Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (7)

Хлъзгави скали

Какво става, когато два пъти наполовина се изплашиш до смърт? Този въпрос ми се въртеше из ума, докато слушах как Локи говори за жестоките рани и сериозната загуба на кръв в резултат от нападения на акули и крокодили или причинени от моторници. За да се разсея от подробните му инструкции за даване на първа помощ при контузии на гърба (да се натрупа пясък около жертвата, за да се стабилизира), заразглеждах своя мъчител. Първо бях изумена, че никога не сяда. Стоеше прав през цялото време, дори и по време на непринудените разговори след часовете, когато имаше обичай да се обляга на рамката на вратата с едната ръка, небрежно отпусната на дръжката, и крак, поотворил вратата с мрежа против насекоми — сякаш готов да изчезне на мига. Самият той оставаше затворен като мида. Сузи смяташе, че хуморът му е по-сух и от разговорите по време на сбирка на анонимните алкохолици, а аз го намирах за безцеремонен и груб. Редовният отговор на Локи на всякакви лични оплаквания бе: „Можеше и да е по-зле“, „Откъде да знаеш“ или „Съгласен съм“. И с тях се изчерпваше речника на този човек. Печено за обяд, крикет, ръгби, следобеден чай, „Глупаците^[1]“, „Възхитителните^[2]“, „Монти Пайтън“, Джордж Стрийт, Оксфорд Стрийт, Хайд Парк, Кингс Крос, изглежда, в Сидни всичко беше като в Лондон, освен езика. За Локи „да“ и „не“ бяха напълно достатъчни отговори на всякакъв въпрос. Но заговореше ли Джак Маклаклън за морето, въздухът се наелектризираше от неговото сладкодумие, докато тялото му, изтъкано от мускули и сухожилия, се напрягаше от вълнение. Сузи го харесваше и защото той се отнасяше еднакво към всички.

— Да — съгласявах се аз, — еднакво некадърни.

В залата в клуба изведнъж се разнасяше миризма на чай, сигналът за почивка. В бюфета, сбирщина от всевъзможни кухненски маси и столове от петдесетте, бе окачена крещящата табела: „Влачиш ли стола си, вън.“ На отворената врата на клуба се четеше друг надпис: „Заповядайте, вандали. Ухапването от акула е скъпо.“ Мъжките и женски тоалетни бяха отбелязани съответно като „писоари“ и „клекала“. Докато избягвах кафявите буци втвърдена захар в захарницата, заоглеждах останалите членове на клуба.

Всичко на всичко бяхме двайсетима. Сузи и аз бяхме единствените жени. Останалите курсисти бяха мъже на по двайсет и няколко, както и няколко юноши, които очевидно бяха принудени да се запишат или ги чакаше поправително училище. На около седемнайсет и с вид на неандерталци, те наричаха мъжките си атрибути „змии“, а тестисите си „момченца“. Несъмнено всеки от тях познаваше вкуса на собствените си нокти на краката. Пиеха бира от мотоциклетните си каски и се надпреварваха да разказват колко са повърнали предната вечер. Носеха плажни шорти с картинки на носорог и надписи „Как съм се наточил“ и фланелки, на които се четеше „Инспектор по бикините“.

— Хей, имаше ли лиценз за тия цици? Убийствени са. — Едно от сърфистчетата посочи към гърдите на Сузи и за малко не се удави в собствените си лиги. Оттогава насетне всички им викаха „предни топки“. Боя се, че съкурсниците ни бяха от ония, дето редовно си пипат бельото от вътрешната страна и си купуват презервативи, които светят в тъмното. Понякога използваха части от собствените си тела като марионетки на някой вентролог. Хитът на вечерта бе да копират гениталиите си на ксерокса в кабинета на Локи.

Кронула е единственият плаж на Сидни, до който се стига с влак, затова местните смятаха, че спокойствието им се нарушава от пришълци от града, които се стичаха към западните предградия. Сузи ми разказа как апогеят довел до размириците в Кронула през 2005, започнали, след като няколко агресивни ливанци пребили един плажен спасител, после ескалирали в уикенд на яростни отмъстителни битки, провокирани от безотговорни радиоводещи. Но бе сключено неохотно примирие. Австралийците лекуват раните с хумор. Ето защо останалите от курса наричаха единствения ливанец в групата ни, трийсетгодишен компютърен програмист на име Али, Ал Кайда точка ком.

— Обезателно ще спечелиш състезанието по бягане на плажа. — Сузи закачаше Ал Кайда точка ком. — Искам да кажа, че си израсъл в Бейрут. Важното е обаче, като чуеш стартовия пистолет, да продължиш да бягаш, разбираш ли?

Али си връщаше на Сузи, като я дразнеше, че не била във форма.

— Ако си счупиш крака, жено, да не ми се оплакваш. — Той разбираше, че в Австралия ако не можеш да се надсмиваш над себе си, те поставят по-ниско от прокажен и малко по-високо от човек, който не обича ръгби.

Но не всички ливанци бяха толкова цивилизовани. Виждала бях група от тях да ритат пясък в лицата на легнали да се пекат момичета и да им подвикват:

— Гнусни мръсници.

Наистина се бях приземила на планетата на мачовците. Паднала от интелектуалния Хампстед, където мъжете компетентно разговаряха за класическа музика и любовни сонети, се чувствах като зоолог, попаднал сред стадо горили, който е забравил обаче пушката с приспивателните си патрони.

Когато се упражняваха да прилагат дишане уста в уста върху учебен манекен и куклата изпуснеше въздух, момчетата избухваха в дивашки смях.

— Чухте ли я как само пръдна — осветли ги един тийнейджър и зачеса слабините си с нехайна безочливост.

Надявах се един ден Руби да оцени какво жертвах заради нея. Това момиче трябваше лично да лиже подметките на кецовете ми до края на живота си. После си спомних как Сузи използваше курсовете по водно спасяване като агенция за запознанства.

— Кажи ми пак какъв точно мъж се надяваш да срещнеш тук?

— Удавен в бензин и за предпочитане със забит в сърцето кол — обезсърчено отговори тя.

В същия момент Локи се завърна в стаята с буреносно изражение.

— Дръжте се прилично или ще ви откъсна ръцете и ще ви млатя с тях, докато още кървят — вбесен викна той, докато конфискуваше манекените за изкуствено дишане. — За да заслужите бронзов медал, се изисква сърцатост. Но възнаграждението за усилията ви наистина си заслужава — знанието, че имате опита да помогнете на другите и вероятно да спасите човешки живот. Не ми идва наум по-важно умение, което човек може да добие. А на вас?

— Ами… — Вдигнах ръка. — Миене на чинии, чистене с прахосмукачка и моногамията?

Локи примигна неодобрително по посока към мен.

— О, добър ден. Не ви разпознах облечена — отвърна той, без да губи ритъма на думите си. — Сега, обратно на работа. Повечето ситуации, изискващи спасителните ви умения, възникват бързо и без предупреждение — увери ни Локи, продължавайки оттам, откъдето бе стигнал преди почивката за чай.

О, колко вярно, въздъхнах, като си мислех за малкото си семейство, захвърлено сред безмилостните вълни на живота. Някои нощи нищо не смущаваше лекия ми сън, освен дето Руби по двеста петдесет и четири пъти плачеше за татко си. (Като изключим предната неделя, когато бе изтощена от курса по сърф.)

— Татко на топло ли е? Има ли какво да яде? Нали няма да умре? — хълцаше тя през останалата част на седмицата. Джаспър редовно изпращаше есемеси на децата и ги уверяваше, че ги обича, но отказваше всякакви срещи.

— Съжалявам, не мога да мръдна, в задръстване съм. Извинявай, не мога да мръдна, на делова среща съм. „Съжалявам, съвсем съм наникъде, търся си приемливо извинение.“

Позвъних на лекаря за съвет. Каза ми да отбележа часовете на кошмарите й и да будя Руби преди предстоящия пристъп.

— Не си виновна ти — не спирах да повтарям на малкото си момиченце. — Татко го няма, но това не значи, че не те обичаме и двамата. — Не спирах да го твърдя и пред Тали, докато тя вманиачено печеше сладки. — Да стъпя върху формичка за курабии на пода в кухнята и да се сдобия върху ходилото с дълготраен отпечатък на пате, една от всички радости на майчинството, означаваше, че от тук насетне ще оставям доста странни стъпки по пясъка. Въпреки че окуражителните ми думи звучаха банално и Тали реагираше с обичайното си въртене на очи, все се надявах, че ще им въздействат. — Татко скоро ще се върне. — Но мисълта, че не е истина и мен ме караше редовно да се будя в пот, докато се опитвах да изплувам от дълбините на някакви черни сънища.

Сега Локи говореше за инжекциите с противоотрова и серума срещу тетанус, които се поставят след настъпване на морски таралеж. Защо нямаше ваксина, която да ме имунизира против болката, причинена ми от моя съпруг.

— Артериалните турникети вече се препоръчват само като крайна мярка след нападение от акула или крокодил — съветваше ни Локи.

Имаше ли турникет и за сърцето? Моето бавно кървеше, вещаейки ми смърт. Само дето акулата носеше обувки с високи токчета от „Прада“ и бе отмъкнала любимия ми съпруг между перфектно избелените си зъби.

Лекарят предположи, е някой тормози Руби в училище и предложи да се посъветвам с психолог. В курса й по сърф помолих Локи да внимава никой да не й се подиграва за английския акцент. Но той реши да приложи някои собствени умения за оцеляване.

— Ако някой те тормози, знаеш ли как трябва да постъпиш, Руби? — Той клекна на нейната височина. — Спипай подигравчийката насаме, забий нокти в ухото и й прошепни, че си детето на сатаната и си дошла да я отведеш при своя повелител.

— Тя не бива да говори така!

Локи се възправи в пълния си ръст и така говорех на катарамата на колана му.

— И защо не, по дяволите? Или пък докопай хлапето насаме и накарай голямата ти сестра да му направи нещо толкова откачено, че никой да не му повярва като тръгне да те обвинява.

Руби се изкиска, последвана от Раян, който навличаше до нея неопрена си.

— Ако грубиянката те удари, кажи нещо от сорта: „Наистина много смело от твоя страна да ме докосваш след диагнозата.“ Това определено ще й изкара ангелите.

Руби тихичко се засмя, преди с Раян да изтичат за тяхното „бягане за удоволствие“ — две противоречащи си понятия, типично по австралийски.

— Колко години образование като психолог ти бяха нужни, за да усвоиш такива гениални прийоми?

— Не че Руби ще изпълни някой от съветите ми. Но като знае, че може, ще се почувства по-силна.

— Вие сте толкова лош родител — порицах го аз. Но нима аз се справях по-добре? Изненадах се, че когато се върнах вкъщи за обяд, заварих по-голямата си дъщеря и гаджето й да си пишат домашните. Къркача се бе настанил на бюрото на Тали и се допитваше до компютъра. Дъщеря ми също не откъсваше очи от екрана, само че седеше в скута му, и то само по ефирната си пижама.

— Тали, време е да си поговорим — заявих аз и я повиках в моята спалня. — Зная, че са ви преподавали сексуална просвета в училище, но май трябва да преговорим основните моменти.

— Нищо не разбираш — с безкрайна досада отговори петнайсетгодишната ми дъщеря.

— Сега, когато вече следиш менструалния си цикъл, е извънредно важно…

— Да. Стига. Добре.

Всяко споменаване на думата „период“ в друг контекст освен „горски“ или „елински“ предизвикваше присмех и свиване на рамене. Стигнах до извода, че тийнейджърите преди всичко са Божието наказание, че сме правили секс.

— Виж, единствената ми цел в живота е да те предпазя да не забременееш. Толкоз. — Но истинското ми притеснение бе, че Тали има значително по-обширни практически познания върху секса от мен. По дяволите, йогите, които живеят в усамотени пещери, могат да ми искат съвети по целомъдрие. Така бях ожадняла за телесен контакт, че понякога се изкушавах да се отдам на първия срещнат. Но винаги когато заговорех на Тали за секс, изведнъж тя си намираше нещо страшно важно за вършене, като да си лакира ноктите или да си суши косата със сешоар. Когато се опитах да поговоря с Къркача, той ми отговори нечленоразделно с нещо като „м’да, ху’у“ и „к’во се’а“. Така и не разбрах какво ми приказваше.

Единствената ми утеха бе, че Тали още не използваше тампони. Дамските превръзки, които предпочиташе, бяха толкова огромни и крилата им бяха като на самолети. С някоя от тях можеше да прелетиш и до Лондон. Но че знаех това не ме успокояваше посред нощ, когато тя несъмнено се въргаляше из пясъчните дюни и оставаше глуха за есемесите ми веднага да се прибира! А и нямаше как да изпратя баща й да я намери.

Ох, защо се отказах от лечебния алкохолизъм. Когато потискащото ежедневие без Джаспър ме принуждаваше да звъня на секретарката му — тя все обещаваше, че той ще ми се обади, — телефонният секретар мигаше само заради повиквания от момчета за Тали. Някой да ме е търсил? Ни един. А не можех да се престраша да му се обадя вкъщи, да не би да вдигне Безупречната кучка.

Към края на октомври вече нямаше как да го избегна. Групата на Руби по плуване беше готова да навлезе „в открито море“. Всички майки и татковци щяха да присъстват, за да наблюдават бойното кръщене. Планираше се пикник. Щеше да има награди за най-бързия бегач и плувец. Фактът, че бях обещала да плувам с нея, ме тревожеше съвсем слабо. Е, всичко можеше да се излекува, щом линейката ме откара в спешното отделение.

— Нали и татко ще дойде, мамо? — Руби извърна към мен огромните си очи и отговорът можеше да бъде само един.

— Разбира се, миличка.

При перспективата да се обадя ми прилошаваше. Ако вдигнеше Джаспър, какво щях да му кажа? Ами ако ме попиташе чувствам ли се по-добре? Как не. Само дето от време на време ми идеше да се гръмна. Щях да позвъня на горещата линия за самоубийци, но като си знаех късмета, сигурно щеше да бъде заета.

— Позвъни му, мамо. Аз му се обаждам постоянно. Боже! Ти си най-незрялата майка, която някога съм срещала — настоя Тали, като размаха мелодраматично и пренебрежително бледите си ръце. Това момиче бе извънредно слабо, тялото й бе като на дете, но авторитетният тон, идещ от устата й, бе сякаш слушам Чърчил. — Нищо чудно, че татко те напусна.

Крадешком вдигнах телефона… Ето на. Гласът й мъркаше, като че току-що бяха правили секс.

— Ало? На телефона е Рене.

За миг изгубих и ума и дума. Сякаш устните ми залепнаха.

— Трябва да говоря със съпруга си.

— Джасп? Той спи.

Джасп ли?

— Тогава му съобщи, че ще защитя бронзовия си медал — избъбрих аз. — Понеже Руби се страхува да навлезе сама в открито море — заобяснявах вдървено. — Тази неделя е първото състезание на Руби в океана. За нея е извънредно важно и много ще се разстрои, ако баща й не дойде в девет сутринта в клуба по сърф на Северна Кронула. — Думите изскочиха от устата ми като скоропоговорка.

— Почакай — поиска да изясни демоничната ми съперница. — Тренираш за плажен спасител? Не е възможно. Мисълта ми е, че е прекалено опасно. Изобщо не си във форма. Казвам ти го за твое добро, Луси, затова ще карам направо. Ако се появиш на плажа, природозащитниците ще те бутнат обратно в залива. — Набираше скорост, като прикриваше снизходителността си със загриженост. — А цопнеш ли във водата, моряците ще завикат: „Виждам земя!“

До гуша ми дойде от остроумията й.

— Да, да. И като си облека черния неопрен, англичаните автоматично ще извикат: „Такси!“. Схванах. А сега му кажи да ми се обади незабавно.

След като не ми обърна нула внимание седмици поред, любопитството към морските ми подвизи насърчи „Джасп“ да ми позвъни след по-малко от час. Гласът му бе сладък като мед.

— Луси, прости ми, че не отговарях на повикванията ти. До гуша бях затънал в работа. В момента съм под непосилно емоционално и професионално напрежение. Благодаря ти, че прояви такова търпение. Как си?

— Прекрасно. Главно, защото съм си приготвила таблетка с цианкалий.

— Не говори така, Лус. Караш ме да се тревожа. Както и скорошните ти геройства. Каква е тази история с водното спасяване, за която чувам?

— Реших да покажа на децата, че майка им е годна и за друго, освен да им опява да ядат зеленчуци и да си мият зъбите.

— Мислиш ли, че е разумно, Луси?

Чувам Рене да се кикоти в далечината: „Дебела е като слон. Ако скочи с бънджи, въжето няма да я удържи.“ Дори когато Джаспър слага длан на слушалката и й изшътква, от мисълта, че се смеят заедно за моя сметка, ми се свива стомахът. Не вярвах, че бях станала най-добра приятелка с жена, която би ме предала на нацистите, защото ям кашер.

Разплитам телефонния кабел, който нервно съм завързала на възел.

— Трябват ми пари — внезапно казвам. — Оголяла съм до просешка тояга.

— Но наемът е платен за цяла година и ти оставих достатъчно в общата ни банкова сметка. Трябва да контролираш бюджета си, Луси.

— Джаспър, когато имаш деца, бюджетът е един по-организиран начин да затънеш до гуша в дългове. — При все че Джаспър избяга от мен, не е забравил добрите си маниери. Изпаднат ли в нужда, майката и децата са на първо място.

— Ще го обсъдим в неделя. Дотогава бъди спокойна — добави той и затвори.

Единственият начин да запазя спокойствие бе да ми ампутират мозъка. Но явно това вече бе станало преди деня, в който поканих Рене в живота ни.

От мисълта, че ще видя Джаспър, не можах да мигна до края на седмицата. В неделя сутринта се вдигнах рано и си сварих кафе. Мъглата над морето беше бяла като мляко. Дали не бе поличба, че човешката доброта ще се върне?

— Толкова съм нервна, че ми прилошава — признах на Сузи, докато чакахме Матилда и Руби да си вземат неопрените.

— На теб ли ти става лошо? — подигра ме тя, докато сваляше знака за начинаещ шофьор, който бе закачила заради сина си Хийт, от колата си. — Никоя жена не бива да кара критическата възраст и едновременно да учи хлапето си да кормува. Никога, ама никога не се получава — простена тя. Високото метър и деветдесет, шестнайсетгодишно отроче на Сузи бе като дружелюбен слон в стъкларски магазин. Речеше ли да мръдне, събаряше по някоя ваза. Като си го представих зад волана, ми се прищя да си нахлупя миньорска каска. — Да се залавяме за работа — подкани ме тя.

Най-смущаващото, когато се събираш с австралийци, е, че стигаш до колената на мъжете. Над мен се извисяваха бронзови от слънцето мъжаги, лакомо поглъщащи сандвичи с бекон и яйца, стиснали издигащи пара чаши горещ чай. Колкото повече родители пристигаха, от багажниците като с магия се материализираха дъски за сърф, одеяла за пикник, неопрени, леководолазни екипи, сгъваеми столове и маси. Мъжете се скупчиха около преносимите барбекюта, подвиквайки си обичайния за австралийците напевен поздрав: „К’во ста’а?“ В девет плажът гъмжеше от народ, главно сърфисти с техните жълти плувни шапки и героичните „Железни мъже“, които се упражняваха на водните си ски.

— Нека се състезава който и да е от тези мъжкари в готвенето или прането — отбелязах, докато Сузи записваше Матилда и Руби за надпреварите по пясък и в море.

— Зарежи железните мъже — засмя се Сузи. — Майките са много по-славни супергерои. — Мътните го взели, трябва да си обуваме бикините върху панталоните.

Шумен водовъртеж от деца погълна Руби. Наблюдавах ги как се боричкат за подходяща стартова позиция.

— Сега се налага да ме извиниш, Сюзан, предстои ми смъртоносно предизвикателство — обърнах се песимистично към нея и пъхнах под мишница дъската си за сърф. Членовете на клуба, или „вътрешните“, наричат сърфирането рано сутрин „маймунска баня“, защото когато влезеш, водата е толкова студена, че няма как да не възкликнеш: „О! А! Уф! Бррр!“ Бях толкова ужасена от медузите, хапещия студ и съществата с грамадни зъби, че се бях екипирала с най-дебелия неопрен, предназначен за оцеляване в арктически води, който намерих на дъното на сандъка в клуба. Сигурно приличах на астронавт. Само очите ми се виждаха иззад маската и съдейки по насмешките на Сузи, в тях се четеше паника. През изминалите седмици Локи бе опитал да хвърли мост над зеещата бездна между мен и способността да се задържа на повърхността, но все още влизах във водата с огромна неохота. Бях опитала да се откопча от обещанието си. „Ами ако някоя съветска подводница катурне дъската ми?“ Но Руби не приемаше извинения. Повдигнах очилата си и погледнах към морето пред себе си. Приличаше на копринен саван, под който се гърчеха купища змии. Опитните водни спасители седяха невъзмутими върху дъските си само по папагалски качулки и охраняваха маршрута към маркиращата шамандура „отзад“, на близо сто и петдесет метра навътре в морето. Руби вдигна глава, за да се увери, че съм във водата, и ми помаха, преди стартовият пистолет да гръмне. Морето изригна в пенещ се водовъртеж от деца, които се бутаха, мушкаха и ритаха, за да изпреварят останалите.

Устоях на подтика да се свия на кълбо като полудяла от уплаха ехидна и дръпнах очилата върху очите си. Те веднага се замъглиха, правейки ме напълно сляпа, докато загребах из водата като побъркана… очевидно към Нова Зеландия. Изведнъж усетих, че някой ме дърпа за крака и чух развеселения глас на Локи:

— Хей, джигит, да не си се устремила към страната на кивитата^[3]?

Разбрах, че съм подминала шамандурата. Без да чака писмена покана, Джак Маклаклън се покатери зад мен и легна по очи, а лицето му кацна точно между бедрата ми, напълно сляп за факта, че спира кръвообращението на краката ми и безцеремонно причинява възбуда в размножителните ми органи.

— Класическо водно спасяване. Заемаш позиция между краката на давещия се, насочваш дъската и продължаваш със спасяването — поучаваше ме той, докато обръщаше дъската към брега с няколко мощни удара.

— Наречи ме луда, но мисля, че вие, хора, не знаете как да управлявате туризма — бе единственото, което се сетих да му извикам в отговор. Отпред едва виждах как децата стигаха с плуване в открито море, а после се връщаха в свободен стил към плажа. Май Руби беше последна. Изскочих от водата, после бях издърпана рязко, забравила да отвържа въжето от крака си, и задникът ми се приземи в краката на Локи. Чак тогава си махнах замъглените очила и осъзнах, че крещя насърчения на чуждо дете. Руби прекосяваше финалната лента трета. Локи грееше от задоволство, когато закрачи към съдийската маса, за да раздаде наградите. Наелектризирана от радост, затърсих из навалицата познатото лице на Джаспър.

— О, Боже — обърнах се към Сузи, докато се измъквах от костюма си за оцеляване в Арктика. — Няма го. — Примигнах, а водата щипеше очите ми. — Онази кучка пак ми го отмъкна.

— Отмъкна ли? Че той да не е куфар. Не е като да го е задигнала от конвейера на живота и просто да си е отишла. Прелюбодеецът е човек, който се опропастява, защото не може да прескочи пропастта. Умът ми не го побира как може се възмущаваш от нея и още да си влюбена в този мръсник.

— Като изключим факта, че е баща на децата ми и неговото лице ще бъде последното на земята, което ще видя, преди да изпусна последния си дъх, си права. Джаспър вече не означава толкова много за мен — отговорих саркастично.

— Ако Джаспър е толкова чудесен, тогава как може да прави секс с жена като Рене? Може и да не ми отговаряш. Мъжете си пъхат пишките там, където една жена не би завряла и чадър — додаде тя.

Руби, грейнала, доприпка до мен.

— Видя ли ме, мамо? Влязох навътре. Беше страхотно. — Очите й, блеснали и кръгли като електрически крушки, оглеждаха тълпата. — Къде е татко? Той видя ли ме? — Руби потърка с опакото на ръката си подобното си на копче носле. — Татко дойде, нали? — Тя вдигна поглед към мен с ококорени, уплашени очи.

Дори Тали се бе появила и привличаше погледите на татковците с високите си гърди и светлоруса коса.

— Ти изобщо каза ли му? — дочух дрезгавия глас на по-голямата си дъщеря.

Плъзнах пръсти по броеницата си от вина и после излъгах.

— Татко положи всички усилия да дойде — уведомих и двете. — Но попадна в задръстване. Изпрати съобщение, в което казва, че ви обича и двете. — Усмивката на Руби угасна и оживеното й личице посърна. Изражението на Тали, поразведрило се за първи път от много време, се промени; сякаш бе открехнала врата, а после я затръшна с все сила. Ужасявах се как тя трупаше всичко в себе си, само за да изригне, когато достигне осемнайсет, и да я подтикне към себеунищожителна ярост, заради която да започне да мирише лепило или да обира банки.

Докато щастливите семейства организираха пикник за обяд, най-после получих есемес. „Мъчи ме отвратителен грип“, гласеше той. Почти го чувах как подсмърча. Джаспър твърди, че не е хипохондрик. Но диагнозата на неговия невролог, уролог, остеопат, специалист по сърдечни заболявания, имунолог и онколог категорично е друга. „Може да успея да дойда по-късно.“

И така се прибрахме вкъщи и го чакахме до края на деня, всичките облечени като за празник. Понеже нито Руби, нито Тали, нито аз имахме апетит, задушеното телешко и паят със сирене на Сузи останаха недокоснати. Към шест предложих на момичетата да ги заведа в луксозен ресторант, за да отпразнуваме победата на Руби. Отказаха. На кино? Не. На пазар? Когато най-сетне към осем им сготвих вечеря и двете деца побутнаха чиниите си. Джаспър бе изоставил семейството си, за да намери себе си, но изглежда нямаше никакво съмнение кой щеше да се справя с психическите травми.

Когато съпругът ти те напусне, ти се иска да изпиташ всичката радост да си завреш ръката в мелачката за боклук. Само дето е много по-страшно. В крайна сметка с готовност би дала и ръка, и крак само за да си го върнеш.