Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (24)

Издирване на потънал предмет

Австралийците са откровени и не си кривят душата. Ако една улица се казва „Речен бряг“, ще минава покрай поток. Ако дадена пътека се нарича „Пътят на лютичетата“, ще е сред поля от тези цветчета. В Англия „Пътят на лютичетата“ ще гледа към жилищен квартал, приклещен между бунище за индустриални отпадъци и публичен дом, опрял в пистите на „Хийтроу“.

Няколко дни по-късно се върнах от Англия с Руби и Сузи и открих пред къщата на Локи табела „Продава се“. Беше си взел отпуска от клуба по сърф на Северна Кронула. Когато след два дни все още не можех да го открия, проследих беемвето на Шардоне до Ла Паруз. Движех се на разстояние няколко коли от нея, но се оказа, че е ненужно. През всичкото време огледалото за обратно виждане на Шардоне сочеше право надолу с единственото предназначение да й служи, когато се гримира. На всяко кръстовище тя си мацваше още гланц за устни или туш за мигли. Улицата, по която тя най-сетне зави, Оушън Клиф Роуд, вървеше покрай скали, надвиснали над океана, както възвестяваше. Тя спря на паркинг пред модерна, бежова наглед обществена сграда. Имаше врати с електронни устройства и ограда с остри стоманени шипове. Дали не посещаваше група за пристрастени към гланца за устни? Заинтригувана, спрях в сенките и зачаках. Шардоне паркира на място за инвалиди, понеже беше по-близо до вратата, и още веднъж огледа перлено розовото си червило.

Когато видях да се появява Джак Маклаклън, сърцето ми пропусна един удар. Бе облечен в елегантно поизсветлял костюм с камуфлажен цвят, а ръкавите на ризата му бяха навити до лакътя. Широкопола шапка скриваше лицето му. При мисълта, че го виждам отново, ме обзе нетърпеливо очакване и въодушевление, но и известно опасение. Още толкова много не ми беше обяснил. Но мисълта за усмивката му ме топлеше като прегръдка.

Шардоне припна към него с тясната си, къса рокличка и златни сандали. Наблюдавах я с тъга как го целуна по бузата и ме жегна остра ревност. Той беше с гръб към мен и не можех да прочета изражението му, но видях как отвори портфейла си и извади няколко банкноти. Шардоне взе парите, кокетливо се засмя и подрипна към колата си, несъмнено тръгнала на пазар за секси бельо за следващата им среща. Тя свали покрива на колата и паркинга гръмна от гласа на Ейми Уайнхаус. Откритата спортна кола обясняваше защо тази жена няма ум. Очевидно вятърът отдавна го бе отвял.

— Джак.

Сепнат, той се обърна с ключове в ръка, а вратата на колата зееше. За миг Локи ме изгледа, сякаш съм рядко морско животно, изпълзяло от дълбините. После гняв помрачи лицето му.

— Какво търсиш тук?

— Благодаря, добре съм — отговорих иронично. — А ти как си?

— Още дишам, както виждаш — отвърна с неохота той. — Какво, да го вземат мътните, правиш тук? — Раменете му висяха унило, а по лицето му имаше повече бръчки, отколкото си спомнях.

— Безпокоях се за теб. Казах си, може би ще искаш да узнаеш, че доведох обратно Руби. И че Джаспър напусна Австралийската футболна федерация. Замина като треньор на някакъв отбор в Колумбия, където престъпността е начин на живот, няма да се преумори от работа, а съдиите са далечен спомен. Рене май се удави… Въпреки че Сузи прочете някаква статия за жена, извадена жива от Темза — бърборех притеснена. — Може и да е била Рене. Но няма да сме сигурни, докато не чуем, че умопобъркана вътрешна декораторка е превзела някаква малка и беззащитна държавица.

Очите на Локи се стрелкаха насам-натам и като че не ме слушаше особено.

— Не водиш никого със себе си, нали? — попита предпазливо.

— Не. — Соленият мартенски въздух бе неподвижен и натежал от влага. От горещината ризата му прилепваше към тялото му като втора кожа. — Къде сме всъщност?

Очите му станаха студени. Впериха се в далечния хоризонт.

— Няма значение.

— Джак — повиках го колебливо. — Какво става?

Локи сведе брадичка, за да избегне погледа ми.

— Не съм повярвала и думичка от онова, което ми наговори Себастиян…

— Онзи тъпак не знаеше що е истина. Само че ти не можеше да го проумееш.

— Съжалявам, Джак. Защо не ми кажеш истината сега.

Локи запроучва асфалта с вниманието на изследовател.

— В курса ни учеше да общуваме като зрели хора, помниш ли? Как да говорим с изгубено дете, агресивни сърфисти, да предупреждаваме хората за отровни медузи… Наричаше го активно слушане. „Ония неща отстрани на главите ви. — Имитирах гласа му. — Наричат се уши. Използвайте ги…“ Е, цялата съм в слух.

Мускулите под бронзовата кожа на раменете му се стягаха и отпускаха, докато той свиваше и разпускаше юмруци. Човекът определено владееше езика на тялото. И ми казваше ясно и недвусмислено: „Махай се.“ Но неохотата му да разкрие чувствата си пробудиха в мен още нежност към него.

— „Общуването е извънредно важно.“ Все ни го повтаряше в час — упорствах аз. — Комуникациите между наблюдателните кули, плажните патрули, спасителните моторници, хеликоптерите и най-вече между хората.

Но Локи бе на трудна честота на вълната, която хващах по-мъчително отвсякога. Долавях само дращене. Трябваше да сменя честотата.

— Вечната ми роля на изпаднала в беда девица те дразни, нали? Е, аз се промених. Смених си крушките. Снощи. Сама. Отсега нататък ще поправям всичко, което изгаря, гърми, тече или изпушва. Изчетох „Направи си сам“ от кора до кора. Научих много. Научих, че точно когато си до лакти в грес, носът ще те засърби или страшно ще ти се допикае.

Хор от кукабари дрезгаво закряка, но Локи не се усмихна. Продължих да чакам неспокойно. Устните ми сякаш бяха на тренировка по аеробика за напреднали, мърдаха нагоре-надолу, нагоре-надолу, а думите излитаха от тях.

— Естествено, откакто всичко поправям сама, вместо телефона звъни тостерът, а когато включа телевизора, руква душът. Но все пак е някакво начало, нали? И повече никога няма да имам нужда от Джаспър.

Локи за първи път ме огледа както трябва.

— Значи окончателно разкара мръсника?

— Е, носталгията не е както едно време… Като погледна назад през десетилетията, се питам… какво, по дяволите, съм си въобразявала? Трябваше да се изправя лице в лице с неприятната истина, че ако не беше Рене, щеше да е някоя друга. Мислех, че съпругът ми ме е напуснал, но всъщност той ме освободи. Свободна съм да изпитвам чувства към друг… — Усетих, че се напрегна, но аз продължих: — Най-подходящото отмъщение е да уредя нов живот за себе си и децата си и да сме щастливи.

В погледа на Локи проблесна плах интерес, но той не отвърна нищо.

— С теб съм щастлива, Джак — добавих многозначително. Той стърчеше самотен като фар. — Какво да направя? Да ти го напиша ли? Да го кажем така: Без теб грамаден, недосетлив, воден спасителю, животът не струва и пукната пара.

Локи ме изгледа мрачно и кръвнишки.

— Вие, англичанките, четете прекалено Джейн Остин. Всеобща е заблудата, че съм самотен. Е, разбери, че не съм. — Гласът му потрепна от силни чувства.

— Съжителството между двама има и хубави страни — се чух да заеквам смутено. — Правят си компания, делят си разходите по домакинството… — Делят си разходите по домакинството! Да му се не знае. Само това ли успях да измъдря? — По-лесно им е с децата. — Що ли не се гръмна? — От време на време правят секс…

— Когато станеш на моите години, Луси, ще разбереш, че има три вида секс. — Локи започна да брои с мазолестите си пръсти. — Първо, секс на чисто новата кухненска маса. Две, секс в спалнята. И три, секс в коридора, когато се разминавате и си казвате „да ти го начукам“.

— Не си ли любопитен да разбереш дали англичанките наистина носят бельо от шаяк и имат три цици? — Лично аз не преставах да се питам как Джак Маклаклън действа в леглото, какви звуци издава, какво казва, на какво ухае и какъв е вкусът му.

Локи сведе очи към мен.

— Не те разбирам, Луси. — В обидата си лицето му бе открито. — Първо се държиш с мен все едно съм кал под обувките ти. После си любезна. След това пак ме ругаеш. А сега си сладка като мед.

— Преди не си ли излизал с женска от моя вид? — Локи свали широкополата си шапка, като че повече не можеше да понася тежестта й на главата си.

— Да си влюбен сигурно е блаженство. Но не го препоръчвай на самотниците — отговори уморено той. — Не и ако искат да си останат такива. Да поправят такелаж. Да водят сметките. Да правят яхти. Едно съжителство ще види сметката на всичко, върху което са работили.

Жилна ме горчива ревност.

— Щардоне е, нали? Отблъскваш ме заради нея.

Джак Маклаклън се възправи с всичките си два метра и насочи гнева си към мен.

— Как можа да ти хрумне, че подобна тъпа фръцла ще ми завърти главата?

— Ами… все си с нея. А безплатните уроци? Дори след случилото се в полицейския участък пак сте заедно…

— Има причина.

Погледнах Локи искрено разтревожена. Напомняше на парче стъкло, изгладено от вълните — острите му ръбове бяха притъпени.

— Каква причина? Джак… Знаеш всичко за мен. Не можеш ли веднъж да захвърлиш пушката на Нед Кели? Зная, че в гърдите ти бие сърце, но странно защо не искаш да допра до него стетоскопа си.

Очите на Локи сега станаха светлосини. Топлотата в погледа му отстъпи пред студенина и подозрение.

— Кажи ми! Престани да се правиш на клингон^[1], който пази тайната си за психоаналитика си.

— Тя ме изнудва. Заради жена ми.

После заговори отривисто, като че от всяка дума го болеше езикът. Стоях тиха като мишка, да не би да млъкне.

— Разказвам ти само защото вече няма значение. Съпругата ми е… беше блестяща. И умна. Когато се запознах с нея, работеше като надзорник в полицията. Но някои от престъпниците са особено привлекателни. След като се роди Раян, тя започна да прекарва доста дълго време с един от тях. Той й даваше кокаин. Приятелите ми ме съветваха да се погрижа за брака си, а не знаеха, че я трови наркотикът. Страняха от нея. Но тя отричаше, както повечето наркомани: „Кокаинът не води до пристрастяване — смъркам го от години! Нито от него ми умират мозъчните клетки.“ После й даде да пробва хероин. Тя откачаше все повече и повече. Натрупа дългове. Подадох молба за развод. Бяхме като в сладникав сапунен сериал, следваха драма след драма. Борех се за попечителство над Раян, който беше само на три, когато подпали къщата ни и тя изгоря до основи. Докато пушила крек. Къщата, която изградих с кървава пот на челото. Освен това била толкова друсана, че забравила, че Раян е вътре. Едва го измъкнах навреме. Нея също. Прекрасната й червена коса гореше, Луси. — Гласът му се пречупи. Пое си дълбоко дъх и продължи язвително:

— Шардоне беше от наркоманската й компания. Напуснах Мелбърн и дойдох да живея тук. Да построя отново живота си. Но проклетата дрога ме намери и тук да ме врънка за пари. Плащам й да си държи устата затворена за миналото. Не искам бедното ми хлапе да разбира, че майка му едва не го е убила.

Бях втрещена. Изля душата си, все едно ме застигна буря. Пълно мълчание, а след това потоп. Стояхме притихнали, останали напълно без думи.

— Какво представлява това място?

— Кукувичарник, така му викат. Посещавам я веднъж седмично. Границата между лудостта и умствените болести е много тънка — заключи горчиво Локи.

По дяволите. Преглътнах. Осъзнах, че Джак Маклаклън наистина е романтичен герой в комплект с откачена съпруга на тавана. Изведнъж се озовах в роман, и то трагичен. Всичката литература, която харесвам, гъмжи от умопобъркани жени. Госпожа Де Уинтър, госпожа Бърта Рочестър, лейди Макбет, госпожица Хавишам. Творбите на Шекспир и Дикенс без тях не струваха и пукната пара. Вирджиния Улф, Силвия Плат^[2]. Нямаше от какво да се страхувам.

— И мен трябва да ме освидетелстват, че съм подписала брачно свидетелство с Джаспър — изломотих аз, от часовата разлика бях оглупяла и се държах неадекватно. — Ами Раян? — По горната ми устна бяха избили капчици пот, и то не от слънцето.

— За него е по-добре да мисли, че майка му е починала. Дори и ако значи да плащам на Шардоне. Това е. Доволна ли си, че ти се изповядах. Чувстваш ли се по-добре? — саркастично попита той. Почувствах как топлотата в гласа му се изпари подобно на капка вода в лятна нощ.

— Раян и аз заминаваме. За Северен Куинсланд. — Думите му затрептяха като опъната струна.

— Северен Куинсланд? Не. Кога?

— Веднага щом уредя да превозят лодката ми и си стегна багажа.

Но на мен ми се беше стегнала душата. Тревожеше се за глупавата си лодка повече отколкото за мен. Бягството не беше в стила му. Джак Маклаклън отвръщаше на всяко предизвикателство. Тялото му пращеше от мускули и енергия. Може би не би се оставил да го победи прибоят, но очевидно страдаше. Джак Маклаклън се давеше.

— Когато някога ти казах, че никой проблем не е толкова сложен или страшен, че да це можеш да избягаш от него, ти ме накара да остана и да преборя страховете си. Страхът не ти подхожда.

— Защо всеки път, когато говоря с теб, ме обзема непреодолимо желание да остана сам? — изръмжа той. — Сами сме си много по-добре. — Сигналът му отслабваше като на кораб в буря. — Така искам и да ме погребат — с шортите ми на сърфист. — Зарея поглед към морето, което бушуваше и се блъскаше в назъбените скали под нас. — Ако се търкулнеш оттук, дрехите ти ще излязат от мода, преди да паднеш на камъните — отбеляза тъжно той.

Австралия е най-големият остров на света. По крайбрежните скали се нижат фарове като мъниста от огърлица. Опитах се да направя аналогия, че фаровете са сами, но изпращат сигнали един на друг, но Локи вече изключваше алармата на колата си.

— Но Джак… ти си ми близък… аз… Само на теб имам доверие.

— Изгуби любовника си, а слънцето продължава да изгрява сутрин. Звездите все още греят нощем. Животът продължава. От опит зная, че само делфините умират от любов. — Стори ми се, че за миг се наклони към мен, почувствах с кожата си топлия му дъх. И в следващия миг го нямаше.