Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (16)

Силна вода

През следващата седмица започнах сериозно да разсъждавам върху подхода на гупите към майчинството — тоест да изяждат малките си.

Гаджетата дебаркираха в живота на Тали както морските пехотинци на плажа Омаха. Атакуваха брега и после един по един им хвърчаха главите. Трябваше да изтърпим последния избраник на Тали, който употребяваше повече време да си слага обици на ноздрите, отколкото да поддържа хигиената на мишниците си, през цялата ни първа австралийска Коледа, само за да скъсат ден по-късно. От Байрън остана единствено татуировката. Потърсих лазерно отстраняване. Щяха да са необходими пет сеанса, всеки от които по триста кинта. Но Джаспър отново закъсняваше с издръжката.

— Знаеш, че щастието не е в парите — пишеше ми той.

Толкова бях притеснена финансово, че бях боядисала стари ролки от тоалетна хартия и бях налепила мъниста върху шишарки, за да направя празнична украса. Докато ги изхвърлях в кофата, си мислех за Рене, която гълташе пари със скоростта на средна по размер космическа програма, и разсъждавах върху факта, че щях да разбера колко нещастна могат да ме направят парите.

 

 

За деня на квалификациите по крикет бях решила да бъда неустоима. Но времето за приготвянето ми мина, докато карах Тали до къщата на някаква приятелка на брега. За момичетата на нейната възраст преспиването у приятелка е далеч по-съдбоносно от смъртоносна болест или надвиснала терористична атака.

— Ако не ме закараш веднага, ще умра — простена тя като героиня от сапунен сериал, погледна от прозореца на спалнята си и нацупи покритите си с гланц устни.

— Но самата аз бързам. — Простирах прането, зареяна сред колосаните бели чаршафи, развяващи се върху въжето.

— Благодаря! Страшно ти благодаря. Ужасно съм ти признателна. Наистина ли си решила да ми съсипеш живота? — Сигурно бе достигнала до критична точка на поставянето на спиралата.

Руби, обсебена от Пухчо, напълно нехаеше, че майка й е на път да се прости с бленувания си блясък. Когато бедната змия плъзна на свобода из къщата, ситуацията изискваше единственият възрастен да направи нещо зряло. Понеже нямаше мъж наоколо, работата чакаше мен. Налагаше се набързо да се намажа с почистващия крем с аромат на манго и да хукна да търся питона. Положението изглеждаше толкова сюрреалистично, че се изкушавах да кръстя гадината Монти^[1]. Материалният хаос сочеше, че ми остават около пет минути, за да се приготвя. В паниката си напръсках подмишниците си с препарат за почистване на баня, който обещаваше да премахне всяка плесен, и си избръснах краката с паста за зъби, от която щяха да ухаят на мента поне десет часа. Няколко капки плажно масло върху косата и бях готова да омая всички.

Някога, в необозримото минало, използвах „Крем дьо ла мер“, който е скъп колкото хайвера — около сто кинта капката. Но както бях останала без пари, си намазах лицето с изостанал омекотяващ мехлем за пети — подходящо за жена, свикнала да сипе остроти. Като разрових неизгладеното пране, в коша за бельо намерих чорапите си против разширени вени, които стегнаха краката ми като в менгеме. Нахлузих си роклята, която бях купила от Армията на спасението. Нямаше значение, че изглеждах все едно ме е облякъл Стиви Уондър, щом щях да държа под ръка нещо прекрасно — не чанта, а млад красавец! С какво нетърпение чаках да се сблъскам с Джаспър. „Виждаш ли се с психиатър вече, Луси?“, щеше да попита. „Не, виждам се с красива играчка.“

Себастиян току-що се бе върнал от сърф, когато пристигнах в апартамента му в сграда от петдесетте, облицована с жълт пясъчник. Съквартирантите му ме помолиха да почакам. Наложи се да си пробия път през неопрени и дъски, за да стигна до канапето. Поне ми заприлича на такова. Със същия успех можеше да бъде мъртъв як. Невзрачни млади мъже с руси коси и загорели от слънцето тела се заловиха да ме забавляват. За жалост бяха във възрастта, когато смяташ, че е забавно да наливаш домашните си любимци с бира, а после да ги гледаш как падат. Колкото и да ми беше трудно да откъсна очи от тази пленителна картинка, хвърлих поглед наоколо. Капещият кран, купищата съдове, оставени да се „разкиснат“ в мивката, плесенясалата кърпа за чинии, наполовина накисната в мътната, мръсна вода в умивалника, стените в жълто, от което да ти приз лее, с по-светли петна, останали от свалени чужди плакати, толкова ми напомняха на апартаментите, в които живеех като студентка. Преглътнах — двайсет години оттогава. Велики Боже! Бях толкова дяволска стара, че не можех да смятам наум без калкулатор.

Извиних се и почуках на спалнята на Себастиян, преди да отворя вратата. Вместо фотьойл в нея се мъдреше чувал с боб, а за свещници служеха винени бутилки. Украсата се свършваше с шарено перде и една крадена улична табела, на която пишеше: „Обърнете, движите се в погрешна посока.“ Шедьовърът висеше на стената на синя вървичка. (Когато по-късно разказах на Сузи, тя поклати глава и каза: „Захарче, ако излизаше с пич, който има на стената си «Слънчогледите» на Ван Гот, щеше да е далеч за предпочитане, защото е платил трийсет милиона долара за нея.“)

Себастиян бе облечен с тесни черни панталони с широк кожен колан, а прилепналата бяла, памучна фланелка сякаш бе като втора кожа на загорелите му гърди. Той забеляза, че го гледам, сви рамене и се ухили.

— Нали знаеш, целомъдрието е напълно лечимо, ако се установи навреме.

— Побързай, ще закъснеем.

— Както излиза, петдесет процента от женените имат любовници, а останалите петдесет несъмнено ще си потърсят веднага щом прочетат статистиката. Няма нищо страшно.

— Днес ще накарам съпруга си да ревнува. Нали помниш? — Подадох му сакото от „Армани“ и колосаната бяла риза от „Версаче“, които Джаспър бе пропуснал да си вземе.

Паркирахме колата и се вляхме в потока от любители на крикета с каубойски шапки на главата, насочили се към игрището. Локи веднъж ми обясни, че тези шапки са „запазена марка“ за истинските австралийски мъже и разните „мамини синчета“, които искат останалите да ги взимат за такива. Но последвахме една група с панамени шапки нагоре по облицованото с дърво стълбище към престижните частни ложи на членовете. Има ли, питах се наум, множествено число на министър-председател. Защото днес присъстваха поне трима. Сегашният, бившият, бъдещият… приветствани от цяло ято величия на крикета, известни актьори и телевизионни звезди. Майкъл Паркинсън си разменяше шеги с Ръсел Кроу, а Шейн Уорн с Хю Джакмън. След аперитив и лека закуска заехме местата си под обширния навес, за да наблюдаваме началото на играта. Но очите ми не се откъсваха от входа в очакване на появата на Джаспър и Рене. Не бих казала, че роклята й бе оскъдна, но съм виждала повече коприна върху някоя буба. Роклята на Рене бе толкова ефирна, че изглеждаше ушита от нещо безплътно, навярно като онези ментови бонбони, които се топят, щом ги лапнеш. Смушках Себастиян в ребрата и той ме целуна, както беше предвидено, по устата. О, сладко отмъщение! Блудният ти съпруг да види как плъзгаш ръце по стегнатите мускули на бронзовия бог на любовта наполовина на възрастта ти.

Рене веднага се запъти към мен през залата за членове с хищнически, жаден поглед на пираня, облечена в „Прада“.

— Колко жалко. Някой те е излъгал, че ще има карнавал! — измяука тя, докато оглеждаше от горе до долу роклята ми втора употреба.

— Не стана ли време да отидеш на ветеринар, та да ти изпилят ноктите? Впрочем, май ти си се нагиздила като за маскарад… — Посочих към шапката й, която удобно скриваше очите й от критичния ми поглед. Всъщност не шапка, а скромна летяща чиния се бе заблудила по време на разузнавателен полет и бе кацнала върху темето й.

— Няма ли да ни запознаеш? — измърка Рене.

— Това е Себастиян. Моето… гадже.

Тя опули очи.

— Я чакайте. Вие излизате с Луси?… По дяволите, какъв е този шум. А, изстъргват дъното на кофата за смет.

— Шум, който ти е напълно познат, защото именно оттам те изчегърта Джаспър.

— Не е ли малко младичък за теб, Лусинда? Имаш симптоми на изкукуригване, загуба на паметта и…

— Останалите ти изскочиха от ума, нали? — отвърнах на удара с удар.

Рене се престори на обидена.

— Въпреки че не преставаш да злословиш пред всички по мой адрес, аз още съм ти приятелка. Заради старото време. И затова, склерозирала или не, не ми е изскочило от ума да ти съобщя, че с Джаспър днес няма да сме тук. Получихме по-примамливо предложение. Ще плаваме с яхтата на Джейми Паркър. Ще си направим истински круиз, все едно с нас е Том Круз! — изчурулика тя. — Какъв възхитителен начин да ознаменуваме годежа си.

Изсумтях като носорог, който са нахранили с кухненски робот.

— Ще се сгодявате? Ти и Джаспър? Надали ще е възможно. Семейството му категорично е против.

— Семейството му ли?

— Да, жена му и децата му.

Новопридобитата лъчезарност на Рене блестеше като диамантения пръстен, който забелязах на ръката й.

— Като стана дума… — Тя извади от чантата си някакви съдебни на вид документи и ги разстла на масата пред мен. — Това е молба за разтрогване на брака. За развод — обясни, виждайки озадачената ми физиономия. — Адвокатът искаше да ги изпрати по пощата, но реших, че ще е по-учтиво да ти ги връча лично.

В този момент целият ми свят се взриви. Но вместо да изтръгна със зъби сърцето си и да го запратя по най-върлия си враг, си наложих да остана спокойна и сдържана.

— Защо да се жениш и да подтикнеш един мъж към самоубийство, когато като неомъжена можеш да опропастиш хиляди? — присмях й се аз.

— Зная, че е болезнено — съгласи се Рене, — но както и когато отлепяш анкерпласт, колкото по-бързо, толкова по-безболезнено. Предлагам ти да се посъветваш с адвокат.

— Брей, редно е да се замисля какъв подарък да ти поднеса. Но какво да подариш на жена, която си има всичко? Херпес? Трипер? Кутийка със срамни въшки може би. А, ако обичаш, уведоми Джаспър, че брачната церемония ще се проведе в кабинета на счетоводителя, защото най-вече се стремиш към парите му. Нашите пари. — Но говорех на гърба на шапката й „Филип Трейси“, понеже тя наперено крачеше към стълбите.

— Каква мръсница — обади се Себастиян с едва доловима нотка на възхищение в гласа.

Всеки с коефициент на интелигентност поне колкото на амеба знае, че алкохолът е противопоказен за разбитото сърце. Но питиетата се плъзгаха в гърлото ми съвсем свободно. Бе минала цяла вечност, откакто не бях пила, но когато видях пред себе си бутилка, я всмукнах, та чак се сплеска. Вдъхвах чувственото богатство на виното от Семийон и разкошния букет на шардонето. Още едно шише и питах гостите какъв е полът им, а после истерично се смеех, като ми отговореха.

— С годините виното наистина става по-хубаво — изфъфлих на Шейн Уорн по време на обяда. — Колкото повече остарявам, толкова повече го обожавам! — Май че в този момент му седях в скута. С напредването на следобеда седях на повече скутове и от една салфетка. Докато Себастиян се прехласваше по крикета, изпих толкова вино, че започнах да мисля, че да целувам с език холивудски актьор, когото не съм срещала в живота си, а после да се хиля като умопобъркана, докато се напикая в гащите, е най-великото забавление.

Точно на върха на зашеметяващия ми дебют сред обществото на Сидни, по време на следобедния чай, ми се струва, че наврях езика си в ухото на министър-председателя.

— Истината е, че мразя крикета. Имала съм бракове, продължавали по-кратко и от един мач — разправях лекомислено, преди да избухна в покъртителен плач, от който червилото ми се размаза, а гримът ми отиде всичкия по ръкава му.

— Съпругът ми отново ще се жени. И въпреки че не съм поканена на годежа, не тая ревност или горчиви чувства към Рене, която е сифилитична кучка — обяснявах на министъра на отбраната.

— Доволна ли сте, че се преселихте в Австралия? — попита министър-председателят в опит да ме поразсее, като смени темата.

Каквото и да съм отговорила, е било заглушено от хлипанията ми, но всъщност се бях преселила в замък с въздушни кули.