Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (13)

Изкуствено дишане уста в уста

Четири неща никога няма да чуеш от устата на тийнейджър.

1) Не ми трябват пари. Ще се хвана на работа на половин ден, за да задоволявам прищевките си.

2) Да ти донеса ли чаша чай, след като извадя съдовете от миялната?

3) Наркотиците и сексът не струват. Ще използвам излишната си енергия да уча китайски и алгебра и ще чета „Илиада“-та.

4) Не искам да излизам с него отново. Страхотната външност, мотоциклетът „Харли Дейвидсън“ и договорът със звукозаписна компания не са от значение.

Ето какво ще чуеш:

1) Ако още веднъж заговориш гаджето ми, ще те убия.

2) Ако ми даваше достатъчно джобни, нямаше да ме хванат да крада в магазина.

3) Поканила съм неколцина приятели. (Разбирай: очаквай да ти цъфнат всички под двайсет и пет от свободния свят.)

4) Мразя те. Омразно ми е, когато танцуваш из кухнята и си припяваш песни, за които си прекалено стара. Мразя, когато казваш „готино“. Никак не е гот да казваш „готино“, схващаш ли? Прекалено си стара, за да гледаш „Мис Америка“. Жалко е. Ти си жалка. Разбери го. Стара си. Мразя те. Защо не съм се родила в нормално семейство? (и така нататък, и така нататък до безкрай)

Изобретателният родител прибягва към различни творчески похвати, за да озаптява всевъзможните обожатели. Пусках силно оперите на Барток. Включвах телевизора на исторически и градинарски програми и скривах дистанционното. Тъпчех хладилника със здравословни буламачи и проби урина. Като цяло се бях въоръжила до зъби с ракети със среден обхват на действие. Но нищо не можеше да разколебае Зъба. Беше прилепчив като дъвка. Отначало антипатията ми към Зъба бе недоловима. Само бях готова да го спъна, та да падне заднишком по стълбите, и неволно щях да стъпя на гърлото му, докато му „помагам“ да се изправи на крака. Но неудобството да хвърляш кал по някого е, че все повече губиш почва под краката си — колкото по-лошо се отнасях с гадината, толкова повече го боготвореше Тали. Нищо не ми оставаше, освен да махна изтривалката с надпис „Добре дошли“.

Още повече ми настръхваше косата, задето крадеше от магазините. Докато чакахме пред кабинета на детектива на търговския център „Миранда“, се мъчех да се убедя, че дъщеря ми просто се приобщава към световната столица на каторжниците.

— На аерогарата в Сидни, когато митничарите те попитат дали си осъждан, то е само за да се убедят, че си достатъчно престъпник, за да те пуснат в страната, нали? — настойчиво попитах Сузи, която чакаше с мен.

— Тийнейджъри, омръзна ли ви да ви тормозят тъпите майки? Не стойте със скръстени ръце. Изнесете се от къщи! Плащайте си сметките — отговори приятелката ми, присмехулно извисила глас като мегафон.

— Повярвай ми, иска ми се да не я пускам да излиза, докато влезе в критическата възраст, но няма да се ядосвам, Сузи. Моите родители бяха строги, а виж ме сега. Самочувствието ми е толкова нищожно, че под лупа не се вижда.

Сузи внимателно ме изгледа.

— Мислиш се за виновна, че Тали тръгна по кривия път. И заради това вече не вярваш на майчинските си инстинкти. Е, грешката не е твоя, а на мъжлето ти. Не ти е нужно ръководство „Как да бъдем добри родители“. На Тали й трябва „Как да не бъда досадна тийнейджърка“.

— О, Сузи, коя съм аз, та да давам съвети на другите. Най-добрата ми приятелка спеше със съпруга ми, а аз бях прекалено сляпа, за да забележа. — Опитах се, но не успях да скрия, че гласът ми трепери. Трябва да изкарам курса „Как да си извадим главата, заровена в пясъка — сравнително проучване“.

Сузи нежно стисна ръката ми.

— Дядо ми наистина е бил каторжник, разказвала ли съм ти?

Поклатих глава.

— Каква е била вината му?

— Че не е бягал достатъчно бързо — отговори тя.

 

 

Сузи и аз се върнахме от родителска среща на следващата вечер и чухме къщата ми да се тресе и пука по шевовете от възможно най-тежкия хеви метъл. Тали ме бе помолила да покани няколко приятели от групата на Зъба да слушат музика и гостуването им се бе превърнало в стихиен купон на сатанинска секта. Хлапаците вътре бяха изпили толкова шишета бира и изповръщали толкова много пица, че всекидневната приличаше на картина на Джаксън Полак. Какъв смисъл имаше да викам полицията? Трябваше ми звероукротител.

Къщата се пукаше по шевовете от пияни тийнейджъри, които танцуваха като полудели дервиши, стиснали въображаеми китари. Танцовите движения на Тали бяха така необуздани, че се запитах дали в рода ни няма епилептици. В отчаянието си реших да приложа тактиката си на родител за непредвидени случай и да затанцувам с тях, като само с устни произнасям нечленоразделните безсмислици, гърмящи от високоговорителите. Определени танцувални похвати от осемдесетте могат да разчистят стая, пълна с тийнейджъри, по-бързо и от тревога за пожар.

Когато вратата се затръшна и след последния безумец, дъщеря ми кресна:

— Срам ме е от теб. Защо не пораснеш?

После изхвърча по стълбите и съвсем като възрастна гневно тресна вратата.

Докато бършех повърнатото, все едно изригнато от Везувий, и къртех мръсотията от мивката в банята, нямаше как да не се размисля защо, преди всичко, имах деца. Бях ги родила, защото те даряват с любов, радост и осмислят живота ти. Но същото постигаха и кученцата на английската кралица.

— Бих могла да имам и по-лоши деца.

— Например? — поинтересува се Сузи, докато в един часа сутринта ми помагаше да събирам бирените шишета в грамадни торби. — Като Химлер ли?

— Да. Или Нерон. Нямаше да ми хареса. Пол Пот също би ме изкарал от търпение.

Но Сузи не се даваше лесно.

— Тази твоя дъщеря е като някакво грамадно бебе, което… — тя поспря, за да отлюспи засъхнала пица от полилея — се цупи за щяло и нещяло. Спри й джобните. Ако и това не помогне, познавам и други техники, включително и с електрошок.

— Ако дам воля на гнева си, тя ще се разбунтува още повече. По-добре да я оставя да се успокои от само себе си — възразих, докато изстъргвах повърнато от един старинен орнамент.

Сузи отвори барчето с напитките и вдигна шишето с джин на светлината.

— Вода. А водката ти е студен чай.

Свих рамене.

— Предполагам, че купонът не струва, ако полицията не е пристигнала поне веднъж и не е хванала някого да прави секс с неодушевен предмет. — Но когато настъпих надутите като балони презервативи, мотаещи се около глезените ми и те гръмнаха, привидното ми перчене се изпари. — Баща й щеше да знае как да постъпи.

— Луси, говоря ти като на приятелка — започна Сузи, сложила облечените си с домакински ръкавици ръце на кръста. — Дори и саксийните ти растения ще подадат молба за развод, ако продължаваш да хленчиш колко ти липсва онази негодна, двулична змия. Твоят човек те е изоставил. Неприятно е като трън в задника — наставляваше ме тя, — но трябва да започнеш да живееш отново. Да живееш… разбираш ли, онзи кратък промеждутък между раждането и смъртта. Компанията ни ще лагерува на брега през почивните дни. Ходим на всеки няколко месеца. Защо не дойдеш и ти?

— Спането на палатки е начинът, по който природата ни насочва към скъпите хотели. — Потреперих, припомнила си музикалните фестивали от младостта си. Знаех какво е да си на къмпинг — на всяка крачка жилещи коприви, гъмжи от насекоми, пиявици и носталгично настроени, съревноваващи се един с друг мъже и ядовити, студени съпруги, тайно възнамеряващи да емигрират към най-близкия търговски център.

— Ще спим на корава земя, ще ни храни природата, ще си светим със свещи и ще ядем край огъня…

— Все едно ми описа бягството на талибаните през афганистанските планини.

— Децата ще опекат содени питки — разпали се тя, като извличахме боклука.

— Содени питки ли? От онези, които поставените извън закона някога са пекли в жаравата? Отвратителни са.

— Слушай, ако никой не ги яде, ще настелем с тях вътрешния ми двор — тя посочи напуканите камъни на стъпалата пред вратата й. — Винаги можеш да спиш в караваната на Локи — предложи тя.

— Добре, звучи чудесно — отговорих, когато пет минути по-късно седяхме в кухнята пред чаши билков чай и халва. — Защо ли не зарежа любимия си топъл юрган и мек дюшек заради пронизващия студ и неудобните тенекиени канчета? Да не споменавам, че ще станем вечеря на всеядните мухи, грамадни като сумо борци.

— Хубаво де. Да си призная честно, не съм полудяла по прехваления живот на открито с всичките му многокраки гадини. Уф! Само че обичам да ме хапят свестни мъже… Но за нещастие най-вероятно ще ги намериш насред проклетата природа. Къмпингът е в Националния парк, така че няма нито електричество, нито вода. Но гъмжи от кенгура, лалугери, чичопейчета и пингвини — призна Сузи и вдигна наздравица с чая си.

— Сузи, спането на палатка не ме кара да се върна към природата. Подтиква ме да потърся някой луксозен хотелски апартамент с джакузи. — И аз отговорих на тоста й. — Нищо не може да ме придума да отида.

 

 

… Нищо, освен неочакваната поява на съпруга ми. На следващия ден Джаспър тържествено влезе в кухнята ми. Току-що се бях върнала от тренировката по плуване и под двете ми очи се бяха отпечатали очилата, косата ми висеше мокра и бях без грим. Кухнята беше в хаос. Толкова се бях улисала да помогна на Руби с домашното по математика, че млякото бе изкипяло, а загорелите пържоли бяха включили противопожарната аларма.

Джаспър огледа сцената с око на съдник, преди да подкани децата да си измият ръцете преди вечеря.

— Чух за кражбата в магазина — започна той веднага щом останахме насаме. — И за импровизирания купон. Руби ми каза. Длъжна си да признаеш, че за момичетата ще е по-добре да останат при мен. Явно ти е нужно време, за да започнеш да действаш разумно — завърши той с престорено съчувствие.

— И за какви действия става дума? — попитах, докато се мятах насам-натам, бършех разляното и отнасях чинии в мивката. — Трето действие на пиесата, в която наръгвам до смърт съперницата си и се хвърлям от балкона?

Опитах се да оправя оплетената си изрусена коса, след което заприличах на надзирателка от Гестапо.

— Виждаш ли? Чуваш ли се? Тали ме осведоми, че пиеш и взимаш сънотворни. Очевидно често си упоена. И ето го резултата. Тали я чака съдът за малолетни, а Руби се превръща в необуздана мъжкарана. Може да се сърдиш на Рене, но няма как да отречеш, че е изискана и има маниери. Точно сега ще окаже прекрасно влияние върху момичетата. Думата ми е, че видимо имаш нужда от почивка. — Тонът му омекна. — Най-силно съжалявам, че те подтикнах да напуснеш работа. Проявих се като истински егоист. Луси, предлагам ти да те освободя от децата, за да можеш да вкараш живота си в стария коловоз.

— Единственият ми познат коловоз е онзи, в който боксувам. Нямаш представа колко се изкушавам да съобщя на близките и приятелите ни в Англия какъв си негодник, та от срам да ми дадеш някакви пари. Но заедно с това ми е унизително. Искам да кажа, кой ще ми повярва?

— Виж, Луси. Зная, че ти е трудно, но точно сега парите не ми стигат… Не четеш ли вестници? Има криза. Борсата главоломно се срива.

— Следва ли да продам децата като роби?

— Само чакам едни инвестиции да узреят. Нали ти казах.

— Твоето съзряване ще е чудесно начало. Какво виждаш в тази откачалка. Фукниви тоалети и никакво образование. Тя…

Джаспър ме спря.

— Рене е самоуверена и независима жена с професия…

— Която съвсем независимо оплячкоса спестяванията ни за цял живот. Защо да даваш спечелените ни с пот пари на Рене, вместо да ги хвърлиш в тоалетната и да пуснеш водата?

— Не съм дошъл да слушам как злословиш против приятелката ми, а да отведа децата в града за уикенда. За да можеш да обмислиш бъдещето си. Можем да тръгнем веднага след… — той хвърли пренебрежителен поглед към пържолите — вечерята.

От дързостта му така ми секна дъхът, че едва-що не получих астма.

— Какво? В никакъв случай. Категорично не можеш да ги отведеш този уикенд.

— Защо, за Бога?

— Защото… защото… отиваме на къмпинг.

Джаспър ме погледна за миг, преди да избухне в смях.

— Ти? На къмпинг? Къде?

— В националния парк „Залив Джарвис“.

— Не ставай смешна — изхриптя той, едва поемайки си дъх. — Да не искаш пак да отвориш работа на спасителните служби? Всичките ще изпукате от хипотермия. Или от глад. Ще се изгубите в пущинака и ще ви разкъсат кучетата динго.

— Обичам да съм навън — защитих се аз. — Не съм онази, която бях. Сега умея много повече. Аз съм самоуверена, независима и светска жена.

Кого заблуждавах? За да се влюбя в идиот като Джаспър, сигурно съм била упоена. С нещо, причиняващо трайна тъпота.

 

 

В Австралия — природа колкото щеш и ние се готвехме да я покорим.

— Виждам, че обичаш да пътуваш с малко багаж — провлечено отбеляза Локи, когато ме завари да се боря с капака на препълнения си багажник на колата. Една от великите мистерии на живота е защо мъжките от вида вярват, че можеш да тръгнеш на почивка в шест сутринта. Той цъфна на прага ми призори, за да вземе Матилда и Руби, та да отпътуват на юг заедно с Раян в обветрения му пикап. — Мили Боже, не знам дали си разбрала, че ще лагеруваме само през почивните дни. Няма да се отправяме на околосветско пътешествие като поклонници номади.

Но докато Джаспър щеше да разтовари колата ми с мъченическа усмивка, да нареди всичко на тротоара с лабораторна прецизност и после да го пренареди с военна акуратност, издавайки през цялото време неодобрителни възгласи, Локи се усмихна, опря гръб на капака, за да натика джунджуриите по-навътре.

— Има ли наблизо хотел? — попитах притеснено. — Ако, как да кажа, спането на палатка не ми понесе.

— Разбира се — провлече той. — Ще го познаеш по неоновия надпис „Бейтс“.

Тали отказа да дойде, щом не можеше да доведе последното си гадже Върлината, вечно недоволен скинар с татуировка на челото „Произведено в Лондон“, въпреки че бе местно момче от Кирауи. Беше толкова противен, че ми се искаше да не беше била шута на Зъба.

— Върлината е душица. Ти просто не го разбираш — сопна ми се Тали, след което го подръпна за коженото, покрито със свастики яке и той затопурка с взетите назаем кубинки към нейната спалня.

Час по-късно Тали пропълзя в колата ми, сподирена от Върлината. Сузи, която ми обясняваше маршрута на двучасовия ни път, сви скептично вежди.

— Потъне ли Тали в някое от мрачните си настроения, се обзавежда с ново гадже — прошепнах.

— Аха — бързо отвърна Сузи. — Ето откъде ги намира.

— Моля ти се, задължителните две седмици и нито ден повече. Мислиш ли, че ако го завържем за горния багажник, ще проявим негостоприемство?

Да слушаш ню метъл в продължение на два часа е все едно да пробиеш тъпанчетата си с кука за плетене, което обяснява умственото ми изтощение, когато най-после пристигнахме. Величественият залив Джарвис с големината на Лондон заедно с предградията е заобиколен от национален парк и военноморска база, скрита зад един пясъчен плаж. Заради японските бомбардировки през войната пътят се виеше като змия, за да им е по-трудно на пилотите да проследят и обстрелват камионите с муниции. Претоварената ми кола, покрита с прах, подскачаше по обсипания с бабуни път и стенеше на всеки завой. Най-сетне се задрусахме нагоре по обрасъл с евкалипти хребет и пред нас се ширна заливът, прострял се до хоризонта като течно сребро.

Къмпингът се състоеше от безразборно разпънати палатки, пръснати сред горичката край плажа. Мистерията защо мъжкият от вида вярва, че трябва да тръгнеш на почивка в шест сутринта намери своето решение, когато навлязох с колата в единственото останало свободно място току до преносимите тоалетни. Локи бе заел отлична позиция до плажа и вече бе запалил тор от полски мишки, за да разпъди комарите. Забелязах скромната му раница. Бях взела дрехи, сякаш щяхме да векуваме. Локи безгрижно се приближи да ме погледа как ги разтоварвам. Изражението му ставаше все по-слисано, несъмнено заради факта, че бях помъкнала бохчи, като че ме гонят казашки орди. „Монопол“, „Скрабъл“, картинни ребуси, якета с качулки, защитен крем против слънчево изгаряне, томове с класиците… Дори бях взела две фенерчета. Но багажникът бе така претъпкан, че ми трябваше фенерче, за да ги открия.

Бях твърдо решена да докажа, че мога да се справя и сама, но упътването за разпъване на палатката сякаш бе написано на китайски. Или от правителствен чиновник. Кодираната с различни цветове таблица с указания стъпка по стъпка може би щеше да ми е от полза, ако по време на пътуването Руби не я бе дооцветила.

Другите къмпингари бяха предимно родители на децата от курса по плуване. Към трийсетина. Сякаш тласкани от инстинкта на пещерни хора, съпрузите веднага се заеха да кладат огньове. Понеже съчките бяха влажни, бащите духаха и им вееха като луди, дори жертваха чорапите си, за да си осигурят преднина спрямо останалите. Само един бе успял да разпали огъня си. Останалите мъже завистливо изучаваха Локи през присвитите си като амбразури очи. Съпругите им обаче, умиращи за чаша чай, обграждаха Джак Маклаклън с чиста проба обожание. Човекът можеше да запали огън и без кибрит.

— Удряте два малки камъка над мъх, лишей, суха трева или съчки, духате, докато захване, после прибавяте още подпалки — обясняваше на преданите си почитателки.

Боричках се с палатката поне час. Когато най-после измъкнах глава изпод диплите брезент, запъхтяна като риба на сухо, видях Локи облегнат на едно дърво със скръстени ръце да се усмихва дяволито.

— Как се справяш?

— Екстра. Не е чак толкова трудно. (Трудно ли? Кого заблуждавах? Беше все едно да сглобиш Тадж Махал, и то с една ръка.)

— Според мен се затрудняваш, защото си забравила колчетата.

— Какво да се прави — засмях се, стиснала зъби. — Нали импровизацията е част от веселбата.

— Как да не е. — Той плъзна поглед по хаоса около мен. — Но да импровизираш храна и вода ще ти отвори повече работа.

Хладилната чанта! Как можах да забравя хладилната чанта? Какво се бе случило с коефициента ми за интелигентност? Преди много време имах собствена фирма с четирима служители. Кога челото ми се смали като топка за тенис? Опитах се спокойно да обясня:

— О, ще си хвана нещо за вечеря. Сред дивата природа съм като у дома си, благодаря за загрижеността.

А дивата природа радушно ме прие. Когато видях паяка с големина на овчарско куче весело да подтичва по крака ми, сигурно и астронавтите на космическата станция „Мир“ чуха писъка ми.

— Правилно ли разбирам? Можеш да залееш интимните си части с разтопен восък и после да си отскубнеш космите, а те е страх от едно насекомо?

— Направи нещо!

— Ти си хиляда пъти по-голяма от него, давай малко по-смело. — Той подхвана косматия натрапник с парче вестник и го захвърли в храстите обратно към свободата. Разтреперана от страх, ми се стори, че го чувам как самодоволно топурка с ужасните си, влакнести крака.

В този миг Тали с писък влетя в лагера. Току-що бе преживяла пряк контакт с тоалетните.

— Клозетите — задъхваше се тя. — Не мога да ти опиша колко са отвратителни. Те… Те…

— Не гледай в дупката — обади се Локи. — Никога не гледай в дупката, сладка моя. Ще ти се отще да живееш. Един тип пушил вътре и се взривил заради химикалите. Тоалетен хумор.

— Не съм свикнала на такива гнусни ужасии! — Тали се сгуши в коженото си яке, украсено със сатанински череп и кръстосани кости. — Как можа да ме доведеш на такова противно място. — С приближаването на следващото гневно избухване вътрешно се свих. Как да предупредя Локи, че навлизаме във взривоопасна зона? Десет, девет, осем, седем… — Край. Вече няма да говоря с тебе, майко!

— Какво? Отново ли? — въздъхнах.

— Но преди да престана да приказвам с теб — заяви по-голямата ми дъщеря, а презрението на крехката й възраст забулваше очите й, — може ли да направиш по един сандвич с бекон за Върлината и мен?

Оставих Руби при Раян и Локи и се повлякох през пространство колкото, да речем, територията на Белгия към спретнатия лагер на Сузи. Точно докато мажех масло за сандвичите, гадина, значително по-страховита, по-отровна и по-смъртоносна, от който и да е паяк се промъкна в лагера. Слизаше от джипа на Джаспър с впитите си черни шорти, с плоския си след многобройни упражнения корем, който се показваше изпод леопардовото й горнище, и блестящата си усмивка, разкриваща стоматологичен шедьовър. Каубойската шапка завършваше вида й на врял и кипял лагерник.

С пръсти на краката, вирнати като турски чехли, наблюдавах как съпругът ми за рекордно време разтоварва лагерното си оборудване — истински шедьовър на изкуството — сред което и високотехнологична химическа тоалетна. Опакована, приличаше на плосък диск. Тя просто я подхвърли във въздуха и устройството се приземи като брезентова шатра, способна да приюти двайсетима. С глупаво зинала уста я гледах как после извади от багажа си сух шампоан, водонепромокаеми чорапи и чифт гумени ботуши. Тази жена бе донесла всичко нужно за непредвидени случаи. Освен дизайнерски тиролски къси панталонки за туризъм бе домъкнала достатъчно камуфлажно снаряжение, с което можеше да поведе една малка армия и завладее островче в Тихия океан. Старият ми враг бе дошъл като куклата Синди с всичките й атрибути. Също се бяха докопали и до място близо до потока, освободено от току-що тръгналия си горски. Искаше ми се да скоча отгоре й и да смачкам лицето й с пълната й до пръсване хладилна чанта.

Способността да се снабдяват с какви ли не заврънгачки е втора природа на мъжете. А това бе къмпинг версия на ядрената надпревара. Останалите татковци, които се състезаваха чие е най-голямото и най-хубаво портативно барбекю и миниатюрен, захранван от батерии хладилник, потръпнаха от завист. С отработения си на футболния терен безгрижен чар Джаспър бързо разсея негодуванието им, като им позволи да си поиграят с високотехнологичните му играчки. Когато една от майките позна Джаспър заради появата му по телевизията като гост на спортна викторина и го помоли да й позира за снимка, го чух да изрича своята отработена фраза, от която всички жени припадаха:

— Е, как ме искате?

Когато си възвърнах дар словото, приближих Рене изотзад и я сръгах в ребрата.

— Какво правите тук?

— Джаспър искаше да те държи под око. В случай че се нуждаеш от помощ. Виж колко е предвидлив — усмихна ми се превзето тя.

Почувствах как мускулите на лицето ми се стягат.

— Нямам нужда от никаква помощ. Настанила съм се прекрасно, благодаря.

— Донесла съм постелки за йога, кабина за масаж, мозайки за деца под десет години, подправки и билки за детски курс по готвене на барбекю, както и рецепта за кошнички със сирене и мащерка. Истински съм изненадана от липсата на организирани игри.

Изгледах я с равни дози негодувание и благоговение.

— Странно. Когато попиташ децата кое ги радва, ученето и повишаващите интелекта играчки не са сред отговорите им.

— Здравей, скъпа.

Чувайки ласкавите и топли думи на Джаспър, се обърнах в очакване. Но той прегръщаше Тали. Съпругът ми изглеждаше строен и загорял от слънцето със сините си джинси и риза с отворена яка.

— Казах си, че лагеруването е истински забавно. Освен това съм донесъл палатка, която може да побере и двете ви, дечица… за всеки случай. — Той посочи към меките дюшеци и топли спални чували. Прекрасно. Аз щях да спя на коравата земя, докато Рене ще се излежава върху затоплено водно легло, несъмнено пълно с „Перие“.

— Къде е Руби? В твоя лагер ли? — Джаспър огледа с надежда катуна, който амбициозно нарече „моя лагер“. — Е… — продължи настойчиво той, — къде ти е палатката?

— Ами… — започнах да увъртам. — Не съм сто процента сигурна…

— Не можеш да си намериш палатката?

— Тя е в камуфлажен цвят, затова често ми се губи от поглед.

— Е, съвсем се успокоих. Щом не можеш да намериш пътя към палатката си, какво ще стане, ако се изгубиш в гората? Дойдох и за това. — Джаспър ме изгледа надуто, преди да се отдалечи, викайки Руби по име колкото му глас държи.

Заситних подпре му със свито от страх сърце. Моят лагер приличаше на бойното поле при Сома. Докато заобикалях кестеновата горичка, извиненията бяха на върха на езика ми. Но изведнъж се заковах на място. Винаги съм мислела, че временните постройки са като ерекцията на наркотизирана поп звезда. Но изневиделица лагерът ми бе добил вид на приличен дом. Не само че палатката ми бе разпъната, но и в каменно огнище бумтеше огън, върху който се вареше чай. Пред входа бе опъната мрежа против комари и надуваемите дюшеци бяха подредени в уютен ред. На сгъваемата масичка бяха оставени домашен хляб и кекс.

— Виж ти — бе реакцията на Джаспър.

Но „виж ти“ не бе достатъчно.

— Джак Маклаклън, ти си незаменим! — ми идваше да възкликна.

 

 

След обяда, когато Руби и Тали се заеха да правят йогийски упражнения в палатката на Рене, отидох да благодаря на Локи.

— А, приятно е да се нуждаят от теб. Животът ни тръгна зле, след като изобретиха кофите за смет. Оттогава станахме излишни.

— Не и за мъжеядката Рене. Под лъскавата си фасада е куха като изгнил пън. Мисълта ми е, защо? Защо нея? Ние сме толкова различни. Аз съм истински книжен червей. А тя чете, докато устните й се уморят.

Локи стъпка огъня си.

— Животът е като вълните в прибоя. Плуваш си спокойно, докато ненадейно подмолно течение, за което си припомняш от курса…?

— … се превръща в огромна вълна и започва да те тегли навътре.

— … повлича те към дълбините. Изведнъж вече не стигаш дъното. Трябва да се научиш да използваш вместо дъска тялото си. — Той ми подхвърли кърпа. — Да вървим.

За мен това умение бе недостижимо като шпагат за аматьор. Но бях длъжна поне да го погледам. Зад обраслите с храсталаци дюни ни мамеше син залив. Но Локи тръгна покрай спокойната, сапфирена вода. Пътеката зави и се заизкачва към скалист, разяден от ерозията бряг, останка от някогашната земна маса, издигаща се над морето. Това място бе древно. А Локи без усилие ставаше част от него. Поведе ме през скалите и зашляпа през водорасли, гъсти като петмез. Мекият, едва доловим шум, издаван от тях, докато се сушаха на обедното слънце, се долавяше изпод грохота на океанските вълни. От върха на отвесната скала загледах как долу големите пенести вълни се разбиват в петте километра кварцов пясък. Наоколо не се виждаше жива душа, пред нас се простираха само необятното море и небе.

— Леле — изрекох най-неподходящата забележка, която може да ви дойде на ума, но някак се изплъзна от устата ми.

— Номерът е да използваш силата на вълната, която да те тласка.

— Почакай. И за миг да не ти хрумва, че ще вляза вътре с теб.

Но май точно това бе решил, защото петнайсет минути по-късно ме придържаше за кръста в дълбоката вода.

— Точно когато вълната се издигне над теб, започни да гребеш към брега, докато почувстваш, че водата започва да те носи. После плувай колкото сили имаш. Докато вълната се разбива, поеми дълбоко дъх и потопи глава. Дръж краката си прибрани, гърба — леко приведен, а ръцете — протегнати напред. Когато вълната стане по-стръмна, наведи се напред и се понеси по гребена й. Ритай енергично.

Готвех се да го попитам дали не иска от мен да открия лекарство против СПИН, или нещо още по-трудно като, да кажем, акта за раждане на Мелани Грифитс, когато той ме хвърли към брега, все едно бях копие. Започвах да изпадам в паника, ала усетих, че всъщност се издигам нагоре и се нося върху гребена на вълната. Ритах с крака, извивах гръб, замахвах напред с ръце, забивах ги във водата, накланях се на една страна и, мътните да го вземат, летях.

Пищях от удоволствие, а Локи се плъзгаше до мен към плитчините сред пяна и пръски.

— Не беше зле — отбеляза Маклаклън.

Австралийците не ги бива в похвалите. „Не беше зле“ в други страни е еквивалент на еуфоричен възторг. Чуваш „не беше зле“, когато едновременно удариш джакпота, получиш нобелова награда и ти присъдят „Оскар“.

— Благодаря — грейнах аз.

По-късно, като се гмуркахме около скалите в търсене на морски охлюви, весело се спуснах по вълните още няколко пъти, а увереността ми растеше с всеки изминал път, докато шеметно се носех по всяка вълна.

Когато се върнахме, ми бе леко на душата. По веждите ми се бе спекла морска сол. Гордо се запътих към лагера на Сузи, за да си прибера децата, но ме посрещна съпругът ми с буреносно изражение.

— Децата надали ще се върнат при теб, Луси. Тийнейджърите са особено придирчиви към храната — имат точно определени нужди. А, както виждам, си забравила хладилната чанта.

Вдигнах ведрото си, пълно с пресни морски охлюви.

— Не донесох много неща за ядене, понеже природата ще ни храни. Извадих ги с гмуркане.

Джаспър ме изгледа като ударен с мокър парцал и за първи път не намери думи да ме поучава.

 

 

След вечеря, когато всички деца се събраха около общия огън и запяха нестройно „Матилда танцува валс“, отидох да намеря Локи. При него ме чакаше чаша бяло вино.

— Рекох си, че може да ти се прииска.

— Благодаря — отвърнах. — Искам да кажа, за всичко.

Подаде ми чиния цвъртящи морски охлюви. Имаха богат солен аромат, ухаеха на живот. Едва доловимото благоухание, останало от дима, съчетано със смолистия мирис на евкалиптите, ми напомняше за секс. Когато слънцето залезе, кората на дърветата заблестя с руменината на девойка, сякаш си отдъхваше облекчено, че горещината на деня я няма. Сладкият дъх, идещ от околните храсти и вечерната омара, беше упоителен. Ядохме, близахме с наслада пръсти, а здрачът премина в нощ. Локи хвърляше съчки в огъня, докато накрая той се превърна в ръмжащо чудовище и накара сенките да затанцуват вълшебен танц върху тъмните снаги на дърветата, издигащи се към луната. Храстите вече гъмжаха от нощен живот. Трептящият жълтеникав лъч на фенерчето ми попадна върху решителното лице на Локи. Той толкова се вживяваше в собственото си аз, че трябваше да използват името му като нарицателно за услужлив мърморко.

— Знаеш, че не се интересувам от други мъже, но ако не бях още влюбена в съпруга си… след всичко, за което ми помогна: спуканата гума, бушоните, палатката…

— Не се извинявай. И аз не се интересувам от нова връзка.

Изрече думите, но долових как излъчва копнеж на вълни. Очевидно все още страдаше заради смъртта на съпругата си. Навярно това обясняваше защо се привличаме? Двама самотници, всеки тъгуващ за своята си загуба.

— Защо?

Сините очи на Локи сега пламтяха като газов пламък. Когато се обърна към мен, разбрах, че съм сгрешила. Знаех, че мрази да му задават лични въпроси, но думата изскочи от устата ми, преди да се усетя. Локи се почеса по ухото, издължи лице, пристъпи от крак на крак и се прокашля.

Реших, че може да му помогна, ако отклоня поглед и се наведа, за да стегна връзката на обувката си. Когато свърших с тази задача, завързах косата си в небрежна конска опашка. Вече се чудех накъде да насоча поглед, когато той най-после заговори.

— От много отдавна не съм срещал жена, към която да изпитвам някакви чувства, Лу. — Почувствах как погледът му изгаря лицето ми.

Австралийските мъже са емоционален бонзай. Трябва им повечко тор, за да изкопчиш някакви чувства от тях. Но едно знаех със сигурност — колкото повече съкращават името ти, толкова повече те харесват. Смутих се и на свой ред запристъпях от крак на крак. Бих си прочистила и гърлото, но езикът му вече се намираше там. Не сляхме страстно устните си. Бе по-скоро стеснителна, непохватна първа целувка, при която езикът му близна носа ми, а устните ми се сключиха около брадичката му.

Разделихме се поуплашени, после той отново ме целуна — този път дълго, сладко и бавно. Всеки плъзна ръце по тялото на другия, а мускулите ни бяха стегнати в очакване. От много време не ме бе прегръщал мъж. Наслаждавах се на силното му тяло. Когато отворих очи, лунни лъчи се плъзгаха по залива, понеже бе изгряло небесното светило, и осъзнах, че са минали цели пет минути, през които не съм мислила за Джаспър.

— Не е зле — отбеляза Локи, когато устните ни се разделиха. — Никак не е зле!

Това бе австралийският еквивалент на шекспиров сонет. Той ми се усмихна и в очите му грейна топлота.

— Не съм готова за… знаеш. Беше толкова хубаво. Но все още съм някак…

Понеже не ми стигаха думи, прибягнах до предупредителния сигнал на плажния спасител за „дълбочини“.

Локи се ухили и смутено вдигна ръка, в смисъл „Сигналът от брега е приет и разбран.“

Ако можеше целият живот да се състои от сигнали, си мислех по-късно през същата нощ, докато лежах в палатката си, слушах хъркането на Върлината и наблюдавах ореола от насекоми около фенера. Колко просто щеше да бъде. Колко чудесно, ако нямаше неразбирателства. Рене щеше да даде знак „Олеле! Как ми се изплъзна от ума да ти кажа, че спя със съпруга ти.“ А аз щях да отвърна с „Не ти желая злото, освен да те порази тактическа ядрена ракета, а току-що постъпих на работа в американска военна база, така че бягай, колкото сили имаш, кучко!“

Но май някой вършеше мръсната работа вместо мен. Писък възвести на целия къмпинг, че става нещо странно. Дезориентирани от съня, всички се запрепъвахме по посока на вика. Идеше от лагера на Джаспър, където лагеруващите се бяха скупчили около преносимата тоалетна. Беше се прекатурила напред и някакъв нещастник стоеше заключен вътре. Заключен в преобърната тоалетна. Беше жена. Първият ми страх бе да не е Тали, но съдейки по ругатните, изригващи през дупката за вентилация, бяха се сбъднали най-съкровените ми желания. Мъжете подпряха с рамене тоалетната и я изправиха. Отвориха вратата с лост. И, о, каква радост да видя Рене, която взимаше душ след всяка гимнастика и не можеше да живее без дезинфектиращия си лосион, обляна от глава до пети в канални нечистотии. Когато плюеща се измъкна от личния си пластмасов саркофаг и чух как Тали и Руби избухнаха в подигравателен смях, можех с ръка на сърцето да обявя, че съм на седмото небе от щастие.