Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (8)

Плуването забранено

Ниското самочувствие е прилепчиво. Наследила съм го от децата си.

— Велики Боже! — Красивата уста на Тали се бе свила в черта от неодобрение, когато аз се появих в кухнята с ботушките си с високи токчета и тясно прилепнала рокля десет сантиметра над колената ми.

— Моля? — закачливо питам аз. От седмици съм изхвърлила размъкнатите пуловери и рипсени чорапогащи. — С тези дрехи дупето ми изглежда ли по-малко?

— Нямаме ли огледало, мамо?

Щеше да е грубо да изтъкна на дъщеря си, че с този тоалет остава само да започне да взима кокаин. Роклята й бе толкова къса, че не се безпокоях дали се виждат гащите й. Страх ме беше дали не си личи, че е в овулация.

— Е? — заядливо попита тя, когато регистрира критичния ми поглед. Държеше ножа за мармалад все едно, че е оръжие.

Реших, че малко ирония няма да ме вкара в гроба.

— Накъде си тръгнала? На църковна служба?

Дъщеря ми ме изпепели с поглед. Да бях яйце, досега да се бях сварила.

— Остави това, ти защо си се натъкмила така? — Сякаш адвокат ме подложи на кръстосан разпит къде отивам.

— Да се срещна с учителката на Руби — измислих си алиби аз, а гласът ми стихва до шепот. — Задето се подмокря в леглото. А ти? Не е ли редно да си с униформа?

— Днес сме цивилни. Възможно ли е, ако обичаш, да побързаш. Ще закъснея.

Една от мистериите на живота е, че въпреки че австралийските юноши по цял ден карат сърф, летят с делтаплани, отдават се на алпинизъм, настояват да ги водят с кола четирите пресечки до училище. Мое задължение бе да карам всичките четири деца, както да ги прибирам и да пазарувам, а през повечето време Сузи готвеше. Двете идеално работехме в тандем, по-гладко, отколкото ако бяхме женени. Когато децата се натъпкваха в раздрънкания ми стар холдън^[1], Тали включваше айпода си и потъваше в седалката си със затворени очи. Докато чакахме да се смени червената светлина, се опитвах да се потопя в тегобите на певеца, за когото животът не носеше очарование, независимо от факта, че очевидно бе един от най-богатите музиканти на планетата.

— Би ли намалила звука? Действително ли ти допада тази рап музика?

— Да. Защо? Кое не й харесваш? — дъщеря ми се сопва отбранително.

— Ами все се говори за разни черни мачовци, които приканват за секс гаджетата си, като че са леки жени.

— Ти си истинска расистка!

— Не съм! Просто не искам децата да слушат този боклук!

— Критикуваш културата им. А тя е черна. Това те прави расист.

— Само защото са черни, не значи, че могат да подлагат жените на сексуален тормоз, Тали. — Помолих се Богу да ме дари с повече търпение, и то веднага!

— И го казва жена, която е напуснала работа заради кариерата на съпруга си. И щом не си расистка, защо нямаш черни приятели? Отговори ми на този въпрос.

— В Лондон имах. При това доста.

— Само индийци и от смесена раса.

— Е, хубаво, имала съм бежови приятели. Лош цвят ли е бежовото? — Вперих поглед в небесата и се замолих. — Дай ми търпимост тозчас. Мигновено.

— Което прави всякаква критика от твоя страна, абсолютно лицемерна, унизителна и позорна — високомерно отбеляза Тали.

Замислих се за всички сутрини, дали когато сведена над домашните, стиснала химикалката, е искала да научи всичко за минойската култура, или само е изчаквала. Тогава не ме намираше за глупава. Но си затворих устата. До края на пътуването Тали не спря да ме разпитва за всяка страна от отношенията ми към расите. За нея бе полезно да развива интелектуалните си способности и полемичните си умения, но се хванах, че си мислех колко по-лесно е да обичаш децата си безусловно, преди да проговорят.

Като се върнах от училището, заварих Сузи на алеята за коли. Тя също ме забеляза, че идвам.

— Виж я ти. Ако продължаваш да се влачиш на колене пред мъжлето си, ще хванеш тротоарна екзема — вместо поздрав проточи тя съвсем по австралийски. — Думата ми е, какво, по дяволите, имаш да му казваш, което не е по силите на бракоразводен адвокат?

— Ами… проктологът се обади. Намерили са ти главата.

Сузи избухна в смях, преди да добави:

— Като говорим за глави, Луси-Лу, брак без съпруг е като пиле с отрязана глава. Може да търчи колкото си иска, но е мъртво.

— Любовта ми не е умряла, Сузи.

— Трябва ти плач за разлюбване. По-скоро за обезсъпружване.

— Не искам да ме отбиват. Искам той да засуче отново. Затова съм се нагиздила с тия абсурдни дрехи.

— Знаеш, че няма да се върне, Луси. Все така става. Няма такова нещо като ретросексуален, освен в някое безвкусно порно от седемдесетте.

— Джаспър е нежен, добър и обичлив. Веднъж да се насити на огромните цици на Рене и ще закопнее за все още зелените пасбища на брака ни. Рене е като екзотично блюдо — хем сладко, хем кисело, а всъщност безвкусно. Ще изгладнее отново за нула време и ще закопнее за апетитните ястия на семейния живот.

Въодушевлението ми й показа, че съм непоколебима. Съжаление смекчи погледа й.

— Уф, да го вземат мътните тогава. Щом си решила да се унижаваш, поне да те разхубавим. И да си самотна майка, не значи, че е задължително да изглеждаш такава. Косата ти не е подстригвана от два месеца. Цъфнала е на върха на черепа ти като слама. Не е достатъчно само да те фризират. Прическата ти трябва да говори: „Скоро ще ме разроши прочут холивудски герой в частния си самолет, докато си летим към омагьосания му карибски остров.“

— Така ли?

— И още как. Сега млъквай и тръгвай след мен към фризьора.

Изсветляването на едни кичури, потъмняването на други и сешоарът отнеха два часа. Сузи нареждаше какво да правят, като че бях царица. С маникюра и педикюра стана обяд, преди да се приготвя да тръгна към града. Сузи застана отстрани, огледа ме и доволно премлясна с устни.

— Взимай. — Бръкна в гигантския си сутиен и измъкна две торбички със силикон. После ги напъха в пазвата ми. — Пилешко бяло месо за подсилване на егото. И не се безпокой за потомството. Ще прибера и четирите хлапета от училище и ще ги нахраня, става ли?

 

 

Дължах на новата си приятелка толкова много. Първата — и единствената. Но — потръпнах — кого би поискала Тали в момента? Прегръдките не са приоритет на англичанките. Ръкостискане, леко клъвване по бузата, потрепване навярно — това е арсеналът ни от жестове за сбогуване. А сега целувах и прегръщах Сузи с обещание да работя в салона седмици наред, за да се отблагодаря за добрината й. После с гърди, надничащи над деколтето ми като топки ванилов сладолед, горделиво тръгнах да прибера съпруга си.

Когато видях спортната кола с името на Рене, изписано на табелата вместо регистрационен номер, паркирах в края на Пойнт Пайпър, здравословния нос с изглед към операта, ме затресоха нерви. Разкъсваха ме отвращение при перспективата да видя Рене и мрачно воайорство. Изгорих толкова бензин, докато обикалях в кръгове около техния блок в отчаяното си желание да ги зърна, че се наложи да се върна и да презаредя. Като успях да събера достатъчно кураж и да натисна звънеца им, нямаше никого вкъщи. Усетих се, че тършувам из контейнерите за смет, за да разбера къде се хранят и откъде пазаруват — Армани, Версаче и Мочино. Казват, че е самотно да си на върха, но явно пазаруването е на ниво, си казах с горчивина. Връзката на Джаспър с Рене струваше колкото беседката, която предвиждах да построим в двора ни в Хампстед, плаването из Карибите, което имахме намерение да предприемем, и козметичната операция, за която пестях и която щеше да ме направи достатъчно привлекателна, че съпругът ми никога да не ме изостави.

Позвъних в службата на Джаспър и секретарката му ми съобщи, че е излязъл на обяд. Погледнах си часовника. Почти два. До два и половина щеше да се върне. Подкарах към кабинета му на футболния стадион. В Австралия спортът е религия — стадионът по футбол в Сидни и игрището за крикет, разположени отстрани на парка Мур, бяха свещена земя. Футболният стадион се издига с целия си блясък и слава не само като спортен комплекс, но и като олтар. Ударих спирачки на паркинга толкова свирепо, че под гумите ми се разхвърча чакъл. Точно в два и трийсет един грамаден рейндж роувър доплава като галеон и кривна в мястото за паркиране, обозначено „за служители“. Не можех да повярвам, че Джаспър кара такава абсурдна кола. В старите дни отпреди Рене се съгласяваше с мен, че мъжете си взимат такива чудовищни автомобили, защото е незаконно да мастурбират на публично място. Но Рене се грижеше повече за твърдостта на задника си, отколкото за бъдещето на изкопаемите горива. Ако не бях толкова напрегната, щях да се изсмея на глас.

Когато изскочи откъм страната на шофьора, аз веднага тръгнах след него, сякаш дърпана от невидимо въже. Съпругът ми спря, както си вървеше, сякаш ударен от гръм. Не се бяхме виждали повече от месец. Бях по-слаба, по-руса и с по-тъмен тен отвсякога в живота ми. Опули се учуден като герой от анимационен филм. Заля ме вълна от увереност и надежда — надежда, която се изпари в мига, в който забелязах Рене. С плътно прилепнали леопардови панталони и обувки от Джими Чу, мъжетрошачката слизаше от колата. Щом забеляза как Джаспър ме гледа, очите й светнаха от злоба.

— Отслабнала си — промълви бившата ми половинка с изумление на лицето.

— Ами, можеш да си го докараш с един нервен срив. — Дишах прекалено силно, сякаш бях под водата и не ми достигаше кислород. Дробовете ми изгаряха за глътка въздух. Той бе така красив с черната си като въглен риза с къс ръкав, панталони в същия цвят и изискан ролекс на загорялата от слънцето китка, че ако го погледах още минута, щях да се разплача. Вместо това се съсредоточих върху неравномерните петна върху стената и близките графити, които призоваваха: „Ако графитите са стихията ви, запишете се за участие.“ — Налага се да поговорим, Джаспър, но трябва ли да е пред нея? — попитах една пукнатина в цимента.

Тъй като Рене носеше фланелка с надпис „Собственост на голяма клечка“, ми мина през ума, че въпросът ми е някак излишен.

— Рене дойде да ми организира кабинета. Да избере цвета на боята, да нареди бюрата и така нататък. Нищо не ми отказва.

Обзалагах се, че е истина. Преместих поглед към други драсканици по стената зад главата му, които иронично възвестяваха „Мразя графити“.

— Е, как си? — попита той.

— А, прекрасно — излъгах аз. (Ако бях в болница, линията на жизнените ми показатели щеше да е почти равна.)

— Страшно се радвам да те видя, Луси, но точно в момента времето малко ме притиска. — Той глуповато погледна към часовника си. Понеже Рене му се беше лепнала като найлонови гащи през юлска жега, явно се налагаше да говоря пред нея.

— Бедата е, Джаспър, че всяка нощ точно като по часовник в четири сутринта Руби се напикава… За нещастие не се събужда преди седем. А Тали? Скъпата ни Тали не е преставала да пече сладки, откакто ти ни напусна. Понякога и в два сутринта. По всичко личи, че се готви да прави секс с един тип по прякор Къркача. Тя — посочих с палец по посока на Рене — очевидно пет пари не дава, че опропастява живота на децата ни… — Рене ме стрелна с кос, презрителен поглед, — но ти, скъпи, си длъжен да разбереш, че ако скоро не се прибереш, ще виждаш децата единствено по един час на седмица — толкова е максималното време за посещение в затвора — защото те там ще свършат заради психическите рани, които ти, не, тя — вече треперех — им е нанесла.

Ръката на Рене се лепна като полип към рамото на Джаспър.

— Естествено отначало за всички ни ще е трудно — обади се тя със заповедническия си, богат глас. — Но нещастното семейство също уврежда психиката на децата.

В мозъка ми нещо се скъса и избухнах. Нахвърлих се върху съпруга си.

— Планирал си всичко от край до край, така ли? Като се започне с преместването ни в Австралия. — Гласът ми зазвуча като от йерихонска тръба, когато се обърнах към мъжа си. — Защо, Джаспър? И защо точно с Рене? Колко удобно, че е вътрешен декоратор. Тази жена е като бутон на звънец — всеки го натиска.

Рене ме изгледа с кисело, пълно със злоба изражение, но пред Джаспър се мъчеше да изглежда благоразумна и състрадателна.

— Зная, че говориш само от гняв и защото си изоставена, Луси. Не мога да те позная, приятелко — добави тя и от устните й закапа лъжливо милосърдие.

— Приятелка ли? Не си ми никаква приятелка. — От очите ми рукнаха сълзи. — Ти си бледо отражение на истинска приятелка. Че ти нямаш отражение, ти си вампир.

— Е, ти имаш. И явно затова плачеш. Сигурно си се видяла в огледалото — ухапа ме тя. — Проваленият ти брак бе истинска преструвка. Колко пъти си ми го казвала, Луси. Не разбираш ли, че ти правя услуга?

— Рене ми разказа всичко, което си говорила за мен — намеси се Джаспър с обиден тон.

От ужас краката ми станаха като от желе.

— Бракът ми е застрашен, защото си любовница на съпруга ми. Не й вярвай нито думичка, Джаспър!

Афектираните ни гласове привлякоха вниманието на минувачите. Съпругът ми възпря с ръка всяка от нас. Заговори ни бавно, като на бавноразвиващи се:

— Може би пред работата ми не е най-подходящото място за разговори — многозначително рече той.

— Тогава кога? Кога можем да поговорим? Ти изобщо не вдигаш, когато ти звъня. Трябва да поговорим сега. — Гласът ми бе сприхав, но не можех да се овладея. — Дори тя да не ти позволява да се виждаш с децата си, длъжен си да ги храниш. В момента ядем овесена каша с лъжица, за да пестим от млякото. Трябва да внесеш още пари в общата ни сметка.

— Бих искал, Луси, но в момента се намирам в моментна криза. Да кажем, че надниците ми са същите, а инвестициите, които направихме с Рене, не са още особено печеливши…

Полазиха ме студени тръпки.

— Инвестиции ли?

— С Джаспър слагаме начало на общо начинание — идеята е за спорт и здраве. Концепцията е вътрешно декориране — тя се почука по главата — чрез стимулиращи разговори, усамотение и йога. Плюс външна украса, тоест упражнения за красота. — С жест показа собствените си стройни форми. Знаех със сигурност, че никакъв въглехидрат не бе преминал през устните й, ако не броим нафората. Тази жена се хранеше с неподсладен въздух и нискокалорична вода.

— Много доходно и съвсем навреме, Луси. Но за момента търпим леки загуби. Имаше панически продажби поради страха, че върху Англия ще се отразят проблемите на американския ипотечен пазар. Инвестициите ще се окажат изгодни, само чакаме пазарът да се разрасне. Рене играе роля на финансов консултант.

Погледнах слисана възлюбения си съпруг.

— Загубил си парите ни на стоковата борса? — Разтресох се конвулсивно от глава до пети. — Да грешиш, е човешко, Джаспър, но за да прецакаш всичко, е нужен финансов съветник. — Изплюх думите по посока към нея.

— Не съм загубил пари, Луси. Вложих ги. Направих го заради нас. За децата. В далечен план инвестициите ще ни спестят пари.

— Определено забележителен подход. Да се разориш, пестейки. И кога точно очакваш обетованата земя от нискокалорично мляко и органичен мед да донесе печалби, та семейството ти вече да не затяга колана?

— Да затяга колана ли? А къде са всичките пари от общата ни сметка? — попита Джаспър.

— Брей, отде да зная — изсъсках саркастично. — Сигурно съм плащала на жиголо, масажисти, за висша мода и отлежало шампанско… Останалите просто съм ги пропиляла.

— Слушай, надниците ми ще пораснат до седмица и тогава ще ти преведа част от тях… Луси. Слушаш ли ме?

— Нямам пари абсолютно за нищо — изстрелях в отговор. Това не бе любимият ми съпруг. Пред мен стоеше задвижвана от батерия марионетка с човешки размери. — Джаспър, помниш ли онази старица, която живеела в обувка и имала толкова много деца, че не знаела какво да прави^[2]? В сравнение с мен е богаташка. Скоро ще заживея в сандал. Или в джапанка. Бездомниците ще ми дават милостиня. Такава ще бъде мизерията ни. Ще престанем и да вечеряме. Ще сядаме на масата и аз ще им чета готварски рецепти.

— Добре, добре — сви се Джаспър и посегна към портфейла си. Сети се, че го е оставил в колата и бързо закрачи към рейндж роувъра.

— Сигурно е унизително да разчиташ на мъж за пари. Ако имаше професия, навярно Джаспър нямаше да те има за толкова тъпа — злъчно ме клъвна Рене. Близо метър и осемдесет и покачена на високите си токове, това женище се извисяваше над мен като Годзила. — Защо не се върнеш на работа, вместо да изсмукваш бившия си до капка?

Сграбчих дланта й, разтворих я и вперих поглед в нея.

— Проверявам да нямаш белези от кредитната ни карта. „Прада“, „Маноло Бланик“… Колко ли е упадъчно да си разиграваш коня с парите на чужда жена. — Тъкмо се готвех да подкарам към къщи вирнала глава, когато една от подплънките, които Сузи ми зае, изскочи. Пльосна се на земята помежду ни като заблудена медуза. Погледнах гърдите на Рене, които бяха грамадни колкото баскетболни топки. Всеки мъж, с когото тя се запознаваше, копнееше да се намести точно в тази ерогенна зона.

Джаспър отново се появи с портфейл в ръка. Той също се втренчи в потрепващия силикон в краката му. Рене ехидно се изхили, след което тялото й се затресе от подигравателен смях. Усетих как лицето ми пламва.

— Ъъъ… ще повярваш ли, че тази играчка е предназначена за облекчаване на стреса?… Хубаво де, гърдите ми може и да са малки, но са си естествени. — И в пристъп на детинска ярост се хвърлих напред и сграбчих силиконовите цици на неприятелката си. Рене изквича и ме отблъсна. — Знаеш ли, Джаспър, имаме много общо с новата ти приятелка. И двете сме преживяли пластична операция. На нея са й уголемили балкона, а на мен ми отрязаха кредитните карти.

— Не разбирам, Джаспър, как си я търпял толкова дълго? — обърна се Рене към съпруга ми, докато наместваше купешките си цици в дизайнерската си фланелка. — Не мога да повярвам, че мъж с твоите качества и стил се е свързал жена, така лишена от изисканост… Без никаква изтънченост.

— О, ти си изтънчена, та няма накъде. Джинсите служат главно да крият месестите ти колене. — Не бе най-остроумният отговор, но възможностите да измисля нещо по-пиперливо бяха силно ограничени, когато лазиш в краката на съперницата си, за да си прибереш подплънката.

Рене заплашително пристъпи към мен. Маневрирайки, Джаспър застана между нас. Едновременно с това разсея напрежението, като ми подаде десет хиляди долара от портфейла си.

— Сега трябва да се връщам на работа, Луси. Съжалявам за всичко. Рене ми разказа колко си била нещастна заради брака ни. — Нежната му ръка, която хвана китката ми, бе така топла и близка, усещането бе толкова примамливо, че го оставих да ме поведе обратно към колата ми.

— Но… но… — Разкъсваха ме чувства — гняв, вина, угризения и ревност. От объркване загубих ума и дума.

— Да не искаш на всичкото отгоре да си загубя работата? Предай на децата, че ги обичам и ще дойда да ги видя съвсем скоро. Изглеждаш чудесно, Луси. — Той отвори вратата на колата ми и ме настани на мястото на шофьора. — Освен това заслужаваш много повече. Прости ми, че те разочаровах като съпруг. — Затвори вратата зад мен. Ако не ми беше изпратил въздушна целувка, може би щях да протестирам още, но, обезоръжена и емоционално изтощена, само го изгледах как тръгва след Рене към стадиона. Със същия успех можех да се хвърля в каньона на Колорадо заради резултата, който постигнах.

Затова направих единственото, което една жена би сторила при подобни потресаващи обстоятелства. Подкарах към най-близката кръчма. Досега не бях влизала в кръчма без придружител. Седнах в хотел „Олимпик“ и се почувствах изложена на хорските погледи и сама. Защитната ми обвивка, моят съпруг, я нямаше. В социално отношение бях незащитена като скарида без черупката си. Когато джинът потече в кръвта ми, се почувствах толкова добре, че веднага ми се прииска втори. Докато държах чашата си, се запитах какви ли лъжи е наговорила Рене на съпруга ми, та да го подмами? Също се зачудих защо се спаружих под презрителния й поглед. Рене бе блажена и сексуално задоволена като котка, излапала сметаната. Неговата сметана, казах си с отчаяние. А аз бях мърлявото, бездомно псе, изритано навън на студа, изоставено да брои собствените си бълхи.

Затърсих из чантата си носна кърпичка. На третия джин с тоник реших да покажа на Джаспър, че и аз съм независима и елегантна. Въпреки че за целта май се налагаше да изпия още едно стабилизиращо питие…

Мъчи ли ви ненавист към самата себе си? Струва ли ви се, че ползата от вас е колкото от изгоряла клечка кибрит? Ако отговорът на който и да е от двата въпроса е да, лекарството е алкохол. Алкохолът е естественото и законно средство, за да се почувствате отново уверена. Предупреждавам! Страничните ефекти са гадене, арестуване, загуба на управление над колата, загуба на чантата, загуба на достойнство… и пазарлъци в кабинета на половинката, който те е зарязал, в отчаян опит да го умоляваш да се върне.

 

 

„Какви са дълготрайните ти намерения към съпруга ми?“ се готвех да попитам, но всъщност излезе: „Един ден циците ти ще провиснат до коленете, Рене. Ти грамадно, силиконово чудовище!“

Таксито ме отведе обратно до футболното игрище, където успях да придумам охраната да ме пусне в кабинета на съпруга ми. Джаспър вдигна тревожно очи от ергономичния си стол, когато влязох с гръм и трясък. Рене, която се бе качила на стълба и оправяше някаква картина, се олюля застрашително.

С един скок прекосих стаята, разблъсквайки мебелите сякаш са кегли.

— Джаспър! О, Джаспър. — Всяка глътка въздух бе немощен, уплашен стон. — Бяхме един за друг опасни скали, но и спасителни лодки — превъзнасях се аз, а от джина ме избиваше на поезия. — Каквото ни е останало може да прилича на развалина от корабокрушение, но то си е наше. Опазихме го и то си струва, нали, скъпи? — Джаспър се дръпна назад. Толкова му бе неприятно да ме види, че въздухът помежду ни се втвърди. Можеше да го разсечеш не с нож, а с верижен трион. Поклащаща се и загубила всякаква власт над себе си, се чувствах като изхвърлен на брега тюлен. Оставаше ми само да пльосна във водата, която в пиянското си вцепенение реших, че са обятията на съпруга ми. Затворих едно око, за да се прицеля по-добре, и се хвърлих към него, като междувременно съборих една ваза от бюрото. Тя се прекатури на пода, разплисквайки вода и обсипвайки със стъкла смаяния ми до краен предел съпруг.

Рене долетя на помощ.

— Ама наистина, Джаспър, това минава всякакви граници — чух Рене да казва презрително. — Къде ти е достойнството? — саркастично се обърна към мен.

— Уф, знам ли. Може да се е объркало с вещите на Джаспър, когато се изнесе, за да живее, по дяволите, с теб.

— Луси. — Джаспър се подсушаваше със салфетка. — Струва ми се, че в разгорещени ситуации като сегашната — в тона на съпруга ми пропълзя непозната досега студенина — е най-добре да покажеш поне малко сдържаност.

— Сдържаност ли? С нея ли изхвърляте съпругите си, докато не дойде моментът те да започнат да стрелят по съпрузите си мародери — успях някак да изфъфля.

— Ще стреля ли? Велики Боже. Допускаш ли да носи пистолет? Хубава работа. — Рене вдигна телефона. — Ще повикам охраната.

Обзе ме ярост заради разбития ми живот. Исках да извикам: „Гадино!“ Щеше ми се да му напомня, че работата му е да тегли шут на топката, а не на съпругата си. Жадувах да ритна Рене така, че да прелети през напречната греда на вратата.

— Гнусна, лъжлива кучко! — креснах й аз. — Виж какво ми причини! И на двама ни.

Правило номер едно как да впечатлиш новите колеги на съпруга си вероятно гласи да не се появяваш в кабинета му пияна, а после да се метнеш на гърба на вътрешната му декораторка и да пищиш, докато не ти остане глас.

След като ме извлякоха от сградата, почаках съпругът ми да ме последва. Нима се готвеше да ме остави да изчезна към залеза, без да извика името ми, без да ме прегърне в обятията си? Без да се просне в краката ми и да ме моли за прошка?

Очевидно да. Изпитвах ужасяващото чувство, че са ми отсъдили дузпа за противниковата страна. Започна да вали. Тръгнах из мокрите улици, а тротоарите на Падингтън се люлееха под краката ми. Чудовищното ми положение ме удари като с топор. Джаспър наистина беше влюбен в онази жена. Чарът й го бе повалил сякаш бе дърво под брадвата на секач. Сигурно съм вървяла часове поред, понеже нощта беше паднала, когато стигнах до позната улица. Беше „Уилям“, широк булевард, който се спускаше към потъналия в червени светлини Кинг Крос. Целият път представляваше неонова река от червено, зелено и оранжево, когато се сменяше светофарът. Стоях като вкаменена, а главата ми пулсираше от спомени — нескончаем смях по време на медения ни месец; несравнимата с нищо радост на дните на раждането на Тали и Руби. Отново и отново спомените се редяха като на филмова лента; вплетените ни с обич ръце на празниците на децата и семейните събирания, дните на майката и дните на бащата с купчина нескопосано опаковани подаръци на леглото. Преминаващите покрай мен фарове ме заливаха със светлина с цвят на яйчен жълтък. Един автобус ме попари с горещия си дъх на бензин и ме събуди от самотния ми унес.

— Знаете ли къде е колата ми? — попитах шофьора на таксито, на което махнах да спре. — Защото нищо чудно да се наложи да я продам, за да платя таксата за паркинг, която се е натрупала. Някъде е около хотел „Олимпик“.

Двайсет минути по-късно, чувствайки се трезвена и безнадеждна, се бях вкопчила с две ръце в арматурното табло на колата си, въпреки че мина време, преди да осъзная, че автомобилът се движи, а зад волана съм аз. За компас ми служеше джинът, невидимо устройство, което ти подсигурява безопасно прибиране вкъщи, макар заради отвратителния си махмурлук да не помниш дори и името си, да не говорим къде живееш. И аз почти успях, ако се изключи, че ме спряха за превишена скорост. Движех се с трийсет при ограничение петдесет. Само че назад, защото в отчаянието си завих погрешно в Силвания Уотърс и се забих в еднопосочна система от улици.

След проверката за алкохол, която се оказа положителна, ме арестуваха и ме откараха в полицейския участък в Кронула. Нов тест показа, че съм съвсем малко под границата.

— Разбира се, че никога не карам пила… Дори често не съм и яла — обърнах се към полицая. Но опитът ми да разведря атмосферата още повече го разсърди. Вкара колата ми в компютъра и установи, че Джаспър не е платил за регистрацията й, нито е внесъл застраховката. Глобиха ме и за двете. Опитах да обясня, че автомобилът е на съпруга ми, но понеже аз го карах, отговорността падаше изцяло върху мен. Пуснаха ме под гаранция със задължението няколко седмици по-късно да се явя в съда. Наложи се също и да заплатя, за да откарат колата на буксир до вкъщи, после прекарах следващите два дни в уреждане на застраховката. Докато чаках да подписвам разни формуляри, се погледнах в огледалото над бюрото на служителя. Дотук с новия ми външен вид. Вече не носех прическата си. Тя носеше мен.

Не исках Тали да разбере, че съм пила или както тя се изразяваше „изпаднала в химическа неадекватност“, затова изминах пеша четирите пресечки до морето. Толкова ли бях далеч от радара на Джаспър, че да забрави нещо толкова елементарно, като да застрахова колата на жена си? Или бе постъпил така нарочно, за да ме изолира от себе си още повече? Беше късно. По океана се носеха бели зайчета, сякаш бяха живи. Застанах на брега и зареях поглед в хипнотичния кипеж на морето. Австралия е най-старата твърд на земята. Вековни бури са шлифовали бреговете й. Зад мен квадратчетата светлина, идещи от прозорците на къщите, кацнали на носа, излъчваха топлина и утеха, но и подсилваха чувството ми за самота. Шум от двигател ми подсказа, че откъм Порт Хакинг се приближава рибарска лодка. Наблюдавах я, докато звукът се превърна в приглушен шепот, а пенестата й следа изчезна. Тръгнах по хребета, тъмната вода ме влечеше.

Останала без сили, олюлявайки се, стигнах до плажа и се свлякох на пясъка, за да си поема дъх. Имах само бегъл спомен за случилото се, но пред очите ми се редяха картини на паднали силиконови подплънки и строшени вази. Виеше ми се свят и ми беше лошо, затова легнах на пясъка, но ме връхлетяха такива жестоки спомени, че стиснах очи, за да ги пропъдя. Не можех да се прибера в това състояние. Плуването щеше да ми проясни главата. Южна Кронула е толкова безопасно място, че е известна като Ъгъла на страхливеца. По думите на Локи клубът по сърф на Южна Кронула гъмжи от фукли и позьори, които се крият зад чашите си с капучино, видят ли еднометрова вълна. Имах си, както местните го наричат, „бански от бяло вино“ — невидимата премяна, която ти позволява гола да се гмуркаш в студеното море посред нощ без никакви угризения, затова в следващия миг вече събличах дрехите си.

Шокът от студената вода ме прониза до кости. Гмурнах се под една вълна и почувствах в жилите си приток на енергия. Пречистена и съживена, заплувах навътре и мушнах глава под следващата надигаща се пяна. Всеки нов леден порой прогонваше по един демон от главата ми. След още две вълни поех към брега. Няколко минути плувах в свободен стил, преди да погледна нагоре. Сякаш с всяко загребване брегът се отдалечаваше. Загребах още по-решително. Докато главата ми се потапяше и изскачаше на повърхността, зърнах къщите на носа на Кронула. Светлините, процеждащи се през прозорците, бяха така далеч, че приличаха на жълти квадратчета, налепени върху черен лист. Те също се смаляваха.

Ужасната истина, която Локи ни бе съобщил по време на курса, накара сърцето ми да се свие. На всеки австралийски плаж табели съветват да се плува между постове, за да могат спасителите да наблюдават по-лесно периметъра си. Независимо от предупрежденията туристите англичани влизаха, където им падне, без да познават подводните течения. Това около Кронула наричаха Експреса на новаците, защото най-много се давеха през първите двайсет и четири часа, след като пристигнеха. Редовните ми уроци по плуване бяха подобрили скоростта ми, очевидно се бях отдалечила повече, отколкото очаквах, и течението ме бе сграбчило. Бях научила от курса по водно спасяване, че единственият начин да оцелееш в мъртво течение, е не да се бориш, а да се оставиш да те носи, като през цялото време плуваш по диагонал към по-спокойни води.

Да се движа успоредно спрямо плажа означаваше, че да вдишвам от лявата страна ми бе лесно, но трябваше внимателно да улучвам времето между две вълни или рискувах здравата да се нагълтам с морска вода. Държах главата си надолу и продължих ритмично да греба, като се вглеждах в равнодушната глъбина под себе си, чийто покой нарушаваха само мехурчетата, предизвикани от ръцете ми, когато прорязваха водата. Щом установих, че течението все още ме тегли навътре в морето, започнах да изпадам в паника, от което се задъхах. Не че морето бе чак толкова студено, бях плувала значително повече в лондонските открити басейни, но около мен до безкрая се простираха тъмни и мрачни води. Кой знае какво се спотайваше в тях? Само преди няколко дни тук бяха забелязани акули. Проклетите чудовища използваха сърфистите вместо клечки за зъби.

Помъчих се да плувам бруст, но мъката ме теглеше надолу. Убийствената тежест на собствения ми провал ме влечеше към дъното, сякаш бе олово. Без да искам, нагълтах малко морска вода. Закашлях се и за миг останах без дъх, а Експресът на новаците без усилие ме понесе покрай носа към пристанището на река Хакинг, гъмжащо от акули. Изтръгнах от гърдите си изтощен и немощен зов, който нямаше от кого да бъде чут. Конвулсивно поех въздух още веднъж и ме проряза болка като с нож. Тогава осъзнах, че животът е в две действия. Номерът е да оцелееш по време на антракта.