Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (6)

Внимание дълбочини

Вълните постоянно удряха лицето ми. Имах чувството, че съм на разпит в Гестапо. Едва смогвах да си поема въздух, когато ме заливаше нов порой вода, всеки запенил се в злостен смях. Докато вълна след вълна ме блъскат в дъното, краката ми лудешки рият в пясъка, за да се оттласна отново нагоре. Издрасквам до повърхността, поемам глътка кислород, само за да бъда повлечена към дъното наново.

— Да му се не знае! — Сузи има на главата перука от водорасли. Поглежда ме и в очите й искри смях. Но гребенът на следващата вълна ме залива, преди да успея да й отговоря, че ще я убия, задето ме придума да вляза в океана.

Точно когато устата ми достига до повърхността отново, въжето, закрепено в единия край за крака ми, а с другия за дъската, силно ме дръпва наляво, после надясно. Като цяло въжето е подходящ начин да държиш дъската си до себе си. После далеч от теб. После пак до теб. До безкрайност. Всеки път, когато морето поглъщаше или изплюваше подобното ми на чувал с картофи тяло, завързаното за крака ми въже ме повличаше в противоположната посока. Това ти даваше свободен достъп на вода и през двете ноздри и в двете посоки. Многократно.

— Добре ли си? — запъхтяна попита Сузи, когато мигновено затишие ни позволи и двете да възседнем дъските си след около петнайсет минути, наситени с паника. — Боли ли те нещо? — извика тя, като видя сгърченото ми лице.

— А, не. Не е чак толкова болезнено. Не повече, да речем, от раждането — изкрещях й в отговор.

Вкопчена в дъската, сякаш от това зависеше живота ми, опипах тялото си. За жалост нямах нищо счупено, затова се налагаше юначно да посрещна следващата могъща стена от вода. Мисията ни бе с плуване да изведем дъските си през прибоя. Подобен геройски подвиг изискваше олимпийска издръжливост дори и без банкетната маса, завързана за крака ти, и мъртвото вълнение, издигащо те на метър и половина. Бе задача, изпълнима колкото Бритни Спиърс да стане монахиня или да изберат Бин Ладен за президент. Погледнах с ужас кипящия океан. Най-сериозната ми атлетична проява до този момент бе да отворя капака на някой буркан.

Когато следващата стръмна планина от вода се надигна и аз затанцувах като топче за пинг-понг на въжето, завързано за крака ми, се зарекох оттук нататък да се отдавам на физически упражнения, които не са потенциално опасни, като да речем, дама. Плетенето, пазаруването, бадминтонът и играта на камък, ножица, хартия също не са известни като рисковани. Ставаше ми ясно, че „плажен спасител“ е евфемизъм за дарител на органи.

Следващата вълна се издигна, висока като небостъргач. Най-малко два метра. Такива Локи нарече „изригваща комета“ в часа по теория, на който отидох по-рано през седмицата. Джак Маклаклън също обясни, че в гигантския прибой няма атеисти. Тогава го взех на подбив, но сега зашепнах:

— Отче наш, Ти, който си на небесата, благослови ме, понеже съгреших и най-безнравствено Те охулих. Амин, о, Пазителю на душите ни.

Билото на вълната невъзмутимо се надигна, присмивайки се на паниката ми. Тихият океан е голям и син, пълен с коварни течения и чудовища човекоядци. Чудно ли е, че всяка година хиляди туристи пристигат, за да изпитат на собствен гръб превъзходните морски спасителни техники? А аз се готвех да стана една от тях.

Единствената беда беше, че бях прекалено замаяна от липсата на кислород, за да извикам за помощ. Само стисках очи, когато поглъщащата ме вълна ме подмяташе насам-натам, сякаш бях чорапче в гигантска пералня. Запръсках слюнки, издухах си носа с пръсти, докато от всичките ми отверстия рукна морска вода. До мен долетя гласът на Тали.

— Ти? Воден спасител? Та ти себе си не можеш да опазиш. — Трепнах при думите й. Но имаше право. Бях член на дружеството на анонимните неудачници. Станах толкова зависима по време на брака си, та сутрин се будех и питах: — Как ще се чувствам днес, Джаспър?

Ако бях Франк Синатра, щях да запея „Направих го така“.

Изтощението ме изтръгна от дъската и отново потънах, размахвайки ръце и крака. Тъкмо бях започнала да поглъщам сериозни количества вода, когато почувствах, че някой здравата ме бута изотзад и усетих как две силни ръце сграбчиха задника ми и ме издигнаха към дъската. Извърнах се и със смесица от възмущение и облекчение видях Джак Маклаклън да изчезва под пенещата се повърхност. Изстреля вертикален гейзер вода досущ като кит, после изплува, ухилен самодоволно. Ясните му, кобалтовосини напук на възрастта му очи немирно блестят.

— Не ми благодари. Дребна работа. Героите се свършиха. Останах само аз — намига ми той. — Дадох ви, момичета, дъски за сърф, защото с тях се плува по-лесно отколкото със спасителните. Правете каквото се упражнявахте в басейна и друго не ви трябва. Само балансирайте.

— Много ми помогнахте, аз не мога да балансирам дори чековата си книжка.

— Мислех, че искате да заслужите бронзов медал, а не да ставате сензация за местните.

— Наистина искам да го получа, но не и посмъртно.

Почувствах, че зад гърба ми има нещо и хвърлих поглед през рамо. Почти вертикално се надигаше пакостлива грамада, достойна за филма „Челюсти“.

— Вълните днес са прекалено високи за влизане в морето — извиках на лунатика, който ме докара до това положение.

— Бедното ми, плачливо англичанче — смее се Локи. — Случвало се е прибоят да контузи или поудави някого, но не от лошотия — пошегува се той. После натисна под водата задната част на дъската ми, та да може носът да се изправи и с лекота да прехвърли голямата, бяла вълна. Едновременно с това ме сграбчи за ръката и ме потопи, та без усилие да мина под гребена й.

Когато главите ни се показаха над пяната, запелтечих от страх и ярост.

— Сега разбирам какво е сполетяло горката ви съпруга. Удавила се е в опит да заслужи бронзовия си медал, нали?

Лицето му стана безизразно. Не можех да повярвам, че ми се изплъзна от устата. Вместо мен говореше ужасът, идеше ми да си отхапя езика.

— Не положихте никакво усилие. Не сте изминали и половината път. Сега се дръжте здраво.

— Искате да продължавам напред? — викнах, не вярвайки на ушите си, като гледах пред себе си безкрайните редици от пенещи се вълни, понесли се насреща ми. Между планините от вода подскачаше и изчезваше от погледа червената шамандура, към която се бяхме отправили. Сърфистите бяха далеч навътре. С черните си неопрени и приведени напред приличаха на запетайки и определено ме караха да се замисля. А мисълта ми бе: да се махам, по дяволите, оттук.

— Брей! Не зная, но си харесвам тялото както е с всичките си части. Не ми допада идеята вързаното за дъската въже да ми откъсне крака.

— Едно ще ви кажа — прогърмя гласът на треньора ми. — Упорита сте като магаре.

— Аз пък ще ви отговоря: вие сте един самовлюбен маниак.

Сузи смяташе Локи за допустимо саркастичен, но за мен бе самодоволен и арогантен. Когато преди седмица се записах в курса по плажно спасяване, думите, с които се обърна към събралото се множество, бяха:

— Здравейте и добре дошли. Казвам се Джак Маклаклън. Но понеже в клуба не държим на официалностите, можете да се обръщате към мен с господине или ваша светлост. — Всъщност — добави сухо той — австралийците не държат на етикета… Затова защо просто не ме наричате „повелителю“.

Бе един селяк, луд по морските селения. Дръвникът бе толкова слаб, колкото и аз, но само Бог знаеше на какво е решил да подложи курсистите си. На скокове от самолет без парашут?

— Не горя от такова желание като вас, австралийците, да проливам кръв, когато се отдавам на хобито си — озъбих му се аз. — Сбогом, повелителю. — Вълна с размерите на цунами се готвеше да се стовари отгоре ни, като съскаше от злоба. Безчувствена за безкрайната свирепост на океана, обърнах дъската си към брега, поех си дъх и се оставих водата да ме запремята далеч от мъчителя ми и към твърдата земя.

Когато най-после морето ме изплю на плажа и двете ми очи бяха кървясали от солената вода. Колкото и да подскачах и да тръсках глава като индиански вожд, изпълняващ боен танц, продължавах да чувам в черепа си шума на океана. Забучих пръст толкова дълбоко в ухото си, че се показа от устата ми, но единствено измъкнах могилка пясък, да кажем с големината на Хавай. Пясък се бе заврял и в очите, подмишниците, дори и в дупето ми. Целомъдрието ми бе в безопасност. Пенисът на който и да е любовник, щете да се захароса като коледен геврек.

— Жива ли си? — дочух гласа на Сузи, която се носеше на една вълна до мен.

— Този не мога да го понасям. Не мисля, че човек трябва да се кипри с плувки „Спидо“, като че е плувец от световна класа, спечелил е олимпийски медал и се готви да се впусне в ново състезание.

— Ами… Локи е плувец от световна класа, печелил игрите на Британската общност и му предстои нова надпревара. — Тя махна с ръка към мъжете, прехвърлили четирийсетте, които се събираха на плажа с плувни шапки, очила за под вода и също така изрязани бански. — Член е на отбора по плуване „Харълд Холт“.

— На какво?

— Харълд Холт бе нашият министър-председател, който се удави в морето при неизяснени обстоятелства.

— Прекрасно, излиза, че негодникът е и циничен.

— Те са част от отбора по сърф. Последни издихания за мъже, които още могат да го вдигат и да се носят по вълните — засмя се тя.

— Щеше да е хубаво, ако можеше от време на време да яхне мисловните си вълни.

Край. Свърших кариерата си на плажен спасител. Докато се измъквах от ръкавите и крачолите на неопрена си, забелязах че има склонност да остава в една и съща форма, без значение дали съм в него. Дали не можех да го пратя в морето без мен? Когато Сузи ме записа за курса, предполагах, че за да получа бронзов медал, щеше да бъде достатъчно игриво да цопна в някакъв басейн и да се науча да правя изкуствено дишане. Чак когато платих сто и четирийсетте долара, установих, че трябва да покрия двеста метра бягане, плюс още толкова плуване в открития океан, последвани от още двеста метра бягане и всичкото за осем минути.

— Ти? Да тичаш? — присмя се Тали. — Единствено би бягала, за да отървеш кожата си, да речем, пред лавата на избухнал вулкан. — Освен това се очакваше от мен да издърпам изпаднала в безсъзнание жертва от водата, после да сърфирам до брега между краката на коматозния пациент. Единствената беда беше, че не обичам приключенията. Дори и в Дисниленд се качих само на въртележката с чаените чашки.

На рибата не й остава друго и затова е достойна за съжаление, но аз бях твърдо решена да не напускам земята. Повече никакво хващане на вълна само за да осъзная, че дъното на бикините ми е приело съвсем друга вълнообразна форма. Никакви повече водорасли в гащите. Но докато развързвах въжето от крака си, както бях убедена за последен път в живота си, погледът ми попадна върху Руби. Нейната група по плажно спасяване наброяваше петнайсетина деца. Плуваха върху малки дъски от полиуретан в плитчините, защитени от силния прибой от пясъчен нанос. Раян учеше Руби как да хваща вълната. Тя се стрелна към брега сияеща от радост. Бе изминала цяла вечност, откакто не я бях чувала да се смее така. Сърцето ми заби в гърдите ми.

Решена да се постарая, се повлякох към клуба, за да взема душ.

Допреди няколко години в Австралия на жените е било забранено да стават плажни спасители. Импровизираната ни съблекалня бе толкова малка, че дори хлебарките се сгърбваха, за да влязат. Излъчваше спокойствието на затънтена бърлога с напукан под, стени като релефна карта и анемична, гола електрическа крушка. Там държаха и метлите. Ето защо трябваше да предположа, че Локи ще се намъкне при мен, докато се опитвах да закача хавлията като перденце, зад което да се скрия. Като омъжена и майка на две деца не очаквах да ме гледа гола член на някакъв по-висш пол. Изквичах като прободено с шиш прасенце и наново нагласих хавлията. Няма нужда да казвам, че след този момент дълго си прочиствах гърлото и се поспретнах, но недостатъчно за моя вкус. Джак Маклаклън бе толкова невъзмутим, че имаше склонността да изпада в нечувано безгрижно настроение.

Локи невъзмутимо взе метлата от рафта, избягвайки да ме погледне в очите.

— Следваща сбирка на курса — в сряда вечерта. Точно в шест. Облекло — по избор. — Той сподавено се изсмя. — Ще се видим там.

Да, на куково лято. Според мен Джак Маклаклън достатъчно се нагледа. Ние, неудачниците, сме научили едно от живота: няма толкова страшен или сложен проблем, от който да не можеш да избягаш. Може и полека да си тръгнеш, ако не си падаш по спорта. Но без да се маеш!

 

 

— Каталясала съм. Прекалено съм изтощена да правя каквото и да било — промърмори Руби същата вечер и пропълзя между завивките около седем. Бях натъртена от прибоя и всичко ме болеше, затова можех да положа в леглото частите от тялото си една по една. Единственият начин да си измия зъбите бе да оставя четката върху мивката и да си търкам устата отгоре й напред-назад. Зарекох се да съобщя на Руби, че се отказвам на следващата сутрин, но малката ми дъщеричка спа, без да сънува кошмари за първи път, откакто Джаспър ни напусна. Нито подмокри леглото. Затова реших да продължа да ставам, когато отровнозелената светлина на електронния ми будилник показа шест сутринта и че е време за урока ни по плуване на олимпийския басейн в Карингба. И така в сряда вечерта се озовах в курса по теория на Локи. Брей, до изпита оставаха само девет седмици. Много забавно. Бих предпочела да ми изтръгнат спиралата с щипци за барбекю.