Лора Джо Роуланд
Окаеши (11)

10 глава

Получил разрешение да разпита търговеца на злато, Хирата се отправи към града заедно с войниците, които бяха определени да го охраняват. Бяха двама самураи на около осемнайсет години. Изпълнени с младежки възторг от собствената си мъжественост и в същото време не особено сигурни в способностите си, те бързаха да докажат превъзходството си над другите, между които и Хирата — тяхната най-близка мишена.

— Опитай се да ни избягаш — рече единият, докато го съпровождаха по пътя надолу по хълма вън от крепостта. Той имаше кръгловато и сипаничаво дяволито лице. — Хайде, пробвай се.

— Ще ти дадем преднина — другият беше висок и мършав, с издадена горна челюст и чак подскачаше от нетърпение да се завърже схватка. — Само че няма да стигнеш далеч.

Хирата продължаваше да мълчи.

— Разбира се, че няма — каза първият. — Виж го. Той куца.

— Какво стана? Падна и си счупи крака ли? — попита вторият.

Вероятно младежите знаеха, че предишния ден той бе убил неколцина от техните хора, но въпреки това смятаха, че могат да го дразнят безнаказано, защото другарите му в крепостта бяха заложници на доброто му поведение. След като Хирата не им отвърна, първият самурай му се присмя:

— Куцльо! — и го блъсна.

Трениран да запазва равновесие при всякакви обстоятелства, Хирата остави енергията от сблъсъка да премине през мускулите и да напусне тялото му. Дори не залитна. Стражът го блъсна отново, при това по-силно. Този път Хирата отпрати енергията обратно към своя мъчител. Самураят се олюля все едно от удар, падна на задните си части върху леда и се плъзна надолу.

— Хей! — изкрещя той.

Двамата с другаря му се хвърлиха към Хирата, който с лъжливо движение ги избегна тъй ловко, сякаш бе изчезнал от мястото, на което се намираше. Двамата се сблъскаха и се проснаха по очи. Изправяйки се с усилие, двамата се втренчиха в него, вече сериозни и стреснати. По бузите им бе полепнал сняг, който наподобяваше пудра захар върху сладки.

— Ако пробвате още някоя глупост, ще ми се наложи да ви нараня — рече Хирата. — Ясно ли е?

Продължиха по пътя си без повече произшествия.

Град Фукуяма бе жалко подобие на столица. По протежение на главната улица хората водеха отчаяна битка със зимата, ринейки падналия преди два дни сняг от покривите. Магазините се разпознаваха единствено по изрязаните върху табели имена, а когато малцината клиенти влизаха в тях, единственото, което Хирата виждаше вътре, бе мъждивата светлина от запалени фенери. Наоколо кръстосваха вълчаци, оставяйки жълти следи по снега. По страничните улички в непосредствена близост с крепостта високи зидове ограждаха представителни къщи, които вероятно принадлежаха на служителите на Мацумае. По-нататък се намираха опасани с огради домове, в които сигурно живееха богатите търговци. Цялото място се отличаваше с някаква особена затвореност и неприветливост. Пред една чайна се шляеха и пушеха лули мъже с типичната за Езогашима обветрена и преждевременно състарена кожа на лицата, която Хирата вече разпознаваше. Те се втренчиха в него с любопитство и стаено подозрение.

Придружителите му го отведоха до предната част на един магазин, който заемаше цял ъгъл и изглеждаше преуспяващ, за разлика от останалите. Дебели колони подкрепяха стрехите над верандата. Коминът бълваше дим. От двете страни на вратата висяха фенери с железен филигран. Вътре се помещаваше приспособен към северния климат китайски магазин, а стените му бяха покрити с неизменните тъкани рогозки. В голяма квадратна яма в средата на стаята гореше огън. На отрупани с монети маси около него седяха трима чиновници; до себе си имаха соробан^[1] за пресмятане на парите, четчици, мастило и хартия за записване на сделките. Пореден клиент изпразни кесия със златни кюлчета пред единия от чиновниците. Двамата взеха да се пазарят заменителната стойност. Другите двама чиновници и клиентите им спореха за сроковете на изплащане на дългове. Освен търговец на злато Дайгоро бе явно банкер и лихвар. Двама самураи, които, ако се съдеше по вида им, бяха ронин, наети да охраняват магазина, седяха наблизо и играеха карти. При появата на Хирата всички вдигнаха поглед към него; работа и разговори тутакси секнаха.

Единият от придружителите на Хирата обяви:

— Това е Хирата сан, главен васал на дворцовия управител Сано от Едо. Той желае да разговаря с Дайгоро сан.

Един от служителите стана и потъна в коридор, скрит зад рогозка в дъното на магазина. Скоро след това се появи отново и каза:

— Господарят ще ви приеме в личния си кабинет.

— Изчакайте тук — нареди Хирата на придружителите си и пое по коридора, в дъното, на който имаше покрита е рогозка втора врата.

Спря пред нея, отвратен от завладяващото усещане за смърт. На неясния фон от зловоние, лъхащо от разлагаща се плът, се долавяха вибрациите на болка и насилие. Когато предпазливо влезе в помещението, един мъж, който седеше зад писалище близо до горящ в яма огън, се поклони и рече:

— Добре дошли.

Дребен, съсухрен, някъде около четирийсетте, той беше облечен в пищно кожено палто. Чертите му бяха фини и съразмерни, но блясъкът в очите му, потръпването на ноздрите и влажните му устни издаваха несъмнена алчност.

— На вашите услуги, господарю — рече Дайгоро.

Хирата усети под нозете си странна, плътна тъкан.

Сведе поглед и видя мечешка кожа, която завършваше с лапи и нокти. Погледна към главата, окачена на стената редом с един препариран орел. Други, по-дребни същества — зайци, лисици и видри — се взираха в него с очи от черни мъниста. Над тях се бяха разперили еленови рога, прикрепени към покрити с козина парчета от череп. Нищо чудно, че го бе обзело усещане за смърт. Този кабинет бе гробница на насилствено умъртвени животни.

— Каква колекция — отбеляза Хирата.

— О, нищо работа — отвърна скромно Дайгоро.

— Това местен обичай ли е да ги показваш като трофеи?

— Не, идеята е лично моя.

В гласа на Дайгоро прозвуча гордост от оригиналното му хрумване.

— Ти ли ги уби? — Хирата си представи как търговецът нагласява пружинения лък и вместо дивеч покосява жена.

— Не, разбира се. Купувам ги от езо. Но виж, препарирането вече е мое дело.

Самата идея изпълни Хирата с отвращение. Мъжът бе напълно лишен от традиционната грижа за духовна и телесна чистота. Изглеждаше по-свиреп от японците, по-първичен от езо.

— Аз колекционирам не само животни.

Дайгоро стана и посочи няколко жезъла със завързани в края пискюли, подобни на онези, които Хирата бе видял в колибата на главатаря.

— Това са инау^[2] — пратениците на варварите до техните божества. А това тук са икупасуй^[3] — той посочи няколко пръчки, покрити с геометрични орнаменти, фигури на животни и непонятни символи. — Молитвени пръчки, използвани от езо в техни религиозни ритуали. А я вижте тук.

Той отвори някакъв шкаф. На един от рафтовете вътре имаше вещи, които наподобяваха колани, направени от сплетени нишки и пристегнати с черна връв. Към тях с черни конци бяха прикрепени различни на брой черни квадратни късчета плат.

— Това са кут — девствени пояси — поясни Дайгоро, — които жените езо носят под дрехите си. Указват родовата им принадлежност. Една жена не може да стане съпруга на мъж, чиято майка носи същия пояс. По този начин се предотвратява бракът между близки роднини. Кут трябва да се пазят в тайна. Мъжете нямат право да ги виждат. За жените, които ги свалят или ги носят, но вършат прелюбодеяния, наказанието е бой с тояги.

— Откъде си се сдобил с тях? — попита Хирата.

Дайгоро се изкиска нагло.

— Когато хората се нуждаят от пари, от тях можеш да си купиш всичко.

Колекцията от реликви, които притежаваше този човек, предизвика у Хирата още по-голямо отвращение, отколкото животинските трофеи. Дайгоро бе плячкосал най-свещените и съкровени притежания на местната култура. Симпатиите на Хирата към езо се засилиха.

— Пътувам из цяла Езогашима, за да инспектирам златните мини и да извършвам проучвания за нови. Бил съм във всички селища и съм си вземал от там каквото пожелая.

— Това включва ли и жена на име Текаре?

Разбиращ поглед проясни мътния блясък в очите на Дайгоро.

— Аха, вече пристъпваме към деловата част. Предполагам, че помагате на дворцовия управител Сано да разследва убийството на любовницата на владетеля Мацумае. Умен човек е вашият господар. Да си откупи живота с едно голо обещание да разкрие престъплението.

— Ти откъде разбра?

Дайгоро потупа с показалци крайчеца на очите си, а после и ушите си.

— Имам ги навсякъде.

Хората в крепостта, които дължаха пари на Дайгоро, с готовност биха заменили информация срещу намаляване на дълговете си, предположи Хирата.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, попаднах на Текаре по време на едно пътуване с цел проучване на терените. Селата в тази област на Езогашима са прочути с красивите си жени. Пробвал съм само няколко, но тя беше най-добрата.

Хирата не бе и помислял да упреква свои познати, че търсят забавления с жени от нисшите класи в Япония, но жените езо изглеждаха още по-безпомощни, а начинът, по който Дайгоро ги използваше, бе жесток и непростим.

— И ти я взе за своята колекция както всички тези неща? — Хирата посочи към мъртвите препарирани животни.

Търговецът се навъси, улавяйки неодобрението в тона му.

— Съдете ме, ако искате, но при цялото ми уважение нямате представа, какво представлява животът в Езогашима. Мога да ви го заявя, защото съм тук от двайсет и две години, още от малко момче. Бях осъден за изнасилване на трите дъщери на собственика на магазина в Осака, в който работех. Това не е престъпление, но на съдията му стана жал за момичетата. Осъди ме на заточение тук — търговецът не отричаше деянието си, но явно смяташе, че наказанието му е прекалено. — Бях докаран с един кораб и захвърлен тук да се оправям сам. Някога да сте се занимавали с добив на злато?

Хирата поклати глава и Дайгоро продължи:

— Бродиш край потоци и прецеждаш водата през сито. Ако намериш късове самородно злато, отбиваш потока и оголваш дъното. После почваш да копаеш под пясъка и камънака, докато стигнеш до златните залежи. Продължителна, тежка работа. Върших я цели тринайсет години, докато накрая уцелих една голяма жила и така се сдобих с богатството си. Заслужавам малко наслада.

— За сметка на жените езо — отбеляза Хирата.

— Невинаги — в гласа на Дайгоро прозвуча странна нотка. — С другите жени може би да, но не и с Текаре. Тя беше различна.

— Искаш да кажеш, че нея не си я насилил? — попита язвително Хирата.

— Не, макар че може и да изглежда по този начин. Последвах я в гората и я взех. Но не беше насила.

Лицето на Дайгоро доби същото безмълвно покрусено изражение, което имаха препарираните животни по стената.

— Все едно тя ме облада, не аз нея — нетърпелив да обясни на Хирата, той продължи: — Текаре не беше като другите жени езо. На нея не й стигаше просто да придружава съпруга си по време на лов. Езо го правят така, както знаете. Мъжът стреля по дивеча. Жената му носи принадлежностите, стъкмява лагера, готви. Затова силните жени са предпочитани за съпруги. Но Текаре беше нещо повече от обичайното товарно животно. Тя смяташе, че заслужава по-различен живот. Когато я срещнах за пръв път, се беше отдала на всички търговци, миньори и рибари, преминали през нейното село. В замяна те й бяха подарявали японски дрънкулки. Другите жени езо са простодушни, скромни и добродетелни. Но не и тя — в смеха на Дайгоро прозвуча презрение, примесено с възхищение. — Текаре разиграваше мъжете с всички средства, които владееше. Имаше такава осанка, прозвището й беше Императрицата на Снежната страна.

Това описание на Текаре оспорваше мнението на Хирата за жертвата на убийството. Поне според Дайгоро тя беше не угнетена сексуална робиня на японците, а амбициозна жена, преследваща собствените си цели. Версията на Дайгоро за нея съответстваше на отмъстителния дух, обладал владетеля Мацумае.

— След време Текаре вече не се задоволяваше с порцеланови сервизи за чай, кутии и шкафове от лакирано в черно дърво и нефритени статуетки. Каква й бе ползата от тях, след като си оставаше сред тази пустош? Тя искаше да живее като изискана японска дама. Започна да търси мъж, който да я отведе от селото й — Дайгоро се мушна с пръст в гърдите. — И този будала се оказах аз.

Хирата си помисли за куртизанките от квартала на удоволствията в Едо. Обикновено те бяха бедни селски момичета, продадени за проститутки или осъдени да бъдат такива за дребни престъпления. Някои успяваха да се възползват от богатите си клиенти, за да си спечелят слава, пари и независимост. Всъщност Текаре вероятно е била тяхна сестра.

— Мотаеше се около моя лагер. Флиртуваше с мен, направо ме подлуди. Една вечер, когато пое обратно към селото си, аз тръгнах след нея, но тя целеше точно това. Тогава ме язди като кон. Това бе най-вълнуващата жена, която някога съм познавал — споменът за преживяната страст нахлу в очите на Дайгоро. Не можех да й се наситя. Влюбих се в нея. Когато се върнах във Фукуяма, я доведох със себе си.

— Значи не владетелят Мацумае я е откраднал от селото — отбеляза Хирата. — Бил си ти.

Дайгоро се изсмя отново, този път горчиво:

— Никой не е крал Текаре. Аз бях нейният проход към цивилизацията. Настаних я в къщата си, дадох й прислуга, японски дрехи, всичко, което си пожела. Но много скоро тя осъзна, че макар и богат, аз не съм най-могъщият мъж наоколо. И тогава на сцената излезе владетелят Мацумае.

— Кой я запозна с него? — попита Хирата.

— Лично аз, като пълен глупак — направи гримаса Дайгоро. — Обичах я, гордеех се с нея, исках да я показвам. Поканих владетеля Мацумае на банкет в дома си. Още щом видя Текаре, той беше поразен. Тя пък тутакси съзря в него своето богатство и щастие. На следния ден той прати хора да я вземат. Тя напусна къщата ми и се премести в крепостта. Дори не ми благодари — Дайгоро не успя да сдържи негодуванието си. — След всичко, което бях сторил за нея!

— Значи си бил ядосан на Текаре? — попита Хирата.

— И още как!

— Искал си да я накажеш — Хирата си помисли, че Дайгоро бе имал много повече основания да извърши убийство, отколкото мъжете езо, които бяха пожелали да спасят своята шаманка дори и против волята й.

— Накъде биете? — попита Дайгоро, присвил очи.

— Къде беше в нощта на убийството?

— Вкъщи. Сиял съм си в леглото. Питайте слугите ми.

Хирата си даде сметка, че те биха излъгали заради господаря си, тъй като поминъкът им зависеше от него. Той не намираше алибито на Дайгоро за особено убедително.

— Копнеел си поне малко да си го върнеш на Текаре, нали?

— Ако ме питате дали съм я убил — не, не съм — заяви Дайгоро. — Нямаше нужда да го правя. Друг го стори вместо мен.

И той се усмихна — мръсна усмивка, предизвикана от някакъв личен, получил удовлетворение спомен.

— Искате ли да знаете какво според мен се е случило?

Отвращението, което Дайгоро будеше у Хирата, се усили, когато той предусети желанието му да отклони подозрението от себе си, насочвайки го към другиго.

— Предполагам, че възнамеряваш да ми кажеш.

— Не бях единственият, който имаше зъб на Текаре. Тя беше злосторница — където отидеше, предизвикваше неприязън. Трябва да потърсите извършителя сред собствените й хора.

— Сред кои по-точно? — попита Хирата обезкуражен, виждайки, че вятърът на подозрението задуха обратно към езо.

— Като начало се насочете към съпруга й. Той беше наясно какво върши Текаре, и мразеше японците. Не му харесваше да е женен за уличница, която нямаше нищо против да им се продава.

„Аз я обичах. Исках да си я върна“, бе заявил Урахенка. Хирата неволно се запита дали мъжът бе излъгал.

— В деня, преди Текаре да напусне селото заедно с мен, той й нареди да остане и заплаши да я убие, ако не го стори. Тя отказа да се подчини. И сега този същият се появява тук и няколко дни по-късно тя е мъртва — заяви Дайгоро, повдигайки многозначително вежди.

Хирата си помисли колко лесно бе да си представи как Урахенка нагласява пружинения лък за своята съпруга, после как я преследва по пътеката, докато тя го задейства. Не по-трудно бе да си представи как го извършва Дайгоро с копнежа да окачи Текаре на стената редом с останалите си трофеи. Кой бе по-вероятният убиец — осъденият на заточение престъпник или превърнатият в посмешище съпруг?

— Само че мъжът й не е единственият — рече Дайгоро. — Никой в това село не харесваше Текаре. Може би са смятали, че тя е позор за племето им. Или пък просто са ревнували — той се ухили, показвайки нащърбени зъби, които изглеждаха достатъчно здрави да копаят злато от коритата на реките. — И какво знаете? Със съпруга на Текаре в града пристигнаха и други езо. И да не го е сторил той, напълно възможно е да е бил някой от останалите.

И така прибавиха към списъка главатаря Аветок, когото Хирата бе разпознал като човека, способен да го отведе до собственото му просветление. Мъжът, когото не биваше да се свени да уличи, ако му се наложеше, за да разреши престъплението и да спаси Сано, Рейко и другарите си.