Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (9)

Влачене на уморен плувец

— Какви, по дяволите, ги вършиш?

Този въпрос си го задавах аз. И сега сякаш висеше във въздуха. Стори ми се, че чувам някаква лодка да пърпори и буботи, борейки се с прилива. Тътенът на двигателя се превърна в дрезгав лай, последван от звучен грохот. Само в романите съвпаденията изглеждат скалъпени. В живота се случват постоянно. Затова не биваше да се изненадвам, когато Локи ме намери и ме загреба с рибарската си мрежа, не само полуудавена и зъзнеща, но и подгизнала от сълзи на себененавист.

Изразът на лицето, което се надвесваше над мен отвъд борда на лодката, бе неразгадаемо като дълбините под нас.

— Какви, по дяволите, ги вършиш?

Въпросът бе съвсем основателен и все пак не можех да му отговоря. В последно време животът ми се движеше със същата гладка експедитивност като на война в Близкия изток.

— Ами… да бъда безотговорна и загадъчна е част от собствената ми загадъчност — заекнах аз, докато здравенякът ме отплиташе от мрежата, след това ме завъртя като перце, докато гърбът ми опря борда, а после ме подхвана под мишниците и ме изтегли в лодката.

Бях вече изтрезняла и водата не ми се струваше никак топла. Краката ми толкова се бяха схванали, че не бях сигурна, че ще ме удържат. Озовала се в лодката, се запрепъвах, та се наложи Локи да ме хване и да ме притисне до себе си за опора. На светлината на фенера видях как се издуват полумесеците на ръкавите на фланелката му от усилието да ме изтегли на борда. Излъчваше тръпчива миризма на пот и усилен труд. Чак тогава се сетих, че съм гола. Отново. Май започваше да ми става навик. А никак не ми бе присъщо. Ужасявах се да се покажа гола пред непознат. Дори и в кабинката на пробната на универсалния магазин се бавех три пъти повече, отколкото при гласуване на избори, докато хоризонтът стане чист и се съблека, без някой да ме гледа.

— Хавлия… палто… да се завия с нещо — запелтечих, обърнах гръб и се свих като прокудената Ева от райската градина на някоя ренесансова картина.

— Доста ми е чудно защо си чисто гола — вместо отговор измърмори Локи и хвърли оценяващ поглед към банския ми от бяло вино, преди да метне към мен кърпа и пуловер.

— Ппп… плуването с дрехи може да доведе до рязък спад в ппп… плаваемостта, нали така — отвърнах, тракайки със зъби. — Поне така ни учеше инструкторът в курса по водно ссс… спасяване — добавих шеговито.

— Не бих казал, че се държеше много стабилно над водата. Побързай да се стоплиш. Облечи се в кабината. — Локи щракна ключ и освети малката дървена каюта под нас. — Нужен ти е чай.

— Не чай. Трябва ми реотан — отвърнах, докато треперех неудържимо.

Като бършех и завивах косата си с хавлията, забелязах как Локи налива гореща струйка от термоса си в нащърбена чаша. После прибави три бучки захар и ги разбърка с лъжичка.

— Изпий това. И яж. — Той разрови раницата си.

— Капна ли малко валиум или прашинки хероин? — Заради студа чувствах устните си надебелели, изговарях думите с усилие. Развих ръкавите на пуловера му, за да си стопля ръцете, седнах на койката, свих крака и жадно отпих от чая, в който пликчето още се цамбуркаше.

— Как, мътните го взели, се озова чак тук по това време на нощта? — поиска да узнае Локи и безцеремонно ми подхвърли консерва със сладки бисквити. — Не си ли изкара ангелите от страх?

— Не… Само когато видях тунела от ярка светлина, а от другата страна ми махаха баба и дядо — отговорих аз между хапките. Древните бисквити ми се усладиха повече от вечеря в петзвезден ресторант.

— Ще ме прощаваш за френската приказка, но какво, по дяволите, си въобразяваш? Ама че време за къпане по без нищо.

— Не ми викай! Да не мислиш, че съм искала животът ми да стигне дотам? Ако целта ми е била да се осакатя духовно, физически или емоционално, щях да замина за Багдад и да си отживея. — Гласът ми бе пропит със самосъжаление.

— Добре, добре — примири се великанът. — Какво друго да ти дам? — Той заотваря долапи и затърси нещо за ядене.

— Уф, де да знам… Да ти се намира стрихнин? Зная, че не ти е в стила да задаваш въпроси и да обвиняваш. Но ако се питаш защо съм отчаяна, причината е съпругът ми. Пет пари не дава как го виждат другите.

Локи недоверчиво ме изгледа на слабата светлина на каютата.

— Я да видим правилно ли разбрах… Едва не си се удавила в морето, гола-голеничка, защото се безпокоиш за вида на съпруга си?

— Да. Не съм го виждала от месец. Разбираш ли, моят брак бе щастлив. Но очевидно не и неговият. — И тогава историята се заизлива от мен, досущ като морската вода, шуртяща от носа ми. Обясних какъв е бил бракът ми — за добро или зло… но не и за по-хубавата най-добра приятелка. Разказах му как деветдесет процента от англичаните изневеряват на съпругите си, а останалите се издънват при командировки в чужбина. — Сигурно ти се струвам огорчена, обезверена и измамена. Най-вече защото е истина — заключих аз, сдържайки се да не заплача.

Локи ми доля още чай. Обвих пръсти около чашата, а топлината сгря пръстите ми и плъзна нагоре по ръцете ми.

— Вината не е у Джаспър. Явно нещо сериозно е куцало в брака ни, иначе нямаше да хукне да търси друга — мрачно добавих аз. — Нека съм честна: ако с Джаспър имаме възможност да си припомним всички весели моменти от миналата година, ако си поприказваме да речем… три и половина секунди.

— Не се обвинявай. Сполетяло те е изневиделица, като да ти отсекат палеца на крака. Болката ще премине. — Когато не гледаше кръвнишки, Локи имаше деликатно лице. Заразглеждах го на анемичната светлина. — Най-удачното, което човек може да направи в такъв момент, е да задържи дъх и да изчака агонията да отслабне. — Тъга помрачи чертите му. Но знаех, че не бива да задавам въпроси. — Не можеш да се обвиняваш заради атомната бомба, стоварила се върху семейството ти.

Кимнах вяло.

— Чувствам се напълно изгубена. Сякаш съм потънала без следа.

— Обаче не си, нали така, Луси. — За първи път ме наричаше по име. — Беше на косъм, смахната преселничко. Като че съпругът ти никога не се е бил за теб. Въпреки че, да го вземат мътните, след всичко, което ми каза, се изкушавам да го ступам. Подлец.

Погледнах счупения нос на Локи и се запитах колко ли мъже беше направил на пух и прах.

— Може би Джаспър не откликва най-подходящо в емоционално отношение в сравнение с останалите мъже, дори с някои видове планктон. Но аз го обичам.

— Още?… Това обяснява всичко. Още си в шок. Ще закарам лодката у дома, където ще вземеш душ, а след това ще се прибереш. Извади късмет, че Раян тази вечер е с морските скаути, та можах да изляза на риболов.

— Къде живееш? — попитах, а тракането на зъбите ми поотслабна.

— В Бундина. — Той посочи малката китка светлини на крайморското селце, оградено от катраненочерни храсталаци от другата страна на пристанището на река Хакинг.

— Не ти ли е самотно там?

Локи издърпа мрежата си, запали двигателя и даде на скорост. Лодката запори прилива и се понесе към пристана.

— Не съм придирчив. Научих се да ценя каквото имам, вместо все да ламтя за повече.

— Какво си работил преди? — осмелих се да попитам, докато си сърбах чая, увита като какавида в одеялото. Знаех, че спасителят ми можеше веднага да ми запуши устата, но нещо в тишината на нощта и нежното мъркане на мотора сигурно го бе успокоило и направило по-доверчив, защото ме изненада с отговора си.

— Бях адвокат. Но бях патологично честен. Веднъж хванеш ли тая болест, лек няма. Започнах да подхождам към всички преговори с твърдата решителност да спечеля или загубя. Което не е най-удачното в професията — завърши сухо той.

— И така ли стигна дотук?

— Да. Избягах от това, което наричам упадъчното общество — вонящите богаташи. Старите ми колеги мислят, че съм неудачник. Но има нещо по-правдиво от неуспеха, какво ще кажеш? Галиполи^[1], Нед Кели^[2], „Юрика“^[3], Дюнкерк^[4].

— Не! Бясна съм на себе си, че не забелязах колко зависима ставам емоционално и финансово от Джаспър — оплаках се аз.

— И така да е. Да сложиш край на живота си заради неуспешен брак е все едно да използваш гилотина да лекуваш пърхот.

— Не съм се опитвала да се самоубивам! Целта ми беше само да изтрезнея. Освен това бракът ми не се е провалил. Възнамерявам да го спася.

Локи майсторски изви руля, за да избегне изпречилата се на пътя ни скала.

— Сигурна ли си? Животът е като сърфа. Трябва да знаеш кога да слезеш от проклетата вълна.

Изгледах го втрещена. Обичах Джаспър от… горе-долу от Бурската война. И винаги щях да го обичам.

— Напълно — отговорих решително аз.

— Добре. Тогава говори с него. Разберете се. Не хуквай по бракоразводни адвокати. Сдобие ли се всяка половинка с адвокат, змията на правосъдието им нашепва да продължат и се отваря кранчето с отровата.

Запитах се дали говори от личен или от професионален опит.

— Бракоразводните адвокати са алчна и злонравна измет. Аз ли не зная. Бях един от тях — призна Локи. — Нека децата бъдат на първо място. Отвращаваше ме, когато клиентите отмъщаваха на бившата си половинка чрез децата. Адвокатите са непоносимо безскрупулни. „Изпълнявах нареждания“, повтарят класическата формула, с която са се оправдавали надзирателите на концлагерите. Не можех да я смеля. Махнах се. Толкова адвокати прекарват клиентките си. В буквалния смисъл. Един от колегите ми, изпечен негодник, завел една клиентка на опера, преспал с нея, а после й изпратил сметката, в която фигурирали цената на билетите и такса за времето, откакто излязъл от кабинета си вечерта до завръщането му на следващата сутрин. „Развод“ на аборигенски означава „прати адвоката си на луксозна почивка на Бали“.

— Според теб какво да правя?

Локи сви рамене.

— Не плувай гола в морето посред нощ, да му се не знае.

— Действително можех да се удавя — промълвих аз и отново започнах да треперя.

— Да, вярно е, но помисли колко данъци щеше да си спестиш. — Ръката, с която Локи държеше руля така уверено, бе мускулеста и загоряла от слънцето. Дланта, която положи върху рамото ми, за да ми успокои нервите, бе силна и опитна — притежаваше спокойната, сдържана сила на бивш атлет. Постепенно престанах да треперя.

— Да — съгласих се аз, — и няма да се тревожа за бръчките.

— Абсолютно вярно. — По гласа му долових, че се усмихва, затова се преместих по-близо до светлината, за да го видя. Локи нямаше изящните младежки и красиво изваяни черти, приписвани на романтичните типове, но бе безспорно привлекателен. Някак се дължеше на движенията му, мъжествено елегантни. Сякаш се чувстваше напълно у дома си в кожата си. Пуловерът, който ми даде, миришеше на сол, рибешки глави, пури и мъжка пот. Сгуших се в него за утеха.

— Според мен чрез мисълта за самоубийство природата ти подсказва да ходиш по-често на риболов — шеговито се обади Локи.

Предложих му бисквита и, докато я поемаше от ръката ми, забелязах, че ръцете му са мазолести, с черно под ноктите. Подейства ми странно успокоително.

— Да, удавянето е определено вълнуващо преживяване — отвърнах безгрижно.

Усмивката му ме заля, сякаш вълна се разби в скала.

— Такъв е номерът в живота — пошегува се той и забави хода на лодката, понеже наближавахме брега. — Извадил си късмет, ако останеш жив.

Луната се отразяваше във водата, ярка като преден фар на мотоциклет. Тя освети нещо обемисто близо до брега, което привлече вниманието на Локи.

— Гледай ти! Какво ли е това?

По големина и цвят ми напомняше на акула. Кръвта ми се смрази, като си помислих за същество с такъв размер, витаещо из черните води, от които току-що бях избягала. Когато Локи докара лодката по-близо до плажа, различих перката на хищника.

— Перката не е на акула. По опашката прилича повече на делфин.

Когато Локи акостира на плажа, а котвата потъна в пясъка, забелязах, че характерната човка на делфина липсваше. Главата му рязко свършваше.

— Мъничък кит — поясни Локи. — Бедното хлапе. — Подаде ми ръка, за да ми помогне да скоча от лодката. Хвана ме през кръста и полека ме остави на пясъка. Грамадният пуловер, който бях навлякла, се надигна и усетих как студеният вятър облиза задника ми. Долових, че и спасителят ми ме гледа крадешком.

— Около двеста и петдесет килограма, бих казал.

За един тревожен миг си помислих, че говори за мен, и инстинктивно си глътнах корема. Но той вече крачеше към кита. Мрачната неподвижност на смъртта замъгляваше окото на бозайника, втренчено почти с носталгия към океана. После то примигва. Изпищях стресната точно когато отворът на главата му ненадейно се отвори и облъхна рамото ми с влажен въздух.

Локи скочи решително.

— Трябва да го изтъркаляме обратно — нареди той. — Ще използваме ритъма на вълните, за да го върнем в морето. — С рязко движение разсъблече памучния си пуловер и опря голия си гръб отстрани на кита. Опънатите сухожилия на здравеняка приличаха на корените на дърво. Зацапурках след него и добавих колкото сила ми бе останала след неочакваното изпитание в морето. — Едно, две, три — изброи той и ние се надигнахме и забутахме туловището на животното с все сила. След пет-шест вълни китът започна сантиметър по сантиметър да се придвижва към океана. След като водата понесе китчето, Локи го насочи към дълбокото. Морето вече му стигаше до брадичката, но той продължаваше да побутва животното в правилната посока. Китчето помръдна с опашка. Наблюдавах ги примряла от тревога. Обзе ме въодушевление, когато то заплува, но надеждите ни скоро се осуетиха, когато дезориентираното малко отново се насочи към брега.

Странно, но спасяването на кит не фигурираше в списъка от задължителните неща, които трябваше да извърша в живота си. Като коренячка лондончанка не допусках, че определени случки ще послужат като предизвикателство за уменията ми. Като да речем да летя над пустиня, завързана само за един градински стол, носен от балони. Или да се озова насред колония от нудисти заедно с Джони Деп. Или да спасявам заблуден кит на огрения от луната австралийски бряг. Бях съвсем неподготвена за всяка от тези възможности, но застанах между кита и пясъка, в отчаяно желание да му попреча още веднъж да се озове на плажа. Чувах Локи да говори на малкото — успокоителни, окуражителни и обнадеждаващи думи. Отново застана до мен и двамата здраво забихме пети в пясъка. Когато китчето се понесе към нас, ние забутахме с все сили в обратна посока. Животното се потопи, после изплува на повърхността на няколко метра от нас перпендикулярно на прибоя.

— Хайде, бебчо — подкани го Локи. — Можеш, миличко.

След това съвсем бавно китът се обърна към открито море, размаха опашка и тя го понесе към дълбокото. Изтощена и едновременно развеселена, нададох ликуващ вик.

— Хубавицата ми! Да не повярваш. Успяхме.

Локи докосна ръката ми, а допирът му с кожата ми грейна като светулка. Неизказана нежност премина между нас. Небето бе кадифе от тъмен пурпур. Млечният път приличаше на диаманти, пришити върху черен плат. Изумителното ни постижение засенчи тревогите ми.

Дървената, брулена от ветровете къща на Локи на брега на океана бе така разнебитена, че напомняше на стар кораб, заседнал на сушата. Но вътре гостоприемно ме посрещнаха изстърган с пясък дъсчен под, ленена покривка на масата и искрящо бели кърпи за баня. Взех душ и си облякох сухи дрехи, за които предположих, че са принадлежали на съпругата, за която никога не говореше. Докато пиех укрепващ горещ пунш, скришом плъзнах поглед из всекидневната му. На масичката за кафе стоеше кутия със сюитите за чело на Бах и опърпано томче с меки корици на „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо, както и книги за адмирал Нелсън^[5] и Грейс Дарлинг^[6]. Докато наблюдавах как Локи търси ключовете на колата си, светлината на лампата зад него смекчи силуета му и той стана дори привлекателен.

— Искаш ли да разгледаш картините ми? — попита той съвсем неочаквано.

За един кратък миг почувствах отдавна забравен трепет, който смътно разпознах като плътско желание. Той бързо угасна, щом осъзнах, че Локи действително иска да ми покаже картините си. Бе рисувал акварели. И то доста добри.

Към полунощ подкарахме в приятно мълчание, от радиото долиташе Хендел, през целия лъкатушещ път през Националния парк надолу към Южна Кронула, където прибрах дрехите и чантата си от плажа.

— Една бира в клуба е обичайната отплата, ако спасиш някого — осведоми ме Локи, когато ме остави пред къщи. — Довиждане.

Дори и срещата с новото гадже на Тали, Паяка (бас китарист в хеви метъл група, който вонеше на умрял скункс и като че под всеки нокът на пръстите на краката му гъмжеше от живот), не успя да наруши спокойствието ми.

— Мамо — предизвикателно започна Тали, — това е Паяка. Групата му има концерт в петък вечерта и аз ще отида.

— Защо не — отговорих, а си мислех: Разбира се, че може да излезеш с дъщеря ми… ако успееш да се пребориш с въоръжената охрана пред спалнята й, ти гнусен и мизерен червей.

После пропълзях в огромното си празно легло и за първи път от месеци потънах в дълъг и сладък сън.

Събудих се с твърдото решение отново да спечеля съпруга си и вярата, че ще успея.

Знаех, че съм на прав път… само се молех Богу насреща да не идва влак.