

— КУРЪТ МИ КРЕЩИ ОТ ГЛАД!

Октав крещи на микрофона. Одил се клатушка. В хотелската дискотека Октав е диджей. Трябва да се справи с това, което има на разположение: няколко стари максита, компилации с френски шансони, три мухлясали плочи. Горе-долу успява да напълни сета с подръчните материали, предимно с най-красивата песен на света: „Толкова е хубаво / Когато ръка за ръка / Заминаваме незнайно къде/ Пеейки песни“ на Ърта Кит. Но той се подава на изкушението на лесното като пуска и „YMCA“.

— Вилидж Пийпъл са като виното: стават все по-добри като остарееш.

Всичко, само не и Марсия Байла. От време на време, Одил му се лепва като внимава приятелките й да я гледат. В момента, в който те обръщат поглед, тя се откъсва. Не той й харесва, а той пред нейните приятелки. Той се чувства стар и грозен в един млад и красив свят. Той я хваща за китката и се ядосва:

— 18-годишните палавници са ужасни.

— По-малко ужасни от разведените на 33.

— Единственото нещо, което не мога да променя при теб, са годините ми.

Той все гони куп красиви жени, за да не се запита защо гони куп красиви жени. Прекалено добре знае отговора: за да избегне да остане само с една.

 

 

По-късно нищо не се случи. Октав изпрати Одил до стаята й, тя залиташе. Той се излегна на леглото й. Тя изхвръкна в банята и той я чу да повръща. После пусна водата, изми си зъбите, надявайки се той да не е забелязал нищо. Когато се съблече, той се преструваше, че спи, после заспа наистина. Стаята миришеше на повърнато, примесено с Fluocaril^[2].

 

 

На връщане в самолета изтърпя няколко лавини от ресане с четка и оплаквания от свършени дезодоранти. Октав рецитираше „Думи, Думи“ на Ален Делон от песента на Dalida:

„Странно

Не зная какво ми става тази вечер

Гледам те като за първи път

Не зная как да ти кажа

Ти си тази красива любовна история

Която никога не ще престана да чета

Ти си от вчера и за утре

Завинаги

Моя единствена истина.“

Странно как понякога второстепенният смисъл слиза до първия.

„Ти си като вятъра, който кара цигулките да свирят и отнася надалече парфюма на розите.“

Вече никой от неговата генерация не смее да говори така.

„Ти си за мен единствената музика, която кара звездите да танцуват по дюните.“

Толкова често беше слушал тези думи, превивайки се от смях, мъртво пиян с приятелите си. Защо ли са му изглеждали толкова смешни? Защо романтиката ни кара да се чувстваме толкова неловко? Изпитваме срам от чувствата си. Бягаме от патоса като от чума. Не е препоръчително да славиш сухотата.

„Ти си моята забранена мечта

Моето единствено мъчение

И моята единствена надежда.“

Секретарките се подхилкват, а биха се разревали пред първия срещнат, който им каже „ти си моята забранена мечта“, гледайки ги право в очите. Може би те се смеят нервно, защото завиждат. Сменят темата, говорят за отстъпките за промиване на снимки, които могат да получат от Комитета на Предприятието. Говорят за шефовете само с инициалите им:

— ФХП говори ли с ПЮТ?

— Трябва да попиташ ЖФД.

— ППМ срещата мина добре с ХТП и РГП.

— Да, но ЛГ и АД не одобриха нищо.

В остатъка от полета те протестират срещу ниската стойност на купоните за ресторант. Октав се опитва да се смее по-високо от другите и понякога успява. СКФД.