Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (12)

Когато се гмуркаш, пази се от плитчини

Сред десетте неопровержими причини да убиеш съпруга си идването му на празника по случай завършването на годината на децата ви с жената, заради която те е зарязал, е най-основателната.

Денят на представянето причиняваше тежко изтръпване на задника от седене на безкрайното събрание. Тогава дават годишните награди за най-поправил се ученик и така нататък. Въпреки че по-точно би било „Не толкова склонен към провинения като миналата година“ или „Най-правдоподобно извинение за явяване без домашно“. В тази категория „Ще повярвате ли, че извънземните го отвлякоха?“ бе най-паметното усилие на Тали. Докато церемонията се точеше, си мислех, че празникът за завършване на учебната година има най-силен ефект в отдалечените райони като арктически базови лагери, когато упойката им свърши, а се налага операция. Заплахата да изтърпиш седнал въпросната церемония могат да използват в лагерите в Гуантанамо, за да изкопчат признания. Щях да поема вината за всичко — че съм убила Ейбрахам Линкълн, дори че съм разделила „Бийтълс“, само да мога да се измъкна от този ад.

Едната ми буза бе заспала, а другата я пробождаха иглички, когато забелязах Джаспър да влиза през страничната врата на аудиторията. Сърцето ми заби в сутиена и позната електрическа вълна разтресе тялото ми… докато не видях какво бе домъкнал със себе си.

В края на церемонията родителите общуват помежду си на чаша чай с кекс. Джаспър и Рене се приближиха към мен. Рене носеше безупречно скроен костюм от „Армани“ и очила без диоптър, които й придаваха секси вид на библиотекарка.

Джаспър ме целуна по двете бузи с изражение на дете, което насилват да си изяде варените броколи.

— Изненадан съм, че не наградиха Руби за нищо. Тя винаги беше първенец на класа в Англия.

— Ясно е, че прекалено емоционалните ти реакции, психическата ти неуравновесеност, постоянното ти пиене и отказът ти да приемеш реалността взимат своята дан — бе рязкото обобщение на Рене на ситуацията. — Съжалявам, Джаспър. Но жените в състоянието на Луси се нуждаят от по-груба любов — додаде снизходително тя.

— Може би наистина ти е нужна кратка почивка — каза нежно Джаспър и прокара пръсти през гъстата си, тъмна коса. — Заради мен премина през доста тежки изпитания. Чувствам се така ужасно виновен. Заслужаваш значително повече, Луси. Не мога да повярвам какъв съм бил егоист, да те накарам да напуснеш работа, когато Руби се роди. Ти пожертва живота си за семейството ни, сега е мой ред. — Лицето му стана сериозно и се сгърчи. — Според мен е съвсем справедливо дъщерите ни да поживеят за кратко при мен. А ти да си починеш. После можеш да вкараш кариерата си в релси. Обичам децата ни толкова силно.

Настъпилата тишина между нас приличаше на такава бездънна пропаст, че можеше да се спуснеш в нея с миньорско фенерче. Когато най-после си възвърнах дар словото, избухнах в смях.

— Да, да, обичаш децата си толкова много, че правиш абсолютно всичко за тях — освен, разбира се, да живееш под един покрив с майка им.

Изгледах кръвнишки Рене, която чакаше във фоайето като хищен динозавър с начервени устни.

— Тя те вкара в тази каша, нали? — Точно както Рене бе манипулирала мен, без аз да го съзнавам, сега разиграваше съпруга ми като марионетка. Но той още не усещаше конците, с които е овързан.

— Рене страда точно колкото теб, нали, скъпа? Толкова нощи ми звъня да плачеш, че не можеш да се справиш сама, колко си изтощена и колко трудна е станала напоследък Тали, та е време аз да поема бремето.

— Разбирам. Значи точно когато започнах да се справям, изведнъж искаш и ти да участваш. Чудесно си подбрал времето.

— Не да участвам — гласът на Джаспър стана решителен. — Искам попечителство.

Този път избухнах в силен смях. Така ревях, че се наложи Джаспър да ме хване за лакътя и да ме избута навън. Зад училищния двор се простираше блестящият океан, искрящ под лъчите на слънцето, ширнал се докъдето ти стига погледът. Остър аромат на сол изпълваше въздуха. Вдишах дълбоко няколко пъти, за да дойда на себе си.

— Джаспър, ти не разбираш нищо от деца. Когато Тали беше малка и те помолих да я заведеш в детската градина, отидохте в магазин за саксийни цветя. Никога не си правил глава на крокодил от четири кутии за яйца, нито импровизиран шлем за космонавт от ролки тоалетна хартия.

— Но пък и не са го арестували за шофиране в пияно състояние — прекъсна ме Рене, ехидна като змия. — Луси, надали разбираш, че като ти пъхнат под чистачката глоба за неправилно паркиране, тя не е комплимент за шофьорските ти умения.

— Като стана дума — прокашля се Джаспър, — понеже колата е купена на мое име, всички глоби бяха изпратени на мен.

— Твоя е вината, че не си платил регистрацията и осигуровките. — От ярост гласът ми се изви във фалцет.

— Вече не живеем заедно. Сега колата си е твоя грижа. И още едно доказателство, че не се справяш.

Зинах невярващо срещу Джаспър. Какво му ставаше на съпруга ми? Очевидно беше удрял с глава прекалено много топки на мачовете през годините и мозъкът му се бе увредил.

— Да не споменавам инцидента, при който Руби едва не се е удавила. Разказа ми как се е наложило да я спасяват. — Джаспър господарски скръсти ръце. — Не мога да допусна децата ми да се излагат на подобни опасности. Не си така небрежна по природа, Луси. Очевидно си изтощена.

Чувствах се прозрачна, като кадрите с увеличени амеби, които бях виждала по телевизията. И точно като гигантска медуза бях сигурна, независимо от смелите ми опити да не изглеждам ужасена, че Рене виждаше през мен.

— Небрежна? Аз? Кой ставаше на всеки два часа, когато момичетата имаха треска, за да им дава парацетамол?… Кой ги къпеше със студена вода в три сутринта, за да им смъкне температурата?… Кой им чистеше повърнатото? Кой тичаше по трийсет пъти на ден до стаите им заради едно ударено пръстче? Когато Руби виеше от колики, ти си купи тапи за уши! Можеш ли да прецениш температурата им до стотна от градуса само като допреш длан до челата им? Не. Но аз мога! Няма и да разбереш, че са станали жертва на вирус на проказа, докато не им окапят месата!

— Не говорим за месата им, въпросът е, че оценките на Руби се снижават. Също се тревожа какво яде. Както и колко дълго стои пред телевизора. Да не споменавам бягствата на Тали от училище.

— Извинявай, но открай време си баща парашутист — винаги избираш приятните страни на бащинството. А все на мен ми се пада неприятната работа. Станеше ли време да се сменят пелени или да се пишат домашни, все изчезваше в тоалетната с всичките седем тома на „Книгата на Гинес за спортни постижения“. Колко носни кърпички имаш в джобовете си точно в този момент?

— Какво? Нито една. Защо?

— Е, аз имам три пакета за протекли нослета и лепкави пръсти. Ти би ги посъветвал да се избършат в ръкавите си, нали?

Родителите бяха започнали да се разотиват, затова Джаспър безцеремонно ме изтика на тротоара, пред вратата на двора на училището.

— Не твърдя, че си била лоша майка, Луси. Но си изпуснала топката от поглед. Зная, че отчасти вината е моя. Но това е истината за живота ни сега, а децата са на първо място.

— Ехо! Кой точно ги е родил, ти или аз? Като си помисля, май и мъжете ще се напъват по-безболезнено. Мозъкът ти е толкова миниатюрен, че няма да усетиш почти нищо, също като скарида.

Джаспър хвърли многозначителен поглед към Рене, сякаш думите ми бяха доказателство за отчайващото състояние на мозъчната ми дейност.

— Като скарида ли? — повтори той, сякаш бях дете.

— Да, и живи да ги вариш, очевидно не ще усетят нищо. Мисълта ми е, че не почувства нищо, когато ме напусна заради тази жена и изостави децата си.

Една тъмна кола изскочи като акула иззад ъгъла на булеварда и премина на две гуми, издавайки характерен писък. Това забързано возило се държеше толкова „мъжествено“, без да се налага да му порасне член на предния капак за украса. Само му трябваше златна верижка, бакенбарди, издути бицепси и титлата „Мистър Вселена“ му бе в кърпа вързана. Гърнето изобщо не си вършеше работата, та грохотът му можеше да изпотроши прозорците на къщите и да накара керемидите да се разлетят. Колата бе натъпкана с тъмнокоси момчета, които проточиха вратове от прозорците, за да подсвирнат хищно на едно русокосо котенце с прилепнала черна минипола и деколтирана фланелка. Сложих си диоптровите очила, за да виждам по-добре. Сърцето ми прескочи един удар, когато осъзнах, че е собствената ми мила дъщеричка.

— Хей, маце, да ми го духаш! — провикна се един от хлапаците към Тали.

— Я се скрий! Да го духа майка ти! — кресна в отговор дъщеря ми, преди да им покаже среден пръст.

Джаспър трепна.

— Нямах представа, когато наемах къщата, че кварталът е толкова плебейски. — Поизправи рамене и закрачи към дъщеря си да й се притече на помощ.

Рене бе свила неодобрително устни като котешко дупе.

— Ако момичетата живееха при нас, щяха да се срещат с по-отбрано общество — твърдо отсече тя.

Рене е израснала сред хора от голямото добро утро. Бях се срещала със семейството й. Всяка втора тяхна дума бе „ужасно“ и „страхотно“, та да разговаряш с тях бе все едно да преминаваш през минно поле. „Тоалетната хартия е свършила. Колко ужасно!“ Ако дъщерите ми живееха с Рене, щяха да общуват с момчета с имена като Тиодор, Инок и Тисби — Перегрин — Фортескю — Трети. Изведнъж Къркача, Зъба и Паяка ми станаха много по-симпатични. Австралийците поне не се прехласваха по класите. Или си читав, или си боклук.

 

 

Колата измърка похотливо, преди да изчезне сред дим и прахоляк.

— От какви ли семейства произхождат тези? — Рене потрепери. — Не смея да си помисля сред какво ли насилие са израснали.

— Не се безпокой, Рене — подкачих я аз. — Бия децата си само при самоотбрана.

Рене благоволи да наведе вирнатия си нос към мен.

— Никога не бих ударила дете — скандализирано отвърна тя.

Ако тази жена ми проговореше отново, имах чувството, че ще се пръсна като гмуркач в дълбините, притиснат от тонове вода.

— Шегувам се. Само се закачам. Кажи й, Джаспър. Удряла ли съм някое от децата?

Джаспър се приближи към нас, прегърнал покровителствено Тали. Гледаше ме, като че никога не ме беше виждал досега.

— Вече не зная какво да мисля, Луси.

Болеше ме, като гледах как Тали се сгушва в бащината прегръдка. Вече не искаше да ме прегръща и целува. Ако се наложеше изобщо да ме докосне, го правеше със същия ентусиазъм, с който би прегърнала въоръжен с плутониев заряд руски шпионин.

Рене отправи към Тали двайсет и четири каратовата си усмивка. Тази жена буквално плаваше с издути от вятъра платна, докато аз бях потъващ кораб с пробито дъно и изпочупени мачти.

— Никога няма да ти дам децата си — процедих през зъби. — Те са всичко за мен. Целият ми живот. Не ти ли стига, че открадна съпруга ми?

— Момичетата правят Джаспър щастлив. А щастлив ли е той, щастлива съм и аз. Освен това винаги съм знаела, че от мен ще излезе чудесна майка.

Зяпнах насреща й втрещена.

— Приличаш на старата ми приятелка Рене, само че тя имаше сърце. — Сега си припомних погледа й, пълен със съчувствие — нейна запазена марка, но и какво понякога зървах зад съчувствието, ала предпочитах да не забелязвам — изражение на хищно нетърпение.

— Не ме ли нарани достатъчно? Мислиш ли, че е честно? — задъхах се аз.

— Честно ли? Не. Важно е да победя. Ако победата не е целта на играта, защо записват резултата?

Забелязах, че Сузи се приближава към мен откъм аудиторията.

— Размърдай се, жено. Днес е денят на бронзовия медал. Не ми казвай, че си забравила.

Заради всичките емоционални катаклизми ми изхвръкна от ума, че Локи бе насрочил практическия тест за петък следобед.

— О, мамо! Колко вълнуващо! — Руби грееше от ентусиазъм като калорифер. На нея можеше да опечеш филийки. — Ще викаме за теб! Нали, татко?

Обзе ме ужас, че Джаспър ще ме види с екипа на воден спасител. Патрулната шапка в червено и жълто, завързваща се под брадичката, бе в унисон с неопреновото горнище с дълги ръкави. Но цветовете бяха толкова отровни, все едно бях паднала в токсична яма, от онези, заради които ти пониква втора глава. Рене и Джаспър си размениха скептични погледи.

Очевидно смятаха, че разбирам от водно спасяване колкото една гъба от ядрена физика… Или колкото една жена познава съпруга си.

Зашеметена, невярваща на очите си, докато вървях след Сузи към съблекалните на клуба, върнах лентата с разговора, който току-що проведох с Рене и Джаспър.

— Ти майтапиш ли се! Няма начин да стане. Крива му е сметката. Моят старец повече се безпокоеше кой ще получи попечителство над саксиите с марихуана, отколкото върху децата. Пък и да ти призная, здравецът и петуниите вътре бяха красиви. Трябваше да насади детелини — добави тя в опит да повдигне духа ми. — Както и да е, така отчаяно се бори с мен кой да вземе цветята, че все едно бе Войната на розите^[1]. Буквално — изсумтя тя. — Адвокатът ми каза, че интересът на растенията е от първостепенно значение. — Говорил ли е ответникът с цветята? Не. Надежден ли е, или се налага да се посочи лице, отговорно за добруването им?… — Сузи постави здрава десница на рамото ми. — Същото ще бъде и с децата ти. Няма как онзи лицемерен плъх да получи попечителство.

— Винаги съм била убедена, че Джаспър ще поиска да задържи колите или старинните ни мебели. Но не и децата — промълвих, все още под влияние на ужаса, докато вървяхме към брега, където ни чакаше Локи, изправен като скала на мускулестите си нозе.

— Да можеше да подновя бракоразводното ни дело, та бившият ми да отнесе онова омразно в очите на Бога канапе, което майка му ни подари. Едно е сигурно. Знаеш ли защо разводите са толкова скъпи? Защото наистина си струват парите.

— Хайде, момичета. — Локи почука секундомера си. — Знаете си задачата. — Задачата бе да гребем заедно с борда навътре в морето и да спасим доброволец.

Въздухът бе станал абсолютно неподвижен, сякаш тръпнеше в очакване. Небето откъм юг сивееше и предвещаваше буря. Пред очите ми една вълна се разби в краката ми и изсъска като змия. Когато следващата се надигна и се бухна, заливайки ме с пръски, усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Морето бе позеленяло като сопол, а отгоре му се надигаше каймак, сякаш го разбиваше невидим, умопобъркан готвач. Вятърът ваеше насреща ми цели планини. Обърнах си и видях, че Руби и Тали са застанали на хълма до Джаспър и Рене. Руби окуражително ми помаха. Дори и Тали апатично вдигна палци. Локи наду свирката си и Сузи и аз запокитихме бордовете в развълнуваното море заедно с още десетина курсисти. Пясъкът отстъпи пред тъмнозелената вода, а после останаха само подмолните течения, населени от въображението ми с чудовища с виещи се пипала.

По радиото предупредиха за буря, но не споменаха нищо за вихъра от чувства, извадил ме от равновесие. Никой метеоролог не прекъсна обичайната програма, за да предизвести приближаването на циклона Рене. Гребях толкова навътре, че никой нямаше да види потопа, леещ се от очите ми. Ридаех така силно, че мина време, докато осъзная, че и небето плаче заедно с мен. Дъждът се превърна в порой. Обзета от собствените си тревоги, стигнах толкова навътре, че подминах бедния човечец, когото трябваше да спасявам.

— Хей, патко водоплаваща! Насам! — Моят доброволец яростно размаха ръце из въздуха. Зърнах го как бъхти водата сред гората от бели гребени, а сивите вълни се надигаха и къдреха. Мразя големи вълни. Ненавиждам ги повече и от терористите. Вихреният прилив ме влачеше към скалистия риф, който несъмнено се бе образувал от скелетите на други английски туристи, достатъчно глупави да се пробват за бронзовия медал. Гребейки към целта си, се мъчех да не гледам към подскачащия хоризонт и да се успокоя. Може би щях да се мобилизирам достатъчно, за да извърша спасяването. Само че тогава зърнах перката. От паниката трахеята ми се сви за по-дълго, отколкото е здравословно за човек. Перката започна да кръжи по-близко. Рибари бяха съобщили, че са видели акули навътре в морето. Оставаше ми да се вкопча в борда… Върху мен се стовари една пенеста грамада и докато се мъчех да остана на повърхността, вълната изтръгна борда от ръцете ми. Побиха ме тръпки по цялото тяло. Единственият звук бе хриптящото ми, учестено дишане. Изтощена, пляскаща сред водата, изведнъж се смръзнах. Е, поне нямаше да си давам труд да дебна по разпродажбите обувки по последна мода, защото съвсем скоро нямаше да имам крака! Докато акулата цепеше водата като торпедо към мен, се замолих на всеки бог, за който се сетих — Буда, светците, древногръцките и римски богове, Исус, Харе Кришна, Мохамед и… в отчаянието си дори на Рон Хабърд^[2]. Ако при вида на перка на акула, режеща вълните по посока към вас, не подмокрите гащите, значи или нямате гащи и пикочен мехур, или чавка ви е изпила ума. Какво ли съм си въобразявала, когато се гмурнах във водното царство, известно като дом на гигантски, ядосани морски чудовища с уста като камион за смет? Май Джаспър беше прав. Нищо чудно да бях отклонила поглед от топката. Щом допусках да се озова в толкова опасно положение, какво щеше да ми попречи да причиня същото на двете си любими дъщери?

Когато ей сега ще умреш, много мисли ти преминават през ума. Първо, отчаяно се надявах Шърли Маклейн да е права за прераждането. И второ, за всичко, което не успях да направя. Мозъкът ми скачаше от една пропусната възможност към друга. Така и не се научих да свиря на музикален инструмент, ако не броим ксилофона в първи клас. Не бях чела Пруст. Не бях участвала в шведска тройка. Господи, дори не бях играла тенис по двойки. Никога сексът не се бе превръщал в приключение, да речем в килера за метлите. Или с рок звезда. Никога дори не бяха ме пускали зад кулисите. Даже не и на музикалното представление на Тали, защото телефонът ми звънна, докато тя бе на сцената. Никога не бях скачала с парашут. Не, че умирах от желание… Но ми се искаше да си мисля, че щях, стига да съберях кураж в последната минута. Никога не бях участвала в протестна демонстрация. Не се бях завързвала за дърво и не бях закичвала с цвете дулото на пушка, нито бях изгаряла снимката на световен водач. Исках да уча астрономия и да проумявам нощното небе. По дяволите, дори не бях виждала северното сияние. Да не говорим за слънчево затъмнение. Никога не бях яздила слон и не бях плувала с делфин. Не, не. Не ми беше време още да умирам. Ами всички чудеса на света, които никога не бях зървала? Великата китайска стена? Тадж Махал? Мачу Пикчу в Перу?… Брад Пит гол? Исках да посрещна новия ден на международната линия за смяна на датата. Имайте предвид, че това щеше да бъде единствената възможна за мен среща, щом щях да бъда с един крак. Една акула наистина може да пробие дупка в светския ви живот — да не говорим за горната част на тялото ви. Не беше честно! Исках да навърша сто и да получа телеграма от кралицата. Исках дотолкова да остарея, че да не ме съдят за убийство, защото съм изкукуригала… И знаех точно кого искам да унищожа. Тази гадна, отвратителна кучка, която открадна любимия ми съпруг и ме замеси в цялата тази каша. Когато плавателното спасително средство цопна във водата до мен и капитанът на клуба Джак Маклаклън ме изтегли на борда на надуваемата си лодка, очаквах да ме нахока типично в негов стил. Но единствените му думи бяха:

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

 

 

Наградата на плувец, оцелял след изпитание в открито море, е да се види как повръща водорасли и измъква от хранопровода си октоподи. На бедрото ми се издигаше подутина с големината на малка тортичка. А ръцете ми бързо добиваха цвета на патладжан.

Бях престояла във водата толкова дълго, че бях по-сбръчкана и оцъклена и от извънземно от някой научнофантастичен филм. Е, със сигурност щях да привлека вниманието на съпруга си.

— Боя се, че се налага да те скъсам — заяви обезсърчаващо Локи, след като се върнахме на плажа. Погледнах загорелия му от слънцето счупен нос. Докато Джаспър бе слаб, гъвкав и подвижен, Локи приличаше на герой от холивудски епичен филм — суров, висок, с мускулести бедра, могъщи рамене и сръчни ръце — твърд като стомана. Научи ме на всичко, а аз го разочаровах. Поех колебливо дъх. Зачудих се така ли се чувства рибата на сухо, отваря и затваря уста, а въздухът я дави.

Вятърът отвя дъжда на юг и отново грейна слънце. Когато Руби излезе изпод навеса на верандата на клуба и си запробива път между издържалите изпита към надуваемата лодка, почувствах как унижението помрачава лицето ми и плъзва по врата ми. Рене размахваше лакти като гребла, за да прекоси морето от хора, та да ме доближи и да злорадства. Реших, че сега му е времето да се престоря, че страдам от смъртоносна болест например скоротечна токсоплазмоза. Помъчих се да заговоря, но изглежда, някоя жива змиорка беше заседнала на половината път към дванайсетопръстника ми.

— Имаше акула… Не видя ли а-а-акулата? — запелтечих.

Рене презрително вдигна вежди, а на лицето й цъфна усмивка.

— Гледах през бинокъла и май беше вълшебен пингвин.

Лицето на Руби се сгърчи като хартиена торбичка. Устата на Тали се бе извила в обичайната подигравателна гримаса. Очевидно за децата си представлявах абсолютно разочарование. Просто не реализирах предишния си потенциал. Толкова ме беше срам, че се чудех в коя латиноамериканска държава мога веднага да отлетя без виза.

— Всички други издържаха изпита, дори онова ливанче. Нищо — измърка Рене. — Можем да ти съберем волни пожертвования, за да ти помогнем? Трябва да подаваме ръка на пропадналите алкохолици, за да ги извадим от канавката.

Някакъв английски турист разпозна Джаспър от дните му на футболната му слава и го спря за автограф. Снизходителен към човечеца, Джаспър взе да остроумничи:

— Много мило, но се налага да се връщам при отбора, за да ги осветля, че… — погледна си часовника — мачът започна преди пет минути — пошегува се той, заслепявайки всички наблизо с неустоимия си чар.

Не защитих бронзовия си медал, но категорично поставих нов световен рекорд по самоомразяване. Ако самоувереността беше ластик, нямаше да мога да направя жартиер и на едно канарче. Сигурна бях, че чувам как акулата подигравателно ми се хили с всичките седем милиона свои остри като бръснач зъби.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, мен също ме скъсаха — успокояваше ме Сузи, докато изцеждаше косата си, — но само защото отказах да спася някакъв нахалник, който ме поздрави с „Готини цици!“. А когато малоумникът ме плесна по задника и заяви, че имам в гащите си две кенгура, здравата цапардосах безсрамника по празната глава. Дано се е удавил! Почувствах се много по-добре. А теб как да те развеселя, пиленце?

— Обяви ме за умряла и легализирай завещанието ми.

Вдигнах поглед към милото си семейство. Джаспър беше прегърнал Руби и я целуваше за довиждане, а Рене мажеше раменете на Тали със слънцезащитен крем. И всички ме гледаха със съжаление.

А аз си мислех защо не измислят нова кукла — разведения Кен. По един за всяко от децата на Барби.