Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (3)

Внимание остри скали

Женската работа никога не свършва. Не и създадената от мъжете. Да вдигне кръвното на една жена за Джаспър е най-близкото до раздигане на кухнята, с изключение на някой горещ тиган, който да остави да се дави в мивката. Но не за това вилнеех днес. Въртях се из къщата като разбеснял се дервиш и се потях над току-що излязла от печат готварска книга. Бях толкова щастлива, че не можех да се заставя да разбия яйцата за крема. Говорех им с пламенно чувство и ги уговарях да дадат всичко от себе си. Руби рисуваше картички и знаменца, на които пишеше „Обичаме те, татко!“ Тали набра диви цветя. Попригладих провисналите си пирги, изскубах предателските косми по брадата си, сложих си сенки на очите — после изтрих по-голямата част с пръст в безуспешен опит да ги „съчетая“. Намацах се с крем, докато станах по-хлъзгава и от градински плужек. Децата възторжено наредиха масата. После зачакахме блудния глава на семейството.

Към два почувствах известно притеснение. Към четири започна да ми призлява. До седем Тали отново се бе запретнала да пече сладкиши, Руби както обикновено плачеше, а аз започнах да пия. След като Джаспър не отговори и на стотното ми телефонно обаждане, продължих да се наливам още повече, докато блуждаех около недокоснатата гощавка като госпожица Хавишам. Когато се обадих в хотела и установих, че Джаспър се е изнесъл, пресуших и останалото в бутилката. Чак в понеделник Австралийската футболна федерация потвърди, че си е взел една седмица отпуск и е на почивка някъде около Топ Енд, където и да се намираше това. Ясно бе като бял ден, че съм в абсолютна безпътица… и нямам и най-смътната представа къде, по дяволите, се намирам. Изолирана, в една непозната страна, нямах близки, нямах работа, нито приятели… Всъщност съпругът ми бе избягал с най-добрата ми приятелка… и тя наистина ми липсваше. Един фатален удар ме бе лишил от двамината, на които вярвах най-много. И заедно с тях си бе отишло цялото ми емоционално равновесие. Има формуляри, на които пише: „При непредвидени обстоятелства, моля уведомете…“ Изведнъж нямаше на кого да се обадя.

Някога се възхищавах на черните като къпини очи на Рене, с по хиляда дявола във всяко. А как ми се присмиваха сега. Мисълта как с памук ми бе измъквала поверителна информация ме караше да скърцам със зъби нощем, да хапя възглавницата си, да се взирам в тавана с изцъклени очи, обезумяла от ужас заради собственото си лековерие. Винаги когато се унасях в сън, в съзнанието си виждах Рене с лицемерно загриженото й лице току досами моето, дребните й заострени зъби, престорената й, уж съпричастна усмивка, разтегнала яркочервените й устни. Но нямаше смисъл да заспивам, понеже децата упорито сънуваха кошмари и плачеха насън „Искам си татко“ в различни часове на нощта. Ако воплите им съвпадаха по време, можеше и да открадна някой и друг час сън. Най-мъчителното на света е да видиш как децата ти страдат, а с нищо не можеш да облекчиш болката им. Техниката „дай да го цункам и ще мине“, прилагана от майките по цял свят, не помагаше. Нито бинт, нито лекарство. И люлчина песен не можеше да ги приспи. Сън ли? Друг път! Лежах будна, докато потъна в дрямка минути преди часовникът да звънне в седем, когато с мъка се измъквах от леглото, за да вдигна момичетата за училище.

В Австралия небето е крещящо, екзотично синьо. Дори през септември, когато още е зима, облаците се плъзгат над хоризонта, сякаш се веселят във висините от все сърце. Като че се присмиваха на нещастието ми. Тухленото бунгало, в което живеехме под наем, се намираше на най-южната точка на полуостров Кронула. От едната страна се плискаше Тихият океан, а от другата бе разположено пристанището на река Хакинг. Отсреща се простираха сто петдесет и четири километра национален парк. Кварталът около нас сякаш бе нагизден за карнавал. Една от къщите наподобяваше испанска хасиенда, друга бе разкошна като тексаски дом в колониален стил. Алпийска хижа просеше внимание, щръкнала до японска пагода, граничеща с модерен остъклен куб, издаден над морето. Нашата къща бе с италиански керемиди и големи прозорци. Стаите бяха облени от слънце. Всяка сутрин дърпах щорите, убедена, че най-подходящият начин да започна деня е да се върна в леглото. Знаеш, че си в депресия, когато се чувстваш така през деня след изминалата нощ… а дори не си излизал никъде. Силите ми стигаха единствено да се напъхам в някой анцуг и като робот да приготвя закуската на децата, сандвичите за училище и да им помогна с домашните. Понеже най-доброто лечение за безсънието е спането, започнах да взимам хапчета. Гълтането на успокоителни ме докара дотам, че да се унасям и между дремките. Бях се натъпкала с толкова много таблетки, че трябваше да си сложа на устата предпазен капак, за да не ги докопат децата. Реших да се присъединя към дружеството на анонимните наркомани, за да се снабдя с още рецепти за хапчета под чуждо име.

Заради Руби и Тали опитвах да твърдя, че ме е хванал двайсет и четири часов вирус — е, такъв, какъвто не ме пусна през цялата им пролетна ваканция. Колкото до домакинските ми задължения, освен дето от време на време се вглеждах замислено в неизмитите съдове, единственият ми прийом за чистене бе да паля множество свещи, та никой да не забелязва праха. Щом децата потърсеха чисти дрехи, се преструвах на веселячка и обяснявах, че да домакинстваш, когато имаш деца, е толкова безсмислено, колкото да миеш колата, като вали сняг. Упорито се стараех да приготвям поне вечеря, но често успявах само да намацам фъстъчено масло върху тридневен хляб. Казвах си, че когато си в депресия е рисковано да си служиш с опасни инструменти като картофобелачката. Една вечер съвсем не бях на себе си, та овалях чорапите на Тали в брашно и ги опекох, докато се получи златиста коричка. След този случай децата преживяваха с китайска храна за вкъщи и бургери от „Макдоналдс“. До вечерта, в която, развивайки рибата и пържените картофи, насреща ми лъсна снимка на Джаспър и Рене на градинското парти на министър-председателя от светските страници на някакъв вестник.

Жаждата ми за отмъщение стана неутолима. Хемороиди, цистит, коремен тиф — пожелавах ги всичките на Рене. Тази жена трябваше да ходи с надпис на челото „внимание отрова“. Сляп ли беше Джаспър? Рене бе от онези парвенюта, които обръщат чиниите, за да видят имат ли печат с гаранция. Водата в тоалетната й чиния е небесносиня. Живият й плет е прилежно подкастрен, както и козината на нейния шнудел (кръстоска между пудел и шнауцер). В края на краищата се утешавах: след като поживее, заобиколен от съвършенство, ще се почувства съвършено ужасно и ще се върне при нас. При мен.

Можех да повтарям до втръсване недостатъците на Рене — готова бях да очерня кучката пред всекиго, готов да ме слуша, само дето не познавах никого. Самотата ме разяждаше. Дори на въображаемия ми приятел му стана скучно и замина да си играе с някой по-интересен. Продавачи от телемаркет, доскоро бомбардиращи ме с предложения по телефона, започнаха да ми пишат чекове, само и само да ми изтръгнат слушалката от ръката. В живота ми бе останала огромна празнина с формата на Джаспър. Но унижението ме възпираше да позвъня у дома. А и беше невъзможно да се върна. Къщата ни в Хампстед бе дадена под наем. Децата с радост ходеха в училището на крайбрежното ни предградие и щяха категорично да откажат да се върнат в мрачния и мъглив Лондон. Затова се вкопчих в отломките от корабокрушението.

Когато най-после проследих Джаспър и Рене чак до апартамента с изглед към пристанището и обхваната от истерия, им позвъних посред нощ, Рене бързо загуби търпение.

— Стегни се, Лусинда — присмя ми се тя. — Лесно е да се откажеш от някой мъж. Правила съм го хиляди пъти.

Да чакаш вярност от Атила. Аз, от своя страна, имах нужда от превръзка. От съпруг — заместител, който да ме излекува от очевидната ми пристрастеност. Неспособна да продължа напред, можех само да се върна назад — към времето, когато всички бяхме невредими и щастливи, преди Джаспър да падне в мрежите на злодейката Рене.

Родителската среща ми даде оправдание да се свържа с него, без да изглеждам отчаяна. Позвъних на Джаспър в работата. Когато се съгласи да присъства, ме обзе въодушевление. Така копнеех да го зърна… И все пак се ужасявах, че той ще ме види в това състояние. Исках да изглеждам секси… Не, желаех да имам вид на съкрушена на границата на изнемогата. В деня на училищната среща в първия миг ми се прииска да хукна по дантелено бельо, във втория — да си нахлузя един чувал и да си посипя главата с пепел. Люшках се между желанието да утрепя Рене, защото ме предаде, и импулса да се самоубия, задето съм толкова наивна.

Добре дошли в съзнанието на една току-що изоставена жена. Едновременно бях самотна и се боях от компания. Готвех се да поискам пари… а не исках да личи, че съм в нужда. Но ако не се сдобиех с пари за домакинството в скоро време, какво щях да кажа на децата? „Съжалявам, но заради влошаването на финансовото ни положение, ще се наложи да освободя една от вас.“ По обяд се усетих, че правя пируети из кухнята и меся домашен хляб. До един часа хълцах свита в зародишна поза. Кое от тези настроения беше по-вероятно да ми върне Джаспър? Обичах го, мразех го, отвращавах се от себе си, категорично ненавиждах нея. Но ако някой ми подметнеше, че ще ме хване истерия или ще се държа непоследователно, щях да му издера очите. С приближаването на часа на родителската среща нервите ми запищяха като пантите на подмятана от вятъра врата.

Не чух нищо от думите на учителя на Руби, понеже очите ми не се откъсваха от вратата. Ако Джаспър не се появеше, щях да се самоубия — при все че единствените ми оръжия под ръка бяха компасът и транспортирът на Руби. (Най-сетне и те да влязат в употреба!) По време на последвалата среща с учителката на Тали, впих нокти в лактите си. Неутешимостта ме обви и се лепна за мен като мокър шлифер. Най-малкото ме вцепени в присъствието на директора, който получи няколко спорадични ръкопляскания от двамата родители, някак успели да не изпаднат в кома. Когато дойде веселата част накрая, а от Джаспър нямаше и следа, постъпих както всички, предадени от съпрузите си жени — направих погрешно движение към бутилката с вино. Следващата щеше да е с кислородната вода. Стига да не ги объркам.

 

 

През следващата седмица светът доби неясни очертания, населен с мрачни сенки и шумове. Избягвах да се храня. Или по-точно храната бягаше от мен. Често бях толкова пияна, че вилицата така и не достигаше до устата ми, като наместо това катастрофално се забиваше в ухото, носа, гушата и понякога и в челото ми. Сутрин зъбите ми лепнеха, сякаш имаха мънички палтенца. Тормозеше ме махмурлук, можех да ям само супа — всичко друго ми бе прекалено шумно. А кой иска супа за закуска? Главата ми пулсираше така мъчително, че ми се щеше да помоля съседката да остави ръкоделието. Едвам смогвах да отворя клепачи, да вдигна децата от леглото и да им приготвя сандвичи, без да си омажа косата с мармалад.

Тали ме сриваше със земята.

— Жалка си. Старо пиянде. Явно, че ако не беше пила през всичкото време, докато си била бременна с мен, щях да бъда значително по-интелигентна отсега. Щях да имам шест милиарда мозъчни клетки в повече. Ама не. Трябвало е да ядеш синьо сирене, суши и да пиеш алкохол. Каква егоистка си била! — Хвърляше ми вбесен и осъдителен поглед, който крещеше: „В наши дни да отглеждаш родители не е както едно време.“

Беше напълно права. Животът ми се бе превърнал в дива страна, огласяна от сълзливи балади, а основният рефрен беше: „Ако телефонът не звъни, да знаеш, че съм аз“, докато безрезултатно чаках Джаспър да се обади. Фантазирах си колко отвратително щеше да се чувства на погребението ми, след като ампутират черния ми дроб. Не ми бе в природата да бъда така непотребна. Всеки ден от тук нататък щях да се събуждам, мрачно и сериозно щях да обмислям положението си… и отново да изпадам в алкохолна кома. Разбрах, че съм ударила дъното, когато една вечер на вратата се позвъни и щом се замъчих да се изправя на крака, установих, че те не се намират на мястото си. Както лежах на студените плочи в кухнята, си припомних, че съм забелязала през притворените си клепачи, че на пода има локвичка от шоколад. Дойде ми наум, че ако се дотътря една идея напред, ще мога да го оближа. Така щях да се погрижа за вечерята си.

Точно там ме намери съседката ми Сузи. След като никой не й отворил, любопитството й я повело към общата ни задна ограда и през отворената кухненска врата. Къдравата й глава се надвеси обърната наопаки над моята.

— Какво си ти? Топка за боулинг ли? Тогава ти предлагам да се надигнеш от калта, момиче — бяха думите й или нещо подобно.

Фактът, че бях само по сутиен, едни боксерки на Джаспър и картонена диадема навярно също не бе убягнал от вниманието й.

— Казвай, миличка, каква е работата?

Отлепих език от небцето си и успях да измънкам:

— Май съм се спънала в телефона.

— В безжичния. Да бе — отвърна с насмешка тя и ме издърпа до седнало положение. — Къде е твоят човек?

— Съпругът ми…

— Именно. Къде е? — Гласът й звучеше сякаш от далечна галактика.

— Трябваше му повече пространство — изхълцах аз.

— За кого се мисли? За капитан Кърк^[1]?… Хайде, скъпа. — Тя се опита да маневрира с мен към канапето във всекидневната, но от движението ми се зави свят.

— Аз съм като хубавото вино. Не ми понасят пътуванията — опитах се да се пошегувам, макар че излезе нещо като „Асъм път ууанията.“

И тогава повърнах отгоре й. Така започна едно прекрасно приятелство.

— Лошо… ми е — запелтечих някак без нужда.

— Яла ли си нещо? — попита съседката ми, докато ме почистваше.

— Да. Сватбената си торта.