Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (5)

Плувайте само в охраняваните зони

Австралия е страна, в която можеш да се насладиш на най-вкусната храна, най-изтънчените вина, опера и балет от световна класа, прекрасни галерии и музеи — и изведнъж, само крачка да се отклониш от пътя си, и ставаш жертва на крокодил, питон, динго или голяма бяла акула.

Град Сидни се е разпрострял под безоблачното, безгрижно небе, а къщите лениво се редят като дантела покрай лабиринта от плавателни пътища. Крайбрежното предградие Кронула искреше на слънцето. Светлината ме заслепи и замигах като прилеп, изваден на слънце, докато се разхождахме по шесткилометровата ивица жълт пясък. Плажът завиваше на север, като образуваше дюни, а на юг преминаваше в скали, проснали се като грамадни парчета златист кекс. Беше ранна пролет и денят бе ослепителен и красив. Морето жизнерадостно се разбиваше в пясъка, докато облаците като бита сметана се носеха над главите ни. Но, както и се опасявах, гледката на щастливи семейства, играещи по плажа, се оказа истинско мъчение. Едри, силни татковци мажеха с крем за слънце кискащи се деца, докато любящи майки кокетно се суетяха около кошниците за пикник с веселите си, разноцветни бикини. Накъдето и да погледнех, ми се струваше, че ми се присмиват щастливи двойки и подскачащите им дечурлига.

Кронула е семеен плаж. Няма двойки, облечени в подхождащи си лимонови спортни дрехи да разхождат „нейното“ и „неговото“ чихуахуа, няма мъже с фосфоресциращи кецове и също толкова искрящи зъби, тръгнали да търсят зоната за нудисти. Не, наоколо виждах само майки кърмачки, татковци, чиито бебета ги яхаха на конче, малчугани, които неспокойно се въртяха върху хавлии с мечоци, чувах патърдията на хлапета, втурнали се като камикадзета в прибоя върху полиуретановите си дъски.

Руби все се въртеше около семейните групички. Обикаляше ги сякаш с надеждата чрез осмоза да попие нормални отношения. Вълни от смях долитаха изпод чадърите за слънце. Болезненият копнеж на по-малката ми дъщеря личеше отдалеч.

— Унищожих й живота — завайках се аз.

Сузи стисна топло ръката ми.

— Щастливите бракове са като оргазмите. Половината са фалшиви. Бедата ти, Луси-Лу, е, че приемаш живота прекалено сериозно. Това, което трябва да проумееш, миличка — тя добродушно ме потупа по рамото, — е, че животът е нещо, което се налага да правиш, когато не можеш да отидеш на пазар за нови обувки.

— Какво мислиш, че съм вършила през последната година? Имам повече обувки и от целия състав на танцовата група „Ривърденс“. — Но всъщност бях започнала да осъзнавам, че реалността е за хора, които не понасят махмурлука. Чак сега ми хрумна, че не съм започнала да взимам наркотици, понеже така съм имала повече време за пиене. — Да се отбием в магазина за напитки на път към къщи. — Австралийците толкова обичат алкохола си, че можеш да пазаруваш направо от колата, в случай че си съвсем прежаднял, та не ти се слиза от колата. Нищо чудно, че тук ми харесваше. — Мина цяла седмица, Сузи. Само камилите могат да изкарат толкова на сухо.

Сузи ме огледа с присвити очи. Но преди да успее да ми отговори, откъм тълпата наизскачаха деца като шампанско от строшена бутилка и пищейки от удоволствие, се завтекоха към сградата на клуба на Северна Кронула, която мамещо бе приклекнала на хълма.

Главата на Руби се показа от качулката на суичъра й като опосум от хралупата си. Торбичките под очите й имаха цвят на патладжан.

— Може ли да отида, мамо?

Отговорът ми беше излишен, понеже Руби вече се бе измъкнала от дрехите и бе останала по бикини на точки. Без да дочака разрешение, тя се втурна към лавата от ръце и крака, течаща към групите по плажно спасяване.

При все че са минали милиони години, докато човешките същества еволюират и напуснат океана, австралийците посвещават цялото си време в опит да се върнат в него. Плажното спасяване е институция. Родители с кървясали очи прекарват всяка неделна сутрин в опити да познаят кое е тяхното дете в пенестите се вълни сред рояка главици с разноцветни плувни шапки.

Без да изпускам Руби от око, застанах до Сузи на опашката за горещо кафе и пай с месо. Жените, които ръководеха уроците по спасяване и обслужваха кафенето, бяха прями и непринудени като по учебник. Почернели от слънцето, с талии като на фелдфебели, май не ги бе грижа как изглеждат. Дойде време да покажат силата си: извикваха заповеди за състезанията, наградите и секундомерите. Всички бяха сплашени, с изключение на един мъж. Стоеше настрани с ръце до могъщите бедра, сипеше огън и жупел по повод фашистките тенденции към всеки, който можеше да го чуе. Когато Руби се включи в състезанието по бягане, аз го заоглеждах отдалеч. Бе току-що прехвърлил петдесетте, хващащ окото, мускулест, с махагонов загар от слънцето, а връхчетата на косата му бяха изсветлели от солта и морето. Освен това бе толкова висок, че ако му сложеха колела, можеше да послужи за таран за атака на някой средновековен замък. Но и от него се излъчваха умора и досада, видими от начина, по който се беше подпрял равнодушно на стената на клуба. Лицето му сякаш бе изваяно от скулптор аматьор, чертите му бяха силни и красиви, но не напълно симетрични, което му придаваше необичаен чар. Подозирах, че носът му не бе оригинално издание, а е префасониран по време на някакво тестостероново приключение. Беше съвсем гол, като изключим чифт оскъдни гащета. Австралийците наричат мъжките бански „папагалска качулка“. Какво ти папагалче! Истински орел с размах на крилете, достоен за книгата на Гинес.

— Кой е този?

— Кой? — Сузи проследява погледа ми. Сега някакъв наблюдател гълчи въпросния юнак, а последният го гледа скептично.

— А, това е Локи. Джак Маклаклън. Инак привлича мислещите жени като малцова паста върху печен хляб. Абсолютен темерут. Характерът му е по-мъчен и от тригонометрия за напреднали. Мечтата му е да заживее на безлюден остров и да си построи бар с един-единствен висок стол. Но ръцете му са вързани заради синчето. Великанът дава за детето си душа и свят.

— А майката?

— Никой никога не я е виждал, а и той си мълчи. Носи се слух, че е ритнала камбаната.

— Колко тъжно. Той какво работи?

— Мълви се, че е бил адвокат в Мелбърн. Предполагаме, че след като съпругата му е починала, е зарязал професията. Засели се тук преди четири години. Продава в местния плажен магазин и води туристи да наблюдават китовете или на риболов навътре в Ботаническия залив. Треньор е и по леководолазен спорт. Освен това през лятото дава уроци и по сърф. В клуба е капитан. Естествено доброволно. Води и курсовете по водно спасяване, има бронзов медал.

— Не е ли малко старичък да се занимава с водно спасяване?

— Слушай, Локи може и да изглежда стар, но още е бърз. Както казват момчетата, когато щракне лампата вечер, е в леглото, преди тя да изгасне… Локи!

— Не го викай! Колко неудобно. — Великанът сега се приближаваше към нас с едва доловимо поклащаща се походка на каубой от Дивия запад.

— Локи, стари негоднико. Как я караш? Какво иска онова марабу? — обърна се към него Сузи и посочи към разлютения зяпач, когото той току-що бе пратил по дяволите.

— Някакъв хахо. Разправя, че е видял летяща чиния. Попитах го да не му е изхвръкнала чивията. — Забелязах, че очите му са сини като метличини.

Сузи прихна да се смее, отмятайки назад глава.

— Разбра ли дали тази летяща чиния е в комплект с някоя чаша?

Завиждах на умението на Сузи да общува без никакви усилия. Стоях настрани, обзета от благоговение пред нейното спокойствие и самоувереност. Предполагам, че хората ме оставят на мира, понеже надушват тъгата ми. Киселият мирис на плесен от брака ми се бе пропил в косата и дрехите ми. Потънала в собствения си унес, отклоних очи от Руби за един прекалено дълъг миг. Чак когато дочух високия й писък и се извърнах, забелязах, че е сред прибоя. Руби бе изтърпяла уроците по плуване в обикновено претопления, слузест закрит басейн в Лондон, но не бе свикнала с открития океан. Наблюдавах с ужас как пенестата паст на морето се затваря над главата й.

Викът ми обезпокои Локи. Щом видя Руби да се бори с вълните, исполинът хукна, сякаш носи новини от бойното поле на своя император. Хвърли се в прибоя. Първичната обич на една майка към детето й означава, че без значение колко е тромава по природа, в миг на опасност вдига от нула до сто километра в час за отрицателно време — ето защо аз също се озовах във водата, напълно облечена. Когато се показах, за да си поема въздух, видях, че Локи вече крачи по брега със скъпата ми дъщеричка в ръце.

Заплясках обратно към плажа и запъхтяна притиснах Руби към гърдите си. Една триъгълна буца от бронзови мускули пристъпи напред и заби показалец в гърдите ми. Очаквах дума на съчувствие и подкрепа, но вместо тях Локи обвинително прогърмя:

— Детето не плува никак добре. Защо я пускате в прибоя така безотговорно? Трябва веднага да я запишете в групите по плажно спасяване. Да я дадете на уроци по плуване. Не мога да повярвам, че досега не сте го сторили — излая той, а от косата и носа му капеше вода. — Къде живеете?

— На носа. — Посочих с жест далечния край на плажа. Никога не се бях чувствала толкова безнадеждна, видиотена и тесногръда англичанка.

Локи наду мускули в раздразнение. Бицепсите му бяха като на Арнолд Шварценегер.

— Живеете на проклетия плаж, а детето ви може само да цапурка като кученце? Поздравления. — Отръска се от водата като мокро животно. — Почти заслужихте наградата „Дарвин“.

— Наградата „Дарвин“ ли? — избъбрих като папагал, вече започвах да треперя заради подгизналите си дрехи.

— Този трофей се присъжда всяка година на погребението на онзи, който заради глупост е загубил живота си. Идиотщината е фактор на естествения подбор при хората. — Забеляза, че зъбите на Руби тракат като кастанети и посинелите й от студ бедра.

— Едва-що избегнахте номинацията. Май е време да вземете един горещ душ — сърдито добави той. — Влезте.

Слисана от грубостта му, но достатъчно трепереща, за да приема предложението му, поспрях на плажа да взема сухите дрехи на Руби, после я гушнах, преди да тръгна след него към съблекалните на клуба. Докато се превивах под тежестта на Руби, Локи ми тикна в ръцете две овехтели, но чисти хавлиени кърпи, някакви сухи дрехи от гардероба за загубени вещи и посочи към долапа, маскиран като душкабина. Надникнах към мъжките душове отсреща — просторно, облицовано с плочки помещение.

— Жените са ново попълнение към клуба — отговори той на учудения ми поглед. — Законите за плажните спасители са като наденици. Няма как да знаеш какво слагат в тях.

Имаше само един душ, затова първо изкъпах Руби и й помогнах да се облече. Когато се появих десет минути по-късно, издокарана със стар анцуг и фланелка, които дори Армията на спасението щеше да откаже като прекалено жалки, Руби беше кацнала на висока табуретка и наблюдаваше как Локи й приготвя сандвич. До нея се мъдреше момченце почти на същата възраст със заплетени в косите водорасли.

— Запознайте се със сина ми Раян — заговори Локи, при все че не бе нужно да ми го представя. Раян бе умалено копие на баща си, с изключение на рошавата, рижа коса. Лицето му бе миниатюра на чертите на баща му, но някак по-нежни, сякаш изваяни наново от чувствителна и артистична ръка. Когато Локи погледна сина си, забелязах, че лицето му се стопли от нежност. — Раян е в детските спасителни групи, затова е толкова уверен във водата — многозначително добави здравенякът. Разрови дебрите на хладилника и измъкна старо бурканче с малцова паста. Австралийците я мажат върху печен хляб, но със сигурност може да върши работа и на индустриален разтворител. Наблюдавах го как поднесе бурканчето под струя гореща вода, преди да изчовърка с нож упоритата капачка.

— Мамо, мамо, може ли и аз да ходя на плуване? Тогава никога няма да се удавя.

Спонтанният ми инстинктивен отговор бе не. Ние, англичаните, не се чувстваме у дома във водата. Дори и докато бе в утробата ми, се безпокоях, че главата на Руби е потопена в ембрионални води. Но лицето на дъщеря ми, така бледо и измъчено пет минути по-рано, сега грееше от вълнение. Заля ме непреодолима нежност към моето малко момиченце.

— Разбира се, че може, Руби.

— Но… — Косата й падна върху очите досущ като грива на шотландско пони. — Ужасно ме е страх — тихо промълви тя. — От прибоя. Огромен е. Може ли да влизаш с мен? — Заплетената й от вятъра коса се увиваше около лицето й. — Адски ти се моля?

— Добре. — Вдигнах рамене, като се стараех да не зяпам грамадния пакет на Локи. Плувките му бяха така оскъдни, че можех да позная дали е обрязан.

— В никакъв случай — намеси се рязко Локи. — Никому на този плаж не е разрешено да плува извън охраняваната зона, освен ако не тренира за бронзовия си медал, не се състезава или не патрулира. — Наблюдавах го как размазва гъстата лепкава гадост върху филия бял хляб. Сипа лъжица нес кафе в една чаша, ливна струйка старозаветно мляко и добави захар. Тикна чашата в микровълновата печка и натисна копчето. Какво изискано угощение.

— Какво представлява бронзовият медал?

— Дава се за владеене на спасителни техники, връщане в съзнание и оказване на първа помощ. Трябва да се запишете на курс, преди да влезете с дъщеря си във водата.

— Не е ли страхотно, мамо! И двете можем да се запишем в клуба. Ще бъде супер. — Ентусиазмът на Руби бе абсурдно трогателен.

— Руби… виж, не смятам да се записвам никъде. — Обърнах се към Локи и притеснено запелтечих: — Не казвам, че съм от плашливите, но са ми нужни два валиума и двоен джин, за да събера куража да призная някому колко съм нерешителна. Освен това съм англичанка. Думата ми е, че съм съвсем малко по-енергична от стайно растение… Уморявам се и като ближа марки.

— Типичен преселник — отсече мъжът с тон, който сякаш казваше: „Типичен психопат с верижен трион в ръка.“

— Да, но уча австралийски. Като английския е, само има по-малко думи за студ, влага и беда.

Той не се усмихна, но ме изгледа с по-забележим интерес.

— И като англичанка не ме бива в плуването. Ще трябва ли да си потапям лицето под водата? — Локи и Сузи си размениха състрадателни погледи. — Още една причина да не ставам за бронзов медал. Искам да кажа, че ми трябва спасител и във ваната.

— Какъв номер плавници използвате? — поиска да знае Джак Маклаклън, докато тършуваше из един пластмасов кош под сушилката за мокри бански.

Със същия успех можеше да ме попита и какъв е размерът на космическия ми скафандър.

— Ами… опитвам се да ви обясня, че ми бе нужна огромна воля, но най-сетне се отказах от мисълта, че трябва да правя упражнения, за да се поддържам във форма.

Бях сигурна, че бръчките на Локи станаха още по-дълбоки. След като успях да поразвеселя този сдържан клубен капитан, ми се струваше, че съм спечелила някаква награда.

— Очила за плуване. — Той затършува в някакви сандъци и измъкна екипировката, като избута окачалка с неопренови костюми, които размахаха меките си ръкави и крачоли, все едно танцуваха.

— Чакайте. Престанете. Вие, австралийците. Увлечението ви да плувате в открития океан сочи, че продължителното излагане на слънцето води до умствено деградиране. Какво ви става? Доказвате дарвиновата теория? Естествен подбор въз основа на глупостта? — отговорих, репликирайки на предишния му язвителен коментар на плажа.

— Колкото до малката ви госпожичка… Раян? — обърна се Локи към сина си. — Ще правиш ли компания на Руби за малко? Навътре в морето може да стане студено.

Погледнах го с тревога. Навътре е невъзможна, достойна за Жул Верн водна зона, далеч отвъд разбиващите се вълни, споменавани от австралийците с необходимата почит.

— Руби, съжалявам, но няма как. Разбери, плуването „навътре“ не е измислено от здравомислещи и благоразумни люде. Изобретено е от австралийците. Народ, който яде малцова паста по собствено желание. — Обърнах се към Локи, който изгаряше от нетърпение да ме бутне в морето. Но бе мой ред да проверя каква е водата. — Съпругата ви не се ли безпокои, когато синът ви влиза навътре? — попитах.

По погледа, който ми хвърли през присвитите си като амбразури очи, осъзнах, че неволно съм го обвинила в педофилия, алкохолизъм или необуздан хомосексуализъм.

— Да не казах нещо не на място? — попитах престорено скромно.

— Види се, че отскоро сте тук, нали? Австралийците не обичат да им задават въпроси — излая в отговор той, докато сгъваше една фланелка. — Идва от дните на изселените затворници, когато хората са имали доста за криене.

Какво, питах се, има да таи Джак Маклаклън? Не пълната си с лакомства кутия за обяд, това бе сигурно.

Внезапната поява на Сузи избегна опасността от нови безцеремонни изявления.

— Чух, че си се правила на коркова тапа — заговори тя и ме целуна по бузата, — като подскачаш нагоре-надолу из водата.

— Мама каза, че мога да започна курсовете по водно спасяване — палеше се Руби. — Но й е нужен бронзов медал, за да идва на дълбокото с мен.

Сузи изчака Локи да изчезне надолу по стълбите по посока на мъжката съблекалня, преди да повдигне скептично вежди.

— Бронзов медал ли? Трябва да се научиш как да правиш изкуствено дишане уста в уста. Каква новина, а? Да чуя тежкото ти дишане отново!

— Аз? По бански костюм? Не си и помисляй. Ще решат, че съм топнат в белина кит. Толкова съм дебела, че по-добре да надяна арабска роба.

— Виж ти. Поглеждала ли си се наскоро в огледалото, Луси-Лу? — попита невярващо Сузи. — Толкова си кльощава, че на пижамата ти сякаш има само едно райе.

— Така ли? — Свеждам поглед към занемарената си осанка. Като си помисля, през изминалите седмици не бях преглъщала кой знае колко, ако не броим собствените си думи. А вкусът им не ми допадна особено.

— Няма ли да дойдеш с мен, мамо? — Руби ближеше остатъците малцова паста от пръстите си. — Моля теее. Хайде.

Погледнах към ръкавите на неопреновия костюм, дебели като змиорки, извиващи се на окачалката.

— Правилно ли разбирам. Искаш да стана от уютното си, топло легло призори и да се хвърля в студения океан, гъмжащ от същества, които дебнат да ме изядат?

— Не можете през останалия си шибан живот да се маете кога да започнете да го живеете. — Плътният, нисък глас, опиващ като бургундско вино, ме предупреди за факта, че Джак Маклаклън се е върнал, и то облечен. Тонът му беше рязък, но той игриво рошеше косата на сина си с цвят на морков. Раян на шега удари татко си, докато бавно се отдалечаваха към вратата. — Ще бъда съдия на едно състезание. Заключи, преди да си тръгнете, Сузи. — Той й подхвърли ключовете. Но забелязах, че почти недоловимо очите му се стрелнаха към мен.

— Какво ще кажеш аз да дойда с теб? — Ентусиазира се Сузи и затършува в шкафа за неопренови костюми за нещо подходящо. — Може да се окаже много интересно упражнение за търсене на съпруг. Забелязала ли си колко са атлетични тези млади сърфисти? Хич не му мисли. Това е новият ми девиз. — Запуши с длани ушите на Руби. — Има ли мускули, има и секс. — Отвори вратата и Руби се затича напред, за да догони Матилда.

Сузи поспря, за да смаже огромна, лъскава хлебарка върху асфалта на паркинга. Австралийските хлебарки са толкова грамадни, че на практика на тумби кръстосват насам-натам и с миниатюрни автомати тероризират местните.

— Всъщност — реагира Сузи на гримасата ми — повече бих се тревожила за съпрузи, които дезертират под прикритието на нощта.

Готвех се да отбележа, че Рене повече прилича на хлебарка (и двете разпространяват зарази, хранят се с хорските отпадъци и е невъзможно да ги убиеш), когато виковете: „Мамо, мамо!“ накараха и двете ни едновременно да се обърнем, без да сме сигурни коя от дъщерите ни вика.

— Вярно ли е, че Руби ще се запише в групите по водно спасяване? — развълнувано попита Матилда.

— Само ако и майка й стане член на клуба — отвърна Сузи.

— Единствената ми работа е ежедневно по три часа да се тормозя защо бракът ми се провали. Това е умствен и емоционален маратон — отговорих на Сузи. — Съжалявам, Руби, но няма как да тренирам за бронзов медал — отвърнах със засрамена физиономия.

 

 

Същата вечер Руби хапна малко и си легна рано. След като я сложих да спи, постоях час и я милвах, докато най-после дишането й стана равномерно и тя се унесе. На светлината на лампата, процеждаща се под вратата, видях блестящите й, напоени със сълзи мигли и сърцето ми се сви от обич и нужда да я защитя.

Тали отново печеше сладки. Когато влязох в кухнята, тя скокна на крака и ме изгледа кръвнишки.

— Руби ми каза как си я разочаровала. Татко те напусна, защото Рене е по-интересна. Ти никога не поемаш никакви рискове. Ти си все едно ходещ и говорещ зеленчук.

Запитах се има ли в Австралия закони, които да ти попречат да залепиш устата на детето си, та да млъкне. После се сетих, че момичетата в нейната възраст задължително намират майките си за достойни за презрение и преглътнах гнева си.

— Аз? Да карам сърф? Не знаех, че с Руби толкова изгаряте от нетърпение да останете сираци.

 

 

На сутринта, когато Руби се оплака, че й е прекалено лошо, за да отиде на училище, изпаднах в отчаяние. Дъщеря ми, като силна ученичка, обожаваше новото си училище с ненатоварваща програма и приятни и дружелюбни учители. Нямаше температура или болки в корема и ми стана пределно ясно, че я е обзело отчаяние.

— Знаеш, че не разрешавам да се отсъства от училище, освен ако от някое от отверстията ти не тече зелена слуз — заявих, издърпах я от леглото и насила я облякох. Заминаването на Джаспър имаше угнетяващ ефект върху децата. Руби се напикаваше в леглото и сънуваше кошмари, а Тали се превръщаше в ръмжащ, вечно недоволен вулкан от хормони, чиято майка постоянно го излага. Ненадейно ме бодна тревогата, че и втората ми дъщеря скоро ще поеме по същия път.

— Какво искаш за рождения си ден, скъпа моя? — попитах с престорена веселост, докато я карах към училището.

— Искам само татко — подсмръкна малката ми дъщеричка.

 

 

Този следобед, когато чух колата на Сузи да спира пред къщата ми, я посрещнах по фланелка и кецове, докато изкуственият ми тен съхнеше.

— Не искам да личи, че съм чужденка — оправдах се аз.

Съседката ми ме заслепи с усмивката си.

— Но първо ти е нужна кола маска. — Тя посочи краищата на бикините ми. — Последния път, когато видях нещо толкова рунтаво, ме нападна див африкански звяр.

— Кола маска? Изключено! Единствения път, когато се подложих на нея, виках и плаках, а бях още в чакалнята.

— Захарче, ще си направиш и още как. Катеричката ти прилича на руното на Чубака. Ще събереш очите на всеки фен на „Междузвездни войни“ в града.

И така, обезкосмени, но щастливи се записахме в курса за бронзов медал. Надали щеше да бъде толкова трудно… Нали?