Лора Джо Роуланд
Окаеши (31)

30 глава

Зидът е твърде висок, не можем да го прехвърлим — рече Плъха, озарен от надежда, че Сано ще се откаже от опасните си намерения.

— Не се тревожи, няма и да се опитваме — отвърна Сано.

Бяха се скрили заедно е Маруме и Фукида в един гъстак от вечнозелени храсти до крепостната стена. Сано надникна през боровите иглички към най-близката порта, която се намираше на двайсетина крачки. Трябваха им часове, за да се промъкнат незабелязано, избягвайки войниците, до външната крепостна стена, и надеждата да избягат от крепостта, без да ги открият, го бе напуснала. До портата двама пазачи стояха над димящ огън, запален в метален съд. Нямаше друг начин да излязат, освен да минат покрай тях.

Маруме гребна малко сняг, направи две топки и изскочи от храстите. Пазачите се обърнаха. Той хвърли топките и ги уцели право в носа. Те възкликнаха изненадани, а Маруме се хвърли върху им. Сграбчи ги, удари главите им в зида и пусна безчувствените им тела в една снежна преспа. Сано и останалите мъже побързаха да се присъединят към него при портата, която Фукида отвори.

— Ще се свестят, преди да замръзнат до смърт — рече Маруме.

— Когато го сторят, ще докладват, че сме избягали — добави Фукида. — Ще ни бъде трудно да се върнем в крепостта.

— Да не мислим сега за това — рече Сано. — Да тръгваме.

Отвъд крепостните зидове поеха през гората по една покрита е дълбок сняг неравна пътека с тесен коловоз, отъпкан в средата от малобройни нозе. Влязоха в град Фукуяма откъм покрайнините. Това явно бе бедната част на града — с малки колиби, сгушени една в друга, със сняг, замърсен с пепел и сгурия, и със замръзнали в канавката отпадъчни води. Малкото хора навън изглеждаха мръсни, неугледни и примитивни. Един старец наглеждаше купчина горящ боклук. Когато Сано го попита как да стигнат до дюкяна на търговеца на злато, той измърмори и посочи накъде да вървят.

Сано и приятелите му поеха по малобройните улички и не след дълго се озоваха в главната част на града. Докато минаваха покрай едно светилище, вниманието на Сано бе привлечено от неясно движение зад затворените тории^[1]. Той надзърна в светилището и замръзна намясто. Загърнато в кожено палто с качулка, малко момче заобиколи на пръсти месинговия гонг. То вдигна детски лък и стрела, явно тръгнало на лов за въображаем дивеч. Момчето се обърна към него и сърцето на Сано заблъска в гърдите му.

Беше Масахиро. Момчето се усмихна и му махна. Слисан, Сано му махна в отговор. Масахиро изчезна.

— Какво има? — попита Фукида.

— Нищо.

Сано не искаше да обяснява. Онова, което бе видял, най-вероятно бе духът на мъртвия му син. Не желаеше хората му да решат, че си е загубил разсъдъка също както владетелят Мацумае.

Намериха магазина на търговеца на злато. Влязоха вътре и без да обръщат внимание на продавачите, които ги поздравиха, незабавно се отправиха към прохода в дъното. Един от тях се втурна подире им с думите:

— Това е лично помещение. Не може да влизате там.

— Само гледай! — отвърна Маруме.

Сано и хората му поеха бързо по прохода и нахълтаха в кабинета, пропит с мириса на смърт. Седнал върху меча кожа под няколко окачени животински глави, Дайгоро мастурбираше. Отворена пред него върху писалището му, лежеше книга с еротични рисунки на айну, дело на японски художник. Щом видя посетителите си, скочи изненадан.

— Ей! — той натика набъбналия си член в препаската, загърна коженото си палто и шумно затвори книгата. — Как смеете да нахлувате тук? — после изведнъж разпозна госта си и застина слисан. — Дворцов управителю Сано?! Какво мога да сторя за вас и другарите ви?

— Да отговориш на няколко въпроса — рече Сано.

— Аа. За какво?

Сано хвърли на писалището кесията на Люляк с бучките злато.

— Твои ли са?

— Може би. През ръцете ми минава голяма част от златото на Езогашима.

— Тези са намерени в стаята на Люляк.

— На кого? — Дайгоро се дръпна от тях, все едно можеше да се опари.

— На Люляк. Момичето, което вчера беше намерено мъртво при горещия извор — поясни Маруме.

— Защо си й ги дал? — попита Сано.

— Не съм. Изобщо не познавах онова момиче.

— Напротив — възрази Фукида. — По-добре не ни лъжи.

— Не ви лъжа — отвърна троснато Дайгоро.

— Тя те е изнудвала — рече Сано. До гуша му бе дошло от увъртанията, които му се предлагаха от самото начало на разследването. — За какво?

— За нищо. Който ви го е казал, е сбъркал.

— Ти ли уби Текаре? — попита настоятелно Сано. — Може би Люляк те е разкрила? И ти си й плащал, за да си мълчи?

— Не! Няма такова нещо!

— Оо, хайде престани да ни губиш времето — изчерпал търпението си, Маруме извади меча си, после сграбчи ръката на Дайгоро и я притисна върху писалището. — Почвай да говориш истината или ще ти отрежа пръстите един по един.

Дайгоро изхленчи и се задърпа.

— Не! Моля ви!

Обикновено Сано беше противник на изтезанията, но този път възнамеряваше да направи изключение. Дори и да не беше двоен убиец, който заслужаваше да си загуби главата, камо ли пръстите, Дайгоро беше звяр, който ловеше плячката си сред местните жени; освен това Сано смяташе, че търговецът укрива информация. Сега кимна на Маруме.

Маруме вдигна меча. Сано се подготви за предстоящо кръвопролитие. Чувстваше се така, все едно преминаваше някаква граница и изневеряваше на принципите си, но това беше Езогашима; тук идеалите нямаха стойност.

— Добре! — извика Дайгоро. — Спрете! Ще ви кажа, ако ме пуснете.

— Първо говори — Маруме продължи да държи Дайгоро, а мечът му бе готов да кълца. — Ще видим дали онова, което кажеш, ще си заслужава да ти пощадим пръстите.

Дайгоро се дръпна от острието.

— Люляк ме изнудваше, но не беше за Текаре. Беше за… — той изстена. — Ако кажа, ще загазя.

— Едва ли можеш да загазиш повече — рече Маруме. — Говори.

Дайгоро изтърси:

— Давам заеми на васалите на владетеля Мацумае. Когато не могат да ми ги върнат, крадат запаси от складовете му. Приемам ги вместо пари и ги продавам в града. Люляк ме видя с няколко войници, точно вземах от тях бали с ориз и приключвахме една сделка. Заплаши ме, че ще каже на владетеля Мацумае. Платих й да не го прави.

Това бе незначително престъпление, но ако разбереше за него, владетелят Мацумае щеше да прати на смърт както Дайгоро, така и крадците за назидание на останалите нарушители. Сано разбираше защо Дайгоро не искаше да признае защо се бе поддал на изнудванията на Люляк.

— Значи Люляк е поискала от теб още злато и още, и още — предположи Сано. — Изстискала те е докрай. И ти си я убил.

— Не, не. Само онзи път. Остана доволна. Малката глупачка не знаеше, че бих й платил и десет пъти повече, за да не се разприказва. Нямаше защо да я убивам. Не съм аз.

Звучеше правдоподобно, поради което Сано бе не само разочарован, но и вбесен. Въздухът в Езогашима сякаш бе изпълнен с пакостливи духове, които го подтикваха към насилие.

— Убий го! — нареди той на Маруме.

Маруме, Фукида и Плъха изглеждаха слисани от диващината в гласа на Сано, но заповедта си беше заповед. Маруме сви рамене.

— Добре.

Той приклещи Дайгоро в желязна хватка и опря острие в гърлото му. Дайгоро взе да се гърчи и да крещи за помощ. Никой не се появи; неговите подчинени вероятно бяха твърде уплашени. Той заби нокти в ръката на Маруме, опитвайки се да я откъсне от гърдите си, а очите му се бяха изцъклили от страх.

— Чакайте! — изпищя той. — Не ме убивайте! Ако искате да разберете кой е убиецът на Текаре, за вас съм по-ценен жив, отколкото мъртъв!

— Защо? Знаеш ли кой е? — попита Сано, макар че му нямаше доверие и разбираше, че това е последно отчаяно усилие на Дайгоро да си отърве кожата.

— Не точно — безочлив в отчаяното си лукавство, Дайгоро добави: — Но имам идея.

— Защото той е убиецът — рече Фукида. — Не му позволявайте да ви подвежда, Сано сан.

Но Сано не бе дотам обсебен от желанието за насилие, та да не се вслуша в интуицията си, а тя му подсказваше, че още не е време да убива Дайгоро.

— Как така?

— Бях там. Когато Текаре умря.

Сано нареди на Маруме:

— Пусни го, но дръж меча си подръка — Маруме се подчини; Дайгоро се отпусна и изстена с облекчение. Фукида взе да гледа подозрително. Сано се обърна към Плъха: — Почни да броиш от едно до сто.

— Защо?

— Убеди ме, че си бил там — рече Сано на Дайгоро. — Ако не успееш, докато свърши, ще се простиш с живота си.

— Едно… две… три… — подхвана Плъха.

Дайгоро преглътна и заговори припряно:

— Онази нощ отидох в крепостта да прибера поредната плата от един дълг. Моят човек ме чакаше при задните порти и се разплати с торба тютюн, която бе откраднал от владетеля Мацумае.

Плъхът продължаваше да брои. Дайгоро побърза да продължи:

— Поех обратно към града по пътя, който се спуска надолу по хълма покрай крепостта. Спрях да се облекча и тъкмо бях свършил, когато чух да приближават две жени. Караха се. Едната от тях претича покрай мен и влезе в гората. Не се обърнах достатъчно бързо, за да видя коя е. Другата пристигна тичешком — Трийсет… трийсет и едно… трийсет и две…

— Нея вече я видях. Беше тъмно, но имаше пълнолуние. Беше Текаре. Не бях я виждал, откакто се бе преместила при Мацумае, но все още я желаех. Когато мина покрай мен, си помислих: „Аз съм тук, тя дойде, тази вечер е моят шанс“. И я последвах.

Очите му заблестяха с алчна похотливост; усмивката му плувна в слюнка. Сано бе обзет от погнуса. Когато Плъха мина петдесет, Сано каза:

— Не ти остава много време. Какво се случи?

— Чувах как Текаре тича задъхана пред мен. После изведнъж изпищя. Чу се някакво тупване, все едно беше паднала. Продължих напред, докато я видях. Лежеше на земята. Стенеше и размахваше ръце. Не знаех какво да сторя. Тя изпищя отново. После се изправи и като се олюляваше, тръгна към мен. Уплаших се. Отстъпих назад в гората, за да се скрия — видя, че Сано се навъси. — Какво?

Очевидно Текаре е била ранена, а Дайгоро не бе и помислил да й помогне. Сано рече:

— Няма значение. Продължавай! — Тя падна отново. Взе да се мята и да издава ужасни звуци. Макар че скоро след това спря. Просто лежеше там. Приближих се на пръсти до нея — Дайгоро преглътна буцата, която се бе надигнала в гърлото му. — И какво да видя… о, милостиви небеса!

— Сто — обяви Плъха.

Сано вдигна ръка, давайки знак на Маруме да изчака.

— Цялата бе обляна в кръв. Знаех, че е мъртва. Затова се махнах веднага. Тичах през целия път до дома.

— Е, трябва да отбележа, че звучи точно в негов стил — заяви Фукида на Сано.

Маруме отбеляза:

— Мисля, че най-накрая казва истината.

Така смяташе и Сано, но беше бесен на Дайгоро.

— Не само че не си споменал за това на Хирата сан, като те е разпитвал за убийството, но не си го споделил и с никого другиго, така ли?

— След начина, по който Текаре се отнесе с мен, бях доволен, че е мъртва — Дайгоро побърза да се извини. — Когато установих, че е била убита, реших, че някой ми е направил услуга. Защо да го издавам? За мен беше по-добре да не казвам, че съм бил там, защото владетелят Мацумае можеше да реши, че убийството е мое дело. А и не исках да разпитва какво съм дирел в крепостта онази нощ. По-късно, когато полудя… — Дайгоро млъкна за момент, после добави със смутена усмивка: — … бях твърде уплашен.

Тези извинения не задоволиха Сано. Той сграбчи Дайгоро за коженото палто.

— Ако беше съобщил незабавно, може би нищо от това нямаше да се случи. Владетелят Мацумае нямаше да обезумее. И нямаше да убие сина ми — почти задавен от ярост и мъка, Сано завърши: — Нямаше да обяви война на местните. Тъй че вината е колкото на убиеца, толкова и твоя!

— Позволете да не се съглася — заяви надменно Дайгоро. — Кой би могъл да каже какво щеше да се случи, ако бях уведомил за станалото? Не съм убил Текаре. Онова, което видях, нямаше да помогне на владетеля Мацумае. Не знам кой е извършителят.

— Но имаш добра идея, както сам каза. Другата жена, която си чул, е примамила Текаре към пружинения лък. Сигурно тя го е заложила — Сано разтърси Дайгоро тъй яростно, че главата му се замята. — Коя беше’?

— Ей, причинявате ми болка.

— Да почна ли да броя отново? — попита Плъха.

— Госпожа Мацумае ли беше? — попита Фукида.

— Ако искате да ви кажа повече, трябва да ме пощадите — изхленчи Дайгоро. — Трябва да ми опростите кражбите от владетеля Мацумае.

Маруме го зашлеви през лицето.

— Не си в положение да се пазариш.

— Тогава ме убийте! Като умра, ще съжалявате.

Освен че закъсняваше фатално, на Сано му бе дошло до гуша от Дайгоро — твърде дребна риба в сравнение с онази, която му трябваше.

— Е, добре — раздруса го здраво за последен път и го пусна. — Сега говори!

Дайгоро се ухили победоносно и с облекчение.

— Жените говореха на езо.

— Значи е била от местните — заключи Сано. — Коя?

Вече имаше предположение за самоличността на жената, която е била скарана с Текаре и я е подмамила в нощта. Но трябваше да е сигурен.

— Изобщо не я видях. Тя сякаш изчезна.

Най-вероятно бе изчакала скрита в гората, докато чуе писъка на Текаре и шума от падането й, което й е подсказало, че капанът се е задействал. После се е прибрала в крепостта, все едно нищо не се е случило.

— Но мога да ви кажа какво чух — рече Дайгоро. — Аз разбирам езо. Тя каза нещо от сорта на „Вечно ме караш да изпълнявам капризите ти. Всичко ми вземаш. Не ме оставяш дори да имам някого, когото ти не желаеш! Е, няма да се примирявам повече с егоизма ти!“. А Текаре отвърна: „О, напротив. Ще го правиш — и още как. Аз съм шаманката. И любовницата на владетеля Мацумае. Длъжна си да правиш каквото ти кажа“. Другата й заяви: „Първо ще трябва да ме хванеш“.

Винаги ме караш да правя всичко за теб. И ми вземаш всичко. Сано си спомни как Рейко му бе разказала, че Текаре е получавала най-хубавите дрехи, бижута и храна в селото на местните, където окаяните простосмъртни, в това число роднините й, са били принудени да й служат. Дори не ме оставяш да имам някого, когото самата ти не желаеш!

Този „някой“ бе Урахенка — мъжът, когото Текаре бе направила свой съпруг, а сестра й обичаше.

Значи Текаре бе убита от Венте.

 

 

Съпровождана от двамата стражи на кулата, Венте пристъпваше тежко, докато прекосяваше задния двор на крепостта Фукуяма, водейки четири кучета, впрегнати в шейна, която бе натоварена с голям издут вързоп, покрит с одеяло.

— Хей — викна й пазачът при портата, — накъде си се запътила?

Венте прехапа устни, твърде уплашена, за да говори, тъй че един от стражите отговори вместо нея:

— На малка разходка.

— О, не, не може — заяви пазачът. — Никой няма право да напуска крепостта, това е заповед на Гизаемон сан.

— Имам личното позволение на владетеля Мацумае да я пусна — излъга стражът.

Свита под одеялото до провизиите, които стражите бяха дали на нея и Венте за пътуването, Рейко изтръпна от страх. Ако двете с Венте не успееха да излязат от крепостта, как щяха да спасят Масахиро? Нямаше какво друго да стори, освен да остане скрита в тясното пространство под бодливото одеяло. Ако пазачът я хванеше, докато се опитваше да избяга, всичко щеше да е загубено. Обгърнала с ръце коленете си, опрени в гърдите й, тя слушаше, притаила дъх.

— Ами добре — в гласа на пазача прозвуча колебание, но и страх да прояви неподчинение към своя господар.

Рейко чу как портата се отваря със скърцане, и почувства как шейната натежава, когато Венте седна отпред. Шейната потегли, първо бавно, като стържеше и се друсаше по покрития с лед сняг. После вече се носеха все по-бързо и по-бързо. Кучетата лаеха весело. Рейко се вкопчи в шейната, която летеше надолу по хълма, криволичейки между дърветата. Тялото й се тръскаше по неравностите. Скоро краката й изтръпнаха. Вече й се струваше, че бяха минали часове, когато Венте викна на кучетата. Шейната постепенно спря.

— Вече може излиза.

Рейко отмахна одеялото. Леден въздух смръзна лицето й. Заслепиха я бели петна слънчева светлина и ярки синкави сенки. Примижа, докато слизаше от шейната и с мъка раздвижваше схванатите си нозе. Намираше се на билото на малък, оскъдно залесен хълм. Градът и крепостта бяха изчезнали. Единственият белег от цивилизацията бяха тънките ивици дим, които се виеха далеч на юг. В другите посоки се простираха заснежени равнини и обгърната от зима гора. На север хълмовете се извисяваха до лавандуловосини планини, чиито върхове бяха покрити със сняг. Рейко усети благоговение пред красотата на този пейзаж и ужас от неговата необятност, от която надеждата й да открие Масахиро ставаше нищожна.

Венте беше до нея.

— Дай неща на момче.

Рейко подаде на Венте кожената торбичка с кончето играчка. Венте го поднесе към муцуните на кучетата. Те подушиха кесията, която Масахиро бе държал многократно. Дишаха тежко, а от изплезените им езици излизаше пара. Вдигнаха глава, излаяха и се втурнаха напред, пришпорени от мириса на плячката си.

Венте скочи на шейната и грабна юздите. Рейко едва успя да се покатери и да седне зад нея, когато, теглена от кучетата, шейната се понесе напред.

— Дръж се! — викна Венте.