Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (11)

Внимание: внезапно пропадане

Бедата е, че като заявиш, че позволяваш нещо да се случи „само през трупа ти“, дъщеря ти тийнейджър може да го приеме прекалено буквално.

— Защо ли просто не умреш! — ми изкрещя Тали, когато съобщих и на двете, че не може да пренощуват при баща си в града. Тя изчезна в спалнята си и, като изключим спорадичните набези върху портмонето ми или хладилника, очевидно нямаше да я видя отново, докато не порасне достатъчно, за да ми взима колата.

Зная, че в постъпките ми нямаше логика. Бях бясна на Джаспър, че не иска да види децата си. После негодувах, че желае да бъде с тях. Какъв е този внезапен интерес?

— Искаш ли баща им да дава мило и драго за децата? Тогава се разведи. Едва тогава тези подлеци осъзнават какво искат, а няма как да го получат — съветваше ме Сузи. — Изнудвай копелето. Кажи му, че ако получиш по-сериозна издръжка, ще му отпуснеш известно време с децата.

— Този уикенд не ми е удобно — уведомих Джаспър, когато час по-късно ми позвъни.

— Бях прекалено зает, докато свикна с новата си работа. Но сега положението е по-спокойно и ще мога да виждам децата си, Луси. Не само когато е удобно на теб. Мисълта ми е, когато е удобно и на двама ни.

— Така ли! — кипнах на телефона. — Не ми беше особено удобно, когато започна да правиш секс с най-добрата ми приятелка и се изнесе от нас, нали?

Постарах се да обясня на Тали, че не мога да ги пусна да гостуват на баща си, понеже Руби е прекалено малка, за да разбере, че ме е изоставил заради Рене.

— Повдигнах въпроса, като попитах сестричката ти знае ли какво е флирт. И знаеш ли какво ми отговори, Тали? Че чрез него правели водата безопасна, като премахвали пясъка, стридите и гребците на каяци.

— Просто ревнуваш, защото Рене е способна и интересна. Така казва татко.

Думите на Тали ме нараниха до дъното на душата. Също ме накараха да преосмисля отношението си към проучването на стволовите клетки. За наказание, че не й разрешавам да гостува на баща си, Тали престана да ми говори. Изпращаше ми послания само с движение на веждите. Бе толкова мрачна и затворена в себе си, че околните я взимаха за глухоняма и започваха усилено да жестикулират с пръсти.

— Искаш… ли… кекс? — кривеше уста сервитьорката, въобразявайки си, че Тали умее да чете по устните. Дъщеря ми принуждаваше зъболекари и продавачи да общуват с нея чрез жестомимиката.

Опитах да не й обръщам внимание и се залових да покажа на дъщерите си колко съм способна и интересна… план, който се провали в мига, в който спуках гума на пътя за Кърнел.

— Изглежда Тали не е родена да говори — обясних на Локи първия път, когато се запозна с по-голямата ми дъщеря.

Стърчах като пън с упътването в ръка, приковала поглед в спуканата гума (ще рече човек, че се мъчех да проумея как да разглобя атомен реактор), когато Локи плавно спря пикапа си, който наричаше пики (умалителните са нещо нормално тук, на юг. Мушичка, количка, пчеличка, дъщеричка — като че им бе досадно да изрекат истинската дума). Познах го по маниера му на шофиране — държеше волана само с една ръка, за да може да сменя радиостанциите, да помаха на хората или да разроши косата на хлапето си.

— В последно време дъщеря ми е станала по-мълчалива и от растение. Ако я сложа на слънце, ще започне да фотосинтезира — пошегувах се аз, за да прикрия колко неудобно се чувствам, че се цупи и мълчи, докато Локи повдигаше колата ни с крик.

Загадъчни чувства пробягаха през лицето на по-голямата ми дъщеря, но със сигурност никое от тях не бе радостно.

 

 

Колко електротехници са необходими, за да сменят една крушка?

„Моля изчакайте. Обаждането ви е извънредно важно за нас.“

Друга пречка да демонстрирам неизявените си възможности бе, че като че ли нищо в къщата ни не бе наред. Включително и агентът по недвижими имоти, който беше в клиника за алкохолици. Всичко бе толкова зле, че размразявах каймата в сушилнята за дрехи, понеже микровълновата печка бе повредена. Единственият ми метод „направи си сам“ бе да пръскам всичко, което не иска да работи с антикорозионна смес, каквото, по дяволите, и да е това. Другият вариант бе да се изнесем.

Когато бушоните изгърмяха и се наложи пипнешком да намираме пътя си из къщата и никой електротехник, на когото се обадих, нямаше да се освободи, да кажем, до следващото хилядолетие, отново Локи дойде на помощ и с фенерче в ръка вкара в пътя вироглавия предпазител.

Тали откликна на добрината му, като му хвърли поглед, способен да замрази и ледник.

— Не че иска да е груба. Само че тийнейджърите не говорят езика ни. Нужен ни е преводач. „Срам ме е да те гледам“ означава, че имам пъпка и не бива да си показвам лицето навън. „Ще ми се да се гръмна“ значи, че ако се държа като самоубиец, домашното ще ми се размине. А обичайното „Уфффф!“ ще рече, че ако бях по-любезна с баща им, той никога нямаше да ни напусне.

Къщата се обля от светлина. В тъмното ми бе по-лесно да говоря с Джак Маклаклън. Чувствах се беззащитна и ми стана неудобно.

— Благодаря ти. Трябва да се сдобия с наръчник за изоставени съпруги. Сигурна съм, че е пълен с полезни съвети за онези, чийто брачен обет гласи: „Отсега вовеки веков… или докато се появи някоя по-секси.“

— Вовеки веков? Каква ужасна мисъл — престорено сериозно се възмути Локи. — Мисълта ми е: това кога свършва?

Ала когато и Руби престана да ми говори и накъдето се обърнех, виждах нацупени физиономии, взех да ставам по-отстъпчива. Но измислих малко отмъщение за Рене. Убедих Руби да остави флейтата си при баща си, за да има с какво да се занимава, когато му гостува. А, и цигулката. Препоръчах й и да се научи да свири на гайда. После й изнесох кратка лекция как да помага на татко си да слага масата. Вилиците отляво, а ножовете… в гърба на Рене.

Първата съботна сутрин, когато се събудих без децата, бе най-нещастната в живота ми. Толкова често цялото тяло ме болеше от изтощение след всичкото готвене, чистене, поправяне на едно и друго, поддържане на къщата и домашни работи. Как копнеех да остана за малко сама. Но сега, когато гнездото ми бе празно, не знаех какво да правя. Влизах и излизах от спалните им, докосвах играчки и книги. Тишината ме оглушаваше. Чудно ли е, че на майките им е трудно да се разделят с децата си? От петнайсет години хранех дъщерите си, когато аз огладнявах. Карах ги да си лягат, когато ми се приспиваше. Навличах ги с палта, когато ми беше студено, и ги събличах, когато ми ставаше топло.

Опитах се да се разсея, като почета, но вместо да поглъщам най-нашумелите заглавия, неизменно откривах, че съм забила нос в издания с имена като „Защо се проваля бракът и как да укрепиш своя“, „Прекалено влюбените жени“, „Как да отворим сърцата си за мъжете“, „Интимен тероризъм“. Накрая ме заболя глава. Беше ли Джаспър „съвременен женчо“ или „древен войн“?

Когато най-сетне в неделя вечерта децата се върнаха с влака при мен, сякаш бяха бумеранг, бях жадна за новини. Готова бях да си отхапя езика, само и само да не подложа и двете си дъщери на кръстосан разпит в присъствието на стенограф.

— Е… как е татко? — чух се да питам със слабичък, жалък гласец, докато белех картофите. — С какво беше облечен? — последвано от небрежното: — Изглеждаше ли уморен? — С една октава нагоре: — Видя ли ви се щастлив? — Постарах се да отгатна от отговорите им дали Рене най-после е започнала да дразни Джаспър. Пред тази жена Марта Стюарт^[1] бе просто повлекана. Да го кажем иначе: и тя бе от плът и кръв. Дали блясъкът на съвършенството й не бе започнал да потъмнява?

Когато Руби се впусна да хвали апартамента на татко точно над пристанището, прехапах устни.

— На покрива има плувен басейн и джакузи и всеки ден идва чистачка! — При това откровение бях готова окончателно да си отхапя и двете устни. — Мамо, съвсем прилича на хотел! На всяко легло има по десет възглавници! — Може би след като Рене махнеше всичките италиански възглавници и дантелени кувертюри, щеше да е прекалено изтощена, че да прави секс? Освен това кипях и колко ли разходи са направени за всичкия този лукс. Джаспър ме бе поставил на нулева диета. Като че страдаше от финансова булимия — задоволяваше всичките си прищевки, докато аз повръщах от стрес. Джаспър купуваше на момичетата подаръци — айподи и кожени якета, докато на мен ми оставаше да ги снабдявам с ежедневните неща като моливи, макарони и бельо. Така съпругът ми изглеждаше много по-щедър, а аз приличах на просякиня, когато пресмятах купоните си за намаление от бензиностанцията. В очите на Тали бях свидлива майка скъперница, продала душата си на дявола, само и само да съсипе светския й живот, понеже не й осигурявам прилична издръжка, като, да речем, на Парис Хилтън. Докато баща й всякога пристига с подаръци и билети за най-престижни постановки.

След вечеря предпазливо надигнах капака на куфара на Руби, сякаш всяко по-бързо движение щеше да събуди в гърдите ми ужасен гняв. Вътре бяха всичките й дрехи, изпрани и изгладени. Гледах ги втрещена. Не само защото Рене бе демонстрирала майчинска загриженост, а и при мисълта, че дрехите на дъщерите ми са се мяткали из високотехнологичната й, чисто нова пералня заедно с омърсените й от прелюбодейство чаршафи. Потресена бях от мисълта, че бельото на момичетата ми се е докосвало до гащите на заклетия ми враг.

Когато на следващата седмица дъщерите ми поискаха да отидат при баща си, си повтарях отново и отново, че нуждата им да се видят с Джаспър не означава предателство към мен. Надявах си го като мантра. През скърцащите си зъби. Не исках на децата да се налага да взимат страна, затова пред тях не критикувах нито Рене, нито Джаспър. Колкото и вътрешно да беснеех, не плачех сърцераздирателно и не трясках врати, докато не тръгнаха на училище. Но щом се отдалечиха достатъчно, че да не чуват, собствената ми къща бе готова да поиска ограничителна заповед да не я доближавам.

Когато Руби започна да се облича като Рене и да използва нейните изрази: „Скъпа, едва-що не умрях“, започнах да взимам валиум. Когато получих бележка от Рене, с която ме укоряваше, че съм дала на Руби да пийне от колата ми, докато съм я карала с колата до Пойнт Пайпър, очевидната причина да не може да заспи през същата нощ, се почувствах все едно съм тикнала запалена цигара в устата на дъщеря си. Мислех да й напиша нещо в отговор, но си казах, че едно яко бодване с остен ще бъде по-достоен отговор.

Когато от основното училище в Кронула писаха на Джаспър за безотговорното поведение на Руби, в писмото, което Рене изпрати на учителката, а тя от своя страна ми препрати, стоварваше вината за увеличаващата се депресия у децата върху нездравословната храна, която майките позволяват на децата си да ядат. Аз също писах на учителката.

— Руби е депресирана, защото баща й ни изостави заради една анорексична вещица, която не яде, а живее на фотосинтеза, нискокалорична вода и светлина, пречистена през ултравиолетов филтър.

Но чак когато Рене докара обратно Руби една неделя и тя, Руби, и рубината кукла бяха издокарани с еднакви рокли от Пучи, наистина се изкуших да извърша убийство. Предполагаше се, че овладявам изкуството на „направи си сам“, за да бъда по-способна и независима, но сега единствената ми грижа бе кой кухненски уред мога да използвам като смъртоносно оръжие срещу любовницата на съпруга ми, и при това да прилича на нещастен случай. Дали местната железария не продаваше лопати като в „Плитък гроб^[2]“? Но дори и да съществуваше такова сечиво, щяха ли да ми стигнат парите да си го купя?

Борбата между половете винаги е давала израз на икономическата арена. Романите на Джордж Елиът, Джейн Остин, Хенри Джеймс и Уилки Колинс разкриват как липсата на пари по традиция поставя жените на мястото им. Фабулата на „Мидълмарш“, „Гордост и предразсъдъци“, „Крилата на гълъба“ и още много други се разпада, ако махнеш наследството, поземлената собственост, парите и завещанията. Когато позвъних в Англия и установих, че Джаспър, с помощта на ловка машинация, бе изсмукал спестяванията ни, повечето от които бяха на негово име, включително наема на къщата ни в Хампстед, осъзнах, че се превръщам в героиня от викториански роман. На благотворителни мероприятия Джаспър първи мушкаше ръка в джоба си. Сега забравяше да я извади оттам. Ако изобщо се разведяхме, той щеше да получи кристала и порцелана. А на мен какво се полагаше? Картонените чинии.

Нищо не ми оставаше, освен да започна да печеля сама. Бях се откъснала от професията си на физиотерапевт и имах нужда да обновя познанията си.

Междувременно щях да се хвана на почасова работа. Зачеркнах екологичното земеделие и проституцията, но като ги изключим, нямах кой знае какви умения. Докато обезсърчена разлиствах страниците с обяви за работа, установих, че се търсят само клозетни хигиенисти, събирачи на червеи за земеделските райони и лаборанти в помощ на изследванията на дебелото черво, бързо започнах да се самосъжалявам. Бях ли прекалено стара за нова работа? След като ме отхвърлиха на осем интервюта поред, защото бях самотна майка (майчинството е отлично основание), все повече стигах до убеждението, че единственото, с което можех да се заловя, бе да мия прозорците на колите на някое кръстовище. Най-после си намерих временна работа като опитвач на дезодоранти, което на практика означаваше да душа подмишници за десет долара на час. Сега само оставаше да поискам десетгодишен аванс от заплатата. На тази работа навярно можех да предложа на групата по проучването да използват за експериментите си сноби англичанки вътрешни декораторки вместо лабораторни плъхове, понеже е по-малко вероятно да се привържат към тях. Дори бих им плащала.

 

 

— Как си? — попита ме Локи, когато ме завари да плувам напред-назад като луда в местния олимпийски басейн.

— Карам я някак. Справям се. Добре де, спотайвах се под терасата на пентхауса на съпруга ми цяла неделя и слушах как Рене играе с децата ми, рових из боклука им, за да разбера какво са пили (отлежало шампанско „Крут“) и яли (омари). Но нямам съдебно запрещение да не приближавам жилището им в радиус от десет километра, така че е стъпка в правилната посока, нали?

Локи откликна на отчаянието ми заради осиротялото ми гнездо, като ме подложи на зверски тренировки. Понеже след седмица предстояха квалификациите за бронзовия медал, ме караше да плувам толкова често, че като нищо щяха да ме обявят за защитено водно животно. Говорех за всекидневния си трикилометров крос по пясъка, последван от поредица убийствени коремни преси, както алпинистите разказват как са покорили Чомолунгма.

— За Бога, какво мъчение си ми измислил за днес, Джак? — попитах, когато той се появи на прага ми рано-рано в онази съботна сутрин, в която децата отново ги нямаше. — Да отида със сърф до Фиджи? Или да покоря връх Косцюшко?… Да потанцувам по горещи въглени?

— Гмуркане. Майстор съм на гмуркането.

— Вярно, каква веселба. Облечена с неопрен, помъкнала на гърба си десет килограма неописуемо тежко оборудване, преди да се сгромолясам като камък от борда на някоя лодка в черното студено, гъмжащо от акули море, само за да го извлека на борда час по-късно. Прекалено много ми прилича на брак, та да ми допадне — заявих аз.

Но той насила ме подкара към любимата си лодка.

— Ако установиш, че плуваш между акули, нека бъде, защото ти си пожелала така, а не поради лош късмет. Ако все пак се случи, плувай колкото се може по-далеч от онзи край, където са зъбите.

— Това ли са всичките ти инструкции за безопасност? — попитах, втренчена зад борда на лодката, закотвена при устието на река Хакинг.

— Акулите повече се страхуват от теб, отколкото ти от тях. За тях хората са единственият хищник. Знаеш ли колко повече хора са умрели от токов удар в собствените си домове в сравнение с изядените от акули.

— Никак не е утешително. Откакто започнах да практикувам „направи си сам“, у дома всеки ден ме удря ток! — отвърнах унило.

— Ако ще се паникьосваш, нека бъде сега — отговори Локи с по хиляда дявола във всяко око. — Защото гмурнеш ли се под водата, никой няма да чуе писъците ти.

Отначало, когато цопнахме във водата, ме обзе спокойствие, като наблюдавах сребристите щуки, блестящите кефали, стрелкащите се платики с плоски глави с кожените си жакетчета и волно плуващите риби-папагал, без едничка грижа в безтегловния си свят. Имах чувството, че съм се гмурнала в аквариума в чакалнята на зъболекаря. Но когато една огромна морена изплува от сенките, драснах Локи по крака, задето ме излагаше на опасност.

Локи надраска язвителна бележка на водоустойчивия си миникомпютър: „Нали не искаш наистина да ме одраскаш, понеже кръвта само ще привлече акулите и жива ще те изядат.“

Изпищях, но, разбира се, никой не ме чу. Житейски епизод.

 

 

Дойде денят на писмения изпит за бронзовия медал. Бях изчела внимателно всички свещени текстове, свързани с водното спасяване, със старанието на древен еврейски мъдрец, изучаващ Талмуда. На тренировката по плуване тази сутрин кипях от вълнение. Щях да докажа на дъщерите си, че съм не по-малко способна, независима и интересна от Рене. Нищо не можеше да сломи духа ми. Още по-малко шестнайсетте трилиона литра, наречени Тихи океан. Поне така се надявах… Първо чух гласа. Гласът на Рене бе способен да отвори консервена кутия. Рязко вдигнах глава. Колебливото утринно слънце преряза очите ми като с нож, но все пак успях да зърна заклетия си враг. Пристъпяше важно-важно пред помещението за спортни екипи под клуба, облечена със спортен бански от две части. Когато забелязах, че е с плавници и очила за плуване, направих изненадана физиономия, достойна за героиня от пантомима.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита Сузи вместо мен, понеже езикът ми, изглежда, бе залепнал за небцето ми. Джаспър както винаги се бе залепил за Рене като дъвка. Беше си облякъл широки шорти, а около врата си небрежно бе преметнал хавлиена кърпа. Бронзовото му тяло бе добило цвят на бонбони „Лакта“. Жадувах да го докосна. Винаги щом видех шоколадовите му очи и широка усмивка, всичките ми копнежи и въжделения излизаха наяве като смукалата на октопод.

— Реших, че ще е разумно от моя страна да се запиша в курс по водно спасяване — обясни Рене, а зад абсурдно големите й слънчеви очила лицето й изглеждаше като на гном. — Отличен начин да се сближа със скъпата, малка Руби, нали сега ще се виждаме доста често.

В гласа й се прокрадна самодоволна нотка, от която кръвта ми се смрази.

— Толкова се радвам да опозная възхитителните ти дъщери — изчурулика тя към Джаспър с фалшиво обожание.

— Каква жена — отзова се Джаспър умилен.

Рене небрежно се усмихна на комплимента, като че й се полагаше.

Останах крайно сдържана. Нали не я фраснах с борда по носа.

— Ъъъ… — прочисти гърлото си Джаспър, осъзнал, че бленувам за достойнствата на Рене, колкото и за гола сцена с Джордж Буш. — Много мъдро от страна на Рене, не си ли съгласна? Вече попълни молбата. Понеже познаваш клуба толкова добре, може ли да я предадеш, на когото трябва, Луси? — Той тикна документите насреща ми. Докато Джаспър прегръщаше ликуващата Руби, хвърлих едно око на формуляра. Рене го беше попълнила само отчасти. Грабнах молива и под „професия“ добавих „изпечена лъжкиня“. За „пол“, вместо да обознача квадратчето, надрасках „хищна женска, ненаситна на чужди съпрузи“.

Докато изкачвах стълбите към кабинета на Локи, се тешах с мисълта, че Рене няма да оцелее като член на клуба. Мисълта ми е, че ако тази жена се окаже в спасителна лодка насред морето, останалите оцелели ще я изядат още през първия ден, дори и ако вече на хоризонта се мержелее земя… само защото е такава досадница. Но защо ли се тревожех? Рене беше англичанка, което я правеше добра плувкиня колкото Робърт Максуел^[3]. Вероятно носеше детски пояс на кръста си точно в този миг… Погледнах през прозорците на горния етаж на клуба и видях Джаспър и Руби да лудуват сред вълните, където Рене правеше салта като делфин.

Паднала духом, се повлякох надолу по стълбите, за да извадя дъските ни на спасители. Петнайсет минути по-късно се отправих към душовете. Сузи вече бе там и рецитираше радиопризивите като подготовка за изпита по теория, който ни предстоеше да положим. Тъкмо съблякох целия си бански и от мокрото ми тяло се посипаха пясък и водорасли, когато с мрачна решителност влезе Рене. Посегнах за хавлия и без да искам съборих Сузи. Рене стискаше осакатената си молба, която Локи очевидно бе отхвърлил.

— Това ли е представата ти за шега? Знаеш, че Джаспър се притеснява заради безотговорното ти поведение. Обясних му, че сигурно си влязла в критическата. И приятелката ти ли е в менопауза? — Тя кимна към Сузи, която в този момент ставаше от пода. — Съблекалнята наистина се превръща в стая за промяна — изсмя се подигравателно тя.

Със скоростта и точността на ракета вода-земя Руби влетя и се хвърли в обятията ми, заради което си изпуснах хавлията.

— Късмет, мамо! На изпита! — Изреченията на по-малката ми дъщеря винаги завършват с удивителна, въпреки че никаква пунктуация не може точно да изрази вълшебната смесица от обич и оптимизъм в сладкия й глас.

— Благодаря ти, миличка — затърсих пипнешком хавлията, а Рене преценяващо заоглежда тялото ми.

— Мога ли да изпия един шоколадов шейк и да хапна сандвич с Раян?

— Разбира се, сладката ми. Парите са в портмонето ми в шкафчето…

Руби, преливаща от щастие, изскочи като тапа от съблекалнята, преди да завърша изречението си.

— Шоколад? — Рене реагира, като че дъщеря ми бе поискала хероин. — Нима искаш да повишиш кръвната й захар? — Тя почеса лакираните пръсти на краката си. — Има ли много алергии? Длъжна съм да зная, понеже доста често й готвя. Надявам се поне да си я кърмила. Твърда привърженичка съм на майчиното мляко… Иначе се увеличава опасността да затлъстеят. — Ако зависеше от Рене, щяха да подлагат бебетата на диета още в утробата. Щях да отвърна нещо съвсем на място, ако не бях заета да се кривя като някакъв фокусник, докато се опитвах да се облека, без да зяпат голотата ми. — Ами писмата, че Руби се държи агресивно в училище? Личи си, че е гледала прекалено много анимационни филми. Научно доказано е, че ще снижат коефициента й на интелигентност. Имай предвид, че докато майка й си стои вкъщи, тя все ще се стиска за полите й. Искам да кажа, как едно момиче може да стане независимо, ако следва подобен пример?

— Брей, истинско чудо е, че съм знаела как да я родя. А на теб никога не ти се е случвало! — изстрелях към нея. Увлечена в словесната престрелка, във възбудата си бях забравила, че съм гола, но изведнъж осъзнах, че стоя с лице към нея, пъхнала единия си крак в крачола на гащите си и балансирам като подплашено фламинго.

Рене огледа небръснатата ми катеричка и корема със стрий от бременността, преди да отговори рязко:

— Виждаш ли колко малко ме познаваш. — Фалшивата й усмивка помръкна. — Нямаш представа как копнея за дете.

— Само след като ти прочистят комина.

— Претендираш, че си ми най-добрата приятелка, но изобщо не ме познаваш.

Аз да претендирам, че съм й най-добрата приятелка?! Ако черната магия станеше олимпийски спорт, тя щеше да спечели златен медал. Отново ме обля студена пот.

— Никога не си ме питала искам ли деца. Все хленчеше и се оплакваше колко трудно е да си майка, без изобщо да знаеш, че давам мило и драго за дете. — Бях безпомощна пред язвителния поглед на най-непримиримия си враг. — И то най-вече момиченце. За да я обичам както никога не съм била обичана… — Тя потисна въздишка на самосъжаление. — Но не, за теб бях само клише. Преуспяла, неомъжена кариеристка.

Едно време не възприемах Рене като карикатура, но сега ми заприлича точно на това. Омразата ми към тази жена я бе превърнала в Крюела де Вил. Тоалетът й бе незавършен без палто от далматинци. Трудно бе да си представиш, че изпитва истински чувства.

— Пред теб Медея^[4] е всеотдайна майка.

Изражението на Рене стана кисело като оцет.

— Че защо да си давам труд да раждам, щом ти си го направила вместо мен? — Гласът й бе писклив и раздразнителен. Клише ли? Не, реакцията ми спрямо нея бе значително по-крайна. Сега приличаше на анимационна героиня — злата императрица на планетата Зардор. — Така получавам всички радости от едно готово семейство без… — тя огледа голото ми тяло от глава до пети и добави с отвращение — да развалям тялото си. — По лака на ноктите на краката й нямаше и драскотина, петите й бяха полирани с пемза. Докато аз дори не бях обръснала космите на палците на нозете си.

Тя изпусна още една анимационна въздишка.

— Знаеш, че от години Джаспър не те намира за привлекателна. Казва, че след секс се изтърколва от теб, мислейки си: „Доста бе широчко тук.“ Приличало на самолетен хангар. Как го наричаше? Пещерата на Али Баба. Докато аз съм свежа като утринна роса.

Думите й ме нараниха.

— Джаспър никога не би казал подобно нещо! Лъжеш! Сигурно страшно ме мразиш, Рене. Но защо? Какво съм ти причинила?

— Не е много. Джаспър не престава да навира живота ви в лицето ми. Безупречна къща. Идеален съпруг. Прекрасни деца. Само се погледни. Щом си го имала ти, защо да го нямам и аз?

Зеленоокото чудовище изцяло се бе вселило в нея.

— Което само доказва, че никога няма да бъдеш майка на дъщерите ми. Прекалено голяма егоистка си. Нямаш достатъчно състрадание… — като не можах да измисля нищо по-малко, довърших — да напълниш пъпа на мушица.

— Хей, Рене — обади се разярена Сузи и се приближи до мен, като да ме защити, — ако някога се окучиш, може ли да ни дадеш едно от малките си? Сигурно ще родиш цяло котило… кучко проклета.

Очите на Рене проблеснаха като стомана. Излезе вирнала глава от съблекалнята, като полюшваше задник. Сузи нададе радостен вик, убедена, че сме спечелили в размяната на остроумия. Но когато седнах в стаята за изпити и се помъчих да се съсредоточа върху въпросите за оказване на първа помощ, имах ужасното чувство, че това са само първите престрелки от една доста грозна битка.

Рене Крейвън бе противоположното на кукувицата, снасяща яйца в гнездото на друга майка. Тя не само ми открадна съпруга и финансовата му подкрепа, но бе решила да обсеби и пиленцата ми.

Въпрос: Защо жената в менопауза пресича улицата?

Отговор: За да убие ярката, не, проскубаната кокошка, която й отмъкна тъпия съпруг.