Лора Джо Роуланд
Окаеши (19)

18 глава

Съпроводени от Гизаемон и отряд войници, Сано и детектив Фукида извършиха оглед на кабинетите, помещението на стражите и приемните, но онова, което се съдържаше в тях, не представляваше никакъв интерес за разследването. Накрая пристигнаха в личните помещения на владетеля Мацумае. Гизаемон остана да чака, облегнат на вратата, докато Сано и Маруме оглеждаха спалнята.

Лакираните в черно маси, преградата, железните сандъци и копринените възглавници бяха наредени успоредно на стените. В малката ниша имаше нефритена ваза с поставена в нея клонка с алени плодчета и свитък с така стилизирана калиграфия, че Сано изобщо не можа да я прочете. Подобно обзавеждане можеше да се види във всяка съвременна самурайска къща в Едо. В отсъствието на владетеля Мацумае слугите бяха почистили стаята, но Сано все още долавяше тежкия възкисел мирис от тялото му, който се бе просмукал в рогозките по пода и стените.

— Какво дирите? — попита Гизаемон.

Ще разбера, когато го открия — отвърна Сано.

Гизаемон изсумтя и задъвка клечка за зъби от лаврово дърво.

— Гледайте само да не се проточи твърде дълго.

Фукида отвори сандъци, които съдържаха съдини за сервиране на чай и саке, карти за игра, дъска за шах и фигурки. Сано отиде до шкафа. Вътре намери одежди, прибори за бръснене, комплект тоалетни принадлежности с огледало, четка и гребен, както и няколко чифта обувки. Отделенията за завивки бяха празни; вероятно бяха отнесени за пране. Освен че не знаеше какво точно търси, което би могло да свърже владетеля Мацумае с убийството, Сано нямаше и особени надежди, че ще го намери на това място.

— Извинете, Гизаемон сан, може ли да говоря с вас?

На вратата стоеше един самурай. Гизаемон се обърна, за да говори с него, а Сано продължи да претърсва шкафа. На дъното му се намираше дървено ковчеже, боядисано в черно и инкрустирано с орнаменти от слонова кост, наподобяващи спиралите, които Сано бе видял върху дрехите на езо. Изглеждаше нелепо сред останалите вещи на владетеля Мацумае, които бяха в японски стил.

— В крепостта има болест — съобщи служителят.

— Каква болест? — в гласа на Гизаемон се прокрадна тревога.

— Треска, простуда. Главоболие, болки в мускулите. Слабост.

Сано коленичи и отвори закопчалката на ковчежето, направена от желязна халка и зъб на диво животно. Вдигна капака. Вътре намери запушен с коркова тапа керамичен съд, платнени кесии с върви за пристягане, сребърна лула, комплект за писане с четчица, мастилница и бурканче за вода, овързани с кожен ремък ивици върбова кора, кинжал, чиято дръжка бе украсена с дърворезба, поставен в ножница, подобна на онези, които носеха мъжете езо, и няколко окачени на корда кукички за риба. Краищата им бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв.

— Звучи като северна чума. Колцина са болни?

— Снощи деветима, тази сутрин още седем. Всички са войници, с изключение на двама слуги, които работят в казармите. Заразата е тръгнала от бараките.

Сано вдигна съда и го разклати. Вътре се разплиска някаква течност. Махна тапата и долови мириса на тръпчиви алкохолни изпарения. Запуши отново съдината и развърза кесиите. Вътре имаше сухи листа, корени и семена. На дъното на сандъка, под другите вещи, вида две книги — едната голяма и квадратна, другата малък тънък правоъгълник, — увити в изопнат груб плат и овързани с прокъсана ракита.

— Извикахте ли лекар? — попита Гизаемон.

— Да. В момента преглежда болните.

Сано не чу почти нищо от разговора. Сърцето му заблъска от вълнение, защото почувства, че е направил важно откритие. Отвори по-голямата книга и отгърна страниците. Бяха рисунки, направени с туш, и представляваха груби скици на самурай, който осъществява сексуален акт с татуирана жена езо. Двамата се съвкупяваха в изкривена поза, разкриваща голите им гениталии. Всяка рисунка носеше печата на владетеля Мацумае. Той бе отразил интимните си отношения с Текаре в набор от еротични илюстрации.

Страниците на по-малката книга бяха изписани с калиграфия, която в началото бе прецизна и елегантна, но после преминаваше в неясни драскулки. Докато ги прелистваше, Сано забеляза съчетание от знаци, които се повтаряха отново и отново. Бяха срички от фонетично писмо. Текаре. Изглежда, това бе дневникът на владетеля Мацумае, поредица от вписвания без дати, отделени с линии, за неговата любовница.

— Изолирахте ли болните? — попита Гизаемон.

— Да.

— Добре, щом лекарят приключи с тях, нека прегледа и всички останали в крепостта.

— Незабавно.

Инстинктът подсказа на Сано да не разкрива пред Гизаемон какво бе открил. Той мушна дневника под палтото си, затвори ковчежето и го тикна обратно в шкафа. Изправи се и се обърна точно когато Гизаемон влезе в стаята и попита:

— Е? Намерихте ли нещо интересно?

— Не — отвърна детектив Фукида.

— Не — потвърди лъжата Сано.

Гизаемон отправи към тях поглед, който означаваше — „Нали ви казах“ и попита:

— Все още ли искате да претърсите двореца?

— Да — изгаряйки от нетърпение да прочете дневника, Сано си помисли за единственото място, където можеше да разчита на известно уединение. — Но първо имам нужда да се облекча.

 

 

Въпросното място за облекчение представляваше барака с тоалетна, свързана с двореца посредством закрит коридор. Щом се озова в него, Сано застана в ъгъла, колкото се може по-далеч от зловонната дупка в пода. В нужника беше сковаващ студ, но той отвори прозореца, за да може в малкото помещение да проникнат светлина и свеж въздух. Вътре влетяха снежинки. Със съзнанието, че Гизаемон чака наблизо, Сано започна да чете дневника.

От времето, в което все още бях малко момче, най-съкровената ми мечта бе да изпитам истинска, вечна любов. Но с годините все повече се убеждавах, че това никога няма да се случи. Не ми липсваха жени — мъж с моето положение в обществото може да има колкото си поиска. Но всяка връзка завършваше с досада. Жените не ми носеха нищо повече от моментно физическо облекчение. Липсваше някаква основна съставка. Примирих се, че вечно ще копнея за жена, с която бих могъл да споделя дълбоко духовно родство.

Но тази вечер се случи невероятно чудо. Отидох на банкет, организиран от търговеца на злато Дайгоро — една от неговите обичайни прищевки, белязани с безвкусица и пищност, с които цели да се изтъкне колко богат е, и да спечели благоволението на своите вишестоящи. Насред пиршеството и веселието реших да поизляза на верандата. Пролетната вечер беше великолепна, цветята ухаеха, луната беше изпълнила своя сребрист диск. Съчиних няколко стиха и ги произнесох на глас. И тогава изведнъж осъзнах, че не съм сам.

В противоположния край на верандата стоеше жена от местните. Тогава за първи път видях Текаре. Изглеждаше като видение от друг свят. Бях изумен от красотата й. Пожелах я незабавно. Но щом погледите ни се срещнаха, изпитах нещо повече от физическо привличане. Нещо от нея докосна онази самотна, изгаряща в копнеж част от мен. В този момент тя се усмихна толкова мило, ласкаво. И аз разбрах, че това е жената, която бях търсил цял живот.

Взех Текаре от търговеца на злато и я доведох в крепостта. Първо си мислех веднага да си легна с нея. Но тя е тъй свенлива, тъй напрегната. Когато се приближа до нея, почва да трепери и говори само шепнешком — смирено и учтиво. Изглежда като птичка, наранена от твърде много мъже, която би издъхнала, ако й посегна. Затова си наложих да бъда търпелив. Посвещавам й стихове, чета й поезия. Дадох й най-изисканите одежди, най-хубавите стаи в крепостта, всичко, което би могла да пожелае. Трябва да я ухажвам, докато се влюби в мен, както аз се влюбих в нея. Но как ще издържа да чакам? Ах, какъв копнеж, какво мъчение!

Най-накрая моето търпение е възнаградено. О, каква радост! Вчера Текаре ми каза: „Господарю, бихте ли дошли в стаята ми довечера?“ През деня едва успявах да се съсредоточа в работата си. Когато най-накрая слънцето залезе, отидох при Текаре. Стаята й бе осветена от стотици лампи, направени от раковини с китова мас. Пременена в копринените роби, които й бях подарил, тя седеше върху легло, застлано с меча кожа. Изглеждаше като местна богиня.

— Господарю, чакам ви от толкова нощи — изрече тя с глас, изпълнен със същия копнеж, който изпитвах и аз. — Обичам ви с цялото си сърце!

Обладан от щастие, паднах на колене пред нея като богомолец. Бях мечтал за този миг, но изпитвах твърде голямо благоговение, за да мога да я докосна. Текаре пое първа по пътя на съкровеното ми желание.

— Моля, позволете да ви покажа церемонията на езо в първата брачна нощ — рече тя.

Даде ми да пия вино и да пуша от сребърна лула. Скоро главата ми се замая, а сетивата ми се замъглиха. Около мен звучеше странна музика. Текаре сякаш плуваше между пламъчетата на лампите. Като припяваше заклинания, тя ме съблече и изписа странни символи по голата ми плът. Четчицата галеше мъжествеността ми. Почти изпаднах в несвяст от удоволствие. Когато накрая проникнах в нея, усетих как духовете ни се докосват. Моят се стопи в нейния с такава лъчиста топлина, която не бях изпитвал никога. Текаре и аз наистина представлявахме едно цяло.

В миналото чувствата ми към дадена жена винаги охладняваха, след като я любех. Опознавах я и губех интерес. Щом й се наситех, отивах да търся вълнение другаде. Но това не се случи с Текаре. Тя си оставаше същата загадка, каквато бе за мен при първата ни среща. В деня след ритуала от първата брачна нощ тя отново бе свенлива и извисена. Трябваше да почна да я ухажвам отначало, да я печеля с нови дарове, с още любовна поезия. Накрая тя отстъпи, усмихна се и ме покани в стаята си. Това се случи много пъти. Никога не бях сигурен в чувствата и към мен, бях в ролята по-скоро на неин ухажор, отколкото на неин господар. Моята любов и потребност от нея непрестанно нарастваха.

Колкото и често да осъществявахме любовния акт, никога не можех да се наситя на Текаре. Винаги започвахме с виното и лулата, натъпкана с местни билки, но всеки път се изпълняваше и някакъв нов, вълнуващ ритуал. Една нощ ме завърза и ме нишиба с камшик от сплетени върбови клонки. Друга нощ проби зърната на гърдите ми с кукички за риба и промуши през тях корда. Научи ме, че болката усилва сексуалната възбуда. Докато крещях и кървях, освобождаването ми се превръщаше в чист екстаз. Познах удоволствието да се покорявам на моята любима.

Не мога да мисля за нищо друго, освен за Текаре. Когато не съм с нея, си представям, че е до мен. Виното и пушекът ме държат в постоянен унес. Трябва да работя, но вместо това изобразявам в картини миговете с Текаре. Почти не чувам какво ми говорят другите, защото в главата ми постоянно звучи гласът й, припяващ любовните й заклинания. Занемарих задълженията си, външния си вид и здравето си, живея в някакъв въображаем свят. Тази обсебеност не е нормална. Но как може нещо толкова прекрасно да е грешно? За първи път в живота си обичам истински. Всичко, което правя с нея, ми изглежда свято. Докато Текаре е моя, ще бъда удовлетворен.

Кога точно започнах да се страхувам, че ще я загубя? Не си спомням. Знам само, че този страх ме терзае. Виждам как другите мъже гледат Текаре. Отвръща ли им с усмивка? Дали погледите им не се задържат твърде дълго върху й? Толкова съм замаян, тялото и умът ми са тъй изнемощели, че не мога да се доверявам на впечатленията си.

Понякога Текаре казва, че не се чувства добре, и има нужда да си почине в уединение. Една нощ, обладан от подозрения, се скрих отвън до прозореца и. Чух я да си шепне с някакъв мъж. Видях две сенки да се движат заедно. Сърцето ми се сви от мъка. Накрая светлината в прозореца угасна. Отвори се врата. На верандата излезе един от моите войници — красив млад мъж. Тръгна си, като си подсвиркваше, и скоро потъна в мрака.

По-късно се изправих срещу Текаре. Обвиних я, че ми изневерява. Тя отрече, каза, че съм си въобразявал, че нищо подобно не се е случило. Може би беше права, тъй като почти не съм в състояние да правя разлика между сън и реалност. Трябва да вярвам, че Текаре е искрена с мен.

Най-ужасните ми страхове се превърнаха в реалност. Снощи, след като с Текаре се любихме, потънах в дълбок сън. Събудих се часове по-късно от викове и степания. Лампите раковини горяха. На светлината на танцуващите пламъчета видях Текаре и младия войник. Бяха голи. Тя бе опряла гръб в стената със сключени бедра около кръста му, докато той я обладаваше. Осмеляваха се да се съвкупяват буквално пред очите ми, все едно не бях там!

Опитах се да изразя негодуванието си. Помъчих се да стана и да ги спра. Но не можех нито да помръдна, нито да издам звук. Очите ми срещнаха погледа на Текаре. Тя се усмихна. Докато се любеше с друг мъж!

Този път, когато казах на Текаре какво съм видял, тя не отрече. Разсмя се. Цялата й мекота и нежност изчезнаха. Тя се превърна в жестока непозната. Каза, че ако искала друг мъж, щяла да го има, и че изобщо не се интересувала дали я ревнувам.

Побеснях. Вдигнах ръце да я ударя, но тя ме отблъсна, а аз бях тъй слаб, че паднах. Нарекох я неблагодарница. Заявих й, че няма да получава повече подаръци от мен. Тя ме заплаши, че няма да ми осигурява повече забавления.

Забавление! Ето как нарече нашия свещен любовен акт!

Заплаших я, че ще убия всеки мъж, който се задява с нея. Тя отвърна, че когато приключа, няма да имам нито един васал. Заплаших, че ако не се държи пристойно, ще я върна в племето й. Но тя ми отвърна, че ако го сторя, повече няма да я видя. А и аз знам, че заплахите ми са напразни. Завися изцяло от нейното благоволение.

Какво да правя? Сега се страхувам и ненавиждам Текаре, колкото и я обичам. Тя ми направи черна магия, която ме превърна в жалко подобие на самия мен. Трябва да се освободя от нея, но как?

След като размишлявах дълго, си дадох сметка, че трябва да я унищожа, преди да ме е съсипала напълно. През нощта лежа буден и замислям нейната смърт. Ако отида с меч при нея, тя ще ме надвие, преди да я посека. Може би ще успея да прережа гърлото й, докато спи. Но не мога да понеса да гледам как умира. Трябва да я нападна от засада, когато най-малко очаква, когато няма да успее да ме спре. Може би трябва да сложа отрова в храната и. Или да заредя скришом пружинен лък на пътеката, по която минава. Но каквото и да сторя, трябва да е скоро, докато все още имам шанс за избавление. Дано Небесата ми вдъхнат решимост за действие!

Когато приключи с последната страница от дневника, Сано бе така потресен, че почти не усещаше снега, който валеше през прозореца върху ръкава му, нито зловонието в нужника, нито това, че ръцете му се бяха вкочанили от студ. Само че не му остана време за размисъл върху важността на прочетеното, защото по вратата се разнесе силно блъскане.

— Почитаеми дворцов управителю, защо се бавите толкова? — кресна Гизаемон. — Излезте или ще разбия вратата!