Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (15)

4.

НЯКОЛКО ДЕНА изминаха, без дори да ги усетиш. Жан-Франсоа довлича депресията си в твоето бюро.

— Имам лоша новина от рекламодателя. Алфред Дюлер ми звънна веднага, след като получи касетката с „Grid“ и каза, че има прекалено много цветнокожи в предаването. Заяви, цитирам: „Не съм расист, но с черните става прекалено сегментирано, а ние трябва да наблегнем на френското в продукта. Не съм виновен, че продуктът ми е бял и че, ако искаме да го продаваме, трябва да показваме бели хора: няма нищо расистко в това, което казвам, мамка му, ние не произвеждаме черно кисело мляко! Може да използваме идеята като пуснем Слабѝна с Шоколад!“

Подочух, че асистентите му са изсумтели след тази велика реч, но той е заплашил да възложи рекламата на конкурентна агенция и всички пак са навели глава, затваряйки си устата.

— Виж, не се ядосвай. Този фашист е самото въплъщение на посредствеността. Трябваше да му припомниш, че произвежда Слабѝна с диоксин… Честно би било, ако използва уродливи манекени, облъчени, обезобразени и гноясали.

Изпитваш вътрешен триумф: ако агенцията загуби един от най-големите си клиенти, молбата ти най-сетне ще бъде чута и удовлетворена, това е раят на платения мързел, това е едно дълго безделие финансирано от колектива. Но Жан-Франсоа се вижда вече изхвърлен на улицата. Неговата ситуация е по-различна от моята: той не е програмиран за уличен живот. Завършил е икономика в един малък частен колеж за мамини синчета, оженил се е за една досадна кучка, приел е да бъде обиждан и унижаван от своите работодатели и своите клиенти, за да може да вземе кредит от банката Société Générale и да си купи един тристаен апартамент в Левалоа-Пере. Единственото му развлечение е да слуша диска с музиката от филма Титаник. Не подозира, че може да живее друг живот. Никога нищо не е оставял на случайността: никога не е бил раздвоен (животът му не може да се раздвои). Ако Мадон напусне агенцията, няма да го преживее. Всеки момент ще се разреве; това определено не беше предвидено в плана му за кариера. За първи път, откакто се е родил, той изпитва съмнение. Почти почва да прилича на човек.

— Знам, че е фашистко влечуго, само че тежи 12 милиона евро… — измърморва той.

Започва да ти става симпатичен. Не забравяй, че оня ден ти избърса нослето.

— Не се притеснявай — чуваш се да казваш — с Чарли ще измислим нещо, нали Чарли?

— Дааааа, моментът май е дошъл да преминем в сигнал за тревога „ДефКонТри“.

Марк Мароние подава глава през полуотворената врата.

— Какво става момчета, имате ужасен вид, приличате на трима наемни работници в Rosserys & Witchcraft… упс!

С дланта на ръката си той се удря по челото.

— Май сгафих! Та вие сте си такива!

— Марк, престани да се шегуваш, изплаква Джеф, здраво сме нагазили със Слабѝна.

— Много са тежки фабрикантите на сиренето без мазнини…

Мароние ми хвърля един надменен поглед (с две думи: „над“ и „мене“ — тъй като той е станал, а аз съм седнал).

— Октав и Чарли, моментът дойде, вадете плана Орсек.

— Те вече минаха на плана ДефКонТри — пояснява Джеф — Всъщност, за какво точно става въпрос?

Чарли извършва своята тържествена церемония. Той вдига ръце към небето, вдишва дълбоко, издишва шумно, при него това е знак, че се готви да вземе думата или да убие някакво животинче. След дълго мълчание, той поглежда за последен път към Мароние.

— Шефе, даваш ли зелена светлина?

Шефът поклаща положително глава, преди да я изнесе от офиса. За миг настъпва спокойствие и някаква почти дзен яснота. Чарли бавно се обръща към теб и изстрелва паролата:

— Лайното от Последната Минута.

— Потегляме.

Пред Жан-Франсоа, засичайки една минута по часовника, Чарли и ти изстрелвате рекламата-мечта за всички рекламодатели: нещо красиво, меко, безвредно, и лъжеподобно, което да е адресирано до широката публика, до стадо блеещи телета (поради манипулации на гените, вече е възможно говедата да блеят).

 

 

Четеш изпражнението:

„Една пленителна жена (нито стара, нито млада), с БЯЛА КОЖА, с кестеняви коси (нито руса, нито чернокоса), сяда на терасата на една красива провинциална къща в южняшки стил (приветлива, без да бие на очи) в един люлеещ се стол (нито прекалено скъп, нито прекалено евтин). Тя поглежда камерата и със сладък, но естествен глас казва: «Красива съм? Така говорят. Но за мен няма значение. Аз съм си аз, толкова е просто.» Със спокоен жест (нито много чувствен, нито много изтънчен), тя взима бурканче Слабѝна, като деликатно го отваря (нито много бързо, нито много бавно) и приближава лъжицата (нито много пълна, нито много празна) към устата си. Дегустирайки продукта, тя затваря очи от удоволствие (поне за две секунди). «Тайната ми е… Слабѝна. Фино бяло кисело мляко без грам мазнина. С калций, витамини и протеини. За да се чувствате добре в главата си и в тялото си, няма нищо по-добро.» Елегантно (не прекалено) тя се надига и заключава със съпричастна усмивка: «Това е моята тайна, но вече не е, нали току-що я споделих с вас. Хи-хи-хи.» Тя закачливо се смее (не прекалено). Идва продуктов кадър (минимум 5 секунди) със слоган: «СЛАБЍНА. ЗА ДА СИ СЛАБ, ОСВЕН В ГЛАВАТА СИ».“

 

 

Само за миг, Жан-Франсоа преминава от състояние на унилост в еуфория: този мъж спокойно може да влезе в Академията по Драматично Изкуство, специалност „циклофреничен миманс“. Той ни целува по краката, ръцете, дори по устата.

— Вие спасихте живота ми, приятели мои!

— Алоо, без фамилиарничене — изръмжава Чарли, който гледа на компютъра си филм с мъж, правещ секс със змиорка.

Ти си даваш сметка за гафа, който току-що направи:

— Мамка му, пропуснах шанса си да бъда уволнен. С такъв рекламен клип Филип ще ме остави на мира поне за десет години. Пак ще го начукаме на Мадон!

Но Чарли винаги има последната дума:

— Можеш да казваш, че сме им го начукали, ама дълбоко в себе си знаеш, че е точно обратното.