Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (19)

Навлизам все по-надълбоко

Една връзка е здравословна, когато се основава на истината… Ако умееш да се преструваш, че казваш истината, ще имаш много щастлив съюз. Да говориш със Себастиян беше все едно да се печеш на слънце. За жена със самоуважение, по-ниско и от миши задник, думите бяха като еликсир, дори и ако ласкателствата му да бяха неискрени.

— Да предположим, че никой от нас няма свидетелство за раждане и не можем да пресметнем разликата в годините ни? Вярвам, че любовта побеждава календарите и часовниците. Тя съществува за мига, в споделената въздишка или нежно докосване…

Единствено можех мълчаливо да кимна, понеже в същия момент той галеше вътрешната страна на бедрото ми.

— Нашата връзка е истинска, Лусинда. Между нас има естествена хармония, която не чувствам с жените на моята възраст. По-възрастната жена притежава едновременно интелектуална и сексуална зрялост — една истински възбуждаща комбинация. Ти си моята Мадона, Деми Мур и Шарън Стоун. — Фактът, че имаше навика да говори така, докато ме топлеше насладата от току-що свършилия любовен акт със сладко-кисел вкус като тютюн за лула, правеше думите му още по-убедителни.

Все едно бях героиня от онези европейски филми със субтитри. Този мъж ме любеше, сякаш бях изчезващ вид.

— Покажи ми жена, по-секси от Шарлот Рамплинг, Катрин Деньов, Хелън Мирън или Изабела Роселини. Момичетата на моята възраст са кльощави, както физически, така и интелектуално. Докато ти имаш апетит за живот.

Подобни фрази наистина събуждаха апетита ми… към него.

— С теб се чувствам мъж. Момчетата, с които живея, си изкарват хляба, като купуват таратайки, поправят ги и наново ги продават. Единствената им цел в живота е да пестят и да си купят плазмен телевизор. Преувеличават броя на жените, с които са преспали. Но нищо не те издига така в очите им като да се срещаш с истинска жена. — Себастиян ухаеше на кокосово масло, докато лежахме голи в кадифена леност. — Ммм, гърдите ти са нежни като сметана — говореше той и се гушеше в тях като същински ценител.

Нещастният брак е истински тормоз. Като грозно бельо. Не съзнавах, преди да срещна Себастиян, всъщност колко нещастна съм била. Когато купуваше японска храна за вкъщи, а после тичаше около мен с чинията, та да се преструваме, че сме в „Ио Суши“, се смеех толкова силно, че от очите ми изскачаха сълзи. Сълзи на щастие. Толкова често политах от радост, че ми трябваха летателни планове. „Всички на борда, готови за излитане от щастие. Насочете се към изход…“ — Я чакай! Че кой ще иска да слезе?

Себастиян дори обожаваше белезите от бременността по корема ми. Когато ги целуна за първи път, изпитах леко неудобство. Но тогава той каза точно каквото трябваше:

— Доказват, че си вряла и кипяла. Че си истинска. Щеш не щеш, остаряваш. Но порастването е по избор. — Това си казвах, докато в отговор плъзгах ръце по сатенената му, бронзова кожа и целувах замечтаните му, кадифени клепачи.

— Кога мога да се запозная с децата ти? — Себастиян ме тормозеше с този въпрос ежедневно. — Искам да играя по-голяма роля в живота ти.

— Знам ли… Дъщеря ми може да те дръпне настрани и да те попита какви са ти намеренията.

Ами моите? Обичах ли още Джаспър? Бях престанала да плача на нашата песен, когато я пускаха по радиото. Бях спряла да минавам с колата покрай апартамента му и да проверявам банковите му извлечения. Дори бях започнала да мисля, че в развода има нещо хубаво, защо иначе толкова хора ще се развеждат? Започнах да използвам моминското си име и да се подписвам като Луси Куърк. Започнах и да се питам дали това, което преди взимах за любов, не е било просто страх от самотата. Дали не живеех с Джаспър само защото не зная как действат трите дистанционни на телевизора? Откакто ме напусна, ползвах едно, но се справях отлично. Никакво натискане на бутоните напосоки, та от рекламата на „Макс Фактор“ да се забивам на футболен мач в незнайно кътче на цивилизацията. И друго бе хубаво. Вече не трепвах, когато той вдигнеше телефона и кажеше „ало“. Нито се налагаше да го лъжа колко струват купените от разпродажба обувки и да крия касовата бележка. За първи път в живота се хванах да мисля: „Какви са главните преимущества?… И как да позная, че ги има?“ Вече не смятах, че стагнация е име на животно. Нито че „растяща рецесия“ — друг термин за мъжкото оплешивяване. Когато Сузи ми намери работа, която действително ми допадаше, ми светна, сякаш в ума ми блесна светкавица, че вече не ми бе нужен съпруг. Сузи беше намерила ниша в света на бизнеса — почистване на въшки. Месеци поред майките безуспешно миеха скалповете на децата си с химикали. Аз станах част от нейния противовъшков отряд, а Руби бе сръчната ми помощница. Обикалях от къща на къща, въоръжена с шишета с балсам, и с гребен в ръка отървавах от гадните насекоми отрочетата на обезсърчени, заети с друго богати родители. Срещу незначително допълнително заплащане стрижех малчуганите, водех ги на зъболекар или на тренировка по футбол, или правех покупките за седмицата. Накратко, пак играех роля на съпруга, но на надница.

Имах чувството, че види ли Джаспър, че съм си стъпила на краката, отново ще му се сторя привлекателна. И само колко фантазирах как ме моли за прошка, а аз безмилостно го отритвам. Беше баща на децата ми и му желаех доброто… след като пъхна орехчетата му в лешникотрошачката. Клетвата „в болест и здраве“ се бе изродила „в криза и ремисия“. За първи път, откакто Джаспър си отиде, в гърдите ми запърха надежда.

Тали също влезе в пътя. През целия януари и февруари използваше цялата си изобретателност, за да ме тормози. Първо стана член на Групата за подкрепа на затворниците. (Прочетох мемоарите от затвора на Нелсън Мандела и Оскар Уайлд.) После на Организацията за освобождение на Палестина. (Започнах да правя десерти с нахут и тахан.) След това на Приятелите на Цион. (Готвех пилешка супа с кнедли.) Когато превъплъщенията й престанаха да ме впечатляват, тя прегърна каузата на Шин Фейн^[1]. (Започнах да ям картофи, да се обличам в зелено и да говоря ирландски.) Накрая стана ревностна католичка. („Занимателен курс по теология“ бе хрисимата ми реакция.) Сузи бе съгласна, че момиче на нейните години се нуждае от разбиране и подкрепа или от шут в задника с остра обувка. Ако разбеснял се тийнейджър нахлуе в дома ви, съветът ми е: при никакви обстоятелства не го доближавайте. Субектът е въоръжен и опасен. Освен това хапе. Бавно напуснете къщата и спете на открито.

Но точно когато започна да ми се ще да бях отглеждала орхидеи вместо деца, Тали престана да се чуди къде да си бодне обица или да събаря капитализма. Започна отново да яде месо и да се пръска с дезодорант. Спря да лепи „изъм“ на всяка дума. А когато една събота се вдигна от леглото преди пладне, едва не повиках пожарната, понеже се уплаших, че дюшекът й е пламнал.

Всичко бе заради някакво ново и мистериозно гадже.

Беше двайсетгодишен студент в университета, но влиянието, което оказваше върху нея, бе така благотворно, че си затворих очите за възрастта му. Пък и тя вече бе почти на шестнайсет. Запознали се на някаква демонстрация. Не беше обичайният й тип, но той откраднал сърцето й, затова го наричаше Гаджето Крадец, или за по-кратко Г. К.

— Нямам търпение да се запозная с него, Тал — казах една вечер, докато пишех фактури за сресване с цел отърваване от гниди на кухненската маса. — Намислила съм в събота да си направим малко барбекю на плажа по случай рождения ти ден. Защо не го поканиш?

— Става. А ти какво ще направиш в замяна за мен? — попита тя и леко ме целуна по бузата. Толкова отдавна голямата ми дъщеря не бе проявявала нежност към мен, че останах като гръмната от радост. Бях емоционалният еквивалент на умиращ от глад, който проси къшей хляб. Толкова се вълнувах, че след всичките тези месеци се готви да сподели с мен частица от живота си, че бях готова на всичко.

— Е, ще са запознаеш с приятеля ми… Но само ако поканиш и татко.

Така рязко се дръпнах, все едно сутиенът ми се бе закачил за вратата на трамвая.

— В никакъв случай.

Но тогава Тали седна в скута ми и ме прегърна. Не беше правила така, откакто беше малка. Зарадвах се до болка.

— Добре, скъпа. Щом така искаш, татко ще дойде.

— Което означава, че трябва да поканиш на обяд и Рене, мамо. Като жест на добра воля.

Исках да попитам: „Защо да си даваме труд да я каним на обяд, като и без това после ще повърне?“, но вместо това отвърнах:

— Разбира се, Тал, щом това те радва. Имаш право. Време е всички да продължим напред. Аз също се срещам с друг, малко по-млад от мен… — Погледнах я и загубих кураж. — Той е на трийсет и пет.

— Чудесно, мамо. Сега мога да те съветвам и поучавам, докато ти окапят ушите.

Греех от удоволствие. Тогава Руби прекоси стаята като приливна вълна, помъкнала недоизядена ябълка, мокри хавлии, книги и плавници.

— Руби, познай! Татко ще дойде на рождения ми ден в събота.

Руби понамали скорост и, пискайки от възторг, се метна в скута на Тали, която още седеше в моя. Бедрата ми простенаха от общото им тегло, но заради обичта и към двете, не ми даде сърце да се оплача. Зарових лице в косата на Тали и вдишах аромата на лимон и слънце. Щях да поканя Джаспър и Пъклената кучка, защото според Тали беше „мил жест“. Друг жест бих направила за Рене, но за целта ми трябваше да наема точен стрелец.

Рожденият ден на Тали бе отличен случай да се събере семейството — ето защо съпругът ми щеше да доведе Рене, а аз обмислях да поканя сладкото си гадже…

И всички ще си доведем опитвачи.

Каквато бях лековерна, не съзнавах, че когато един тийнейджър започне да помага вкъщи, без да го карат, да готви без чужда помощ и престане да виси пред хладилника и да се вайка, че „няма нищо за ядене“, е сигнал да викам полицията.