Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (10)

Пази се от хапливи забележки

Определението за малолетен престъпник е дете, което по лошото си поведение започва да подражава на родителите си. Така и казах на директора на училището на Тали, когато я хванаха да бяга от училище. Подозирах, че причина за отсъствията й са повече репетициите на групата на Паяка, отколкото някаква алергия към ученето. Докато ходеше с Къркача, Тали предпочиташе естествения си вид. Но сега гримовете й се пазеха по-ревностно от колумбийски наркобарон. Някога спретнатата й спалня стана толкова мръсна и разхвърляна, че гостите си избърсваха краката, преди да излязат оттам. Да изхвърлиш сметта бе същото като да изнесеш нечистотиите от спалнята й. С обицата на устната си, черната си фланелка с надпис „Плацебо“, кожени ботуши, къси джинсови панталонки, скъсани на задника, и тонове черен грим Тали като че се опитваше да разсее слуховете, че е „необуздана тийнейджърка“.

— Тали провокира пререкания, за да й обърна внимание, но и да остане на разстояние — обяснявах на Сузи, докато и двете пиехме какао на балкона й по-късно същата вечер. — Така пише в учебниците по психология. Очевидно се разкъсва между обичта си към мен и желанието да бъде различна, ето защо се налага да бъда търпелива.

— Така ли? На твое място щях да накажа гадното хлапе — долетя не така философският отговор на Сузи.

— Ако я съдя прекалено строго, ще избяга, за да се присъедини към някой строг религиозен орден, в който ядат стърготини, трева и извършват човешки жертвоприношения. Не искам да губя връзка с нея.

— Луси, ти си безнадеждна идеалистка. Родителите не общуват с децата си. Властта им е тоталитарна. Родителят трябва да предизвиква враждебност, възмущение и страх, за да крепи авторитета си. Което ми напомня, че е време да развържа дребосъците от радиатора.

Обаче ми се струваше, че между майките и дъщерите им тийнейджърки избухваха повече войни дневно, отколкото в Близкия изток. А не исках да започвам нова. Бунтът на Тали бе съвсем като по учебник. Повече се тревожех за другата си дъщеря. От милионите терзаещи мозъка ми питания, с които ме обсипваха през годините като: „Защо им е на ясновидците да те питат за името и професията?“, „Защо веждите не никнат и над носа?“, „Ами ако нямаше хипотетични въпроси?“, въпросът „Кога ще се върне татко?“ бе единственият, на който нямах отговор.

Бях така убедена, че Джаспър няма да се появи на единайсетия рожден ден на Руби, че я излъгах, че е в командировка в чужбина. Празникът й съвпадна с ноемврийския благотворителен пикник на клуба по сърф на Северна Кронула. Дъщеричката ми искаше да бъде с приятелите си край барбекюто, а после вкъщи да духне свещичките на тортата. Осъзнах, че блудният й баща е благоволил да дойде едва когато очите на всички мъже едва не изскочиха от орбитите им.

Много са предимствата да бъдеш безгрижна мацка на богаташ. И Рене бе твърдо решена да ги потвърди. Като истинска лъскава бамбина носеше инкрустирани със злато слънчеви очила от „Версаче“, бе облечена с прозрачен саронг, през който се виждаха оскъдни пурпурни бикини с цвят на люти чушки, а на краката си бе обула сандали с висок до небесата ток. Изглеждаше, като че току-що бе слязла от луксозна яхта. А какви гърди само! Преди всичко млечните й жлези бяха толкова грамадни, че им беше нужна собствена радиостанция, за да докладват на останалата част от тялото какво е времето на хоризонта.

На плажа на Кронула ходят хора от работническата класа. Най-вече от петролната рафинерия, пясъчната кариера, пречиствателната станция и другата за обезсоляване на морска вода. Най-елегантно облеченият мъж на което и да е събиране неизменно се оказваше барманът или бодигардът на известен футболист от местния отбор „Акулите“. Късите панталони и джапанките са нещо нормално. Докато цялата компания се пулеше към Рене, тя разтегли устни, за да покаже стоматологичния шедьовър, който минаваше за усмивка. Когато обсипаната с диаманти Далила се понесе към бара, морето от мъже се разцепи с библейско благоговение.

Аз също зяпах глупаво онова, което се издигаше над сандалите й от крокодилска кожа за четиристотин лири. Тенът и майсторски направените зъби бяха нещо ново, както и короната от прясно изрусена коса с изсветлени кичури. Съпругът ми бе облечен като за главната роля в „Маями Вайс“ — със задължителното бяло сако с навити ръкави върху черна фланелка, бели маратонки, златна верижка на врата и тъмни очила.

— Какво, по дяволите, става? — попита Сузи, забелязвайки, че лицето ми загубва цвят. Наш ред бе да помагаме при скарата за наденици и привлекателно се потяхме край барбекюто на верандата с увиснали коси, петна от пот под мишниците и кървясали очи заради дима.

— Не мога да повярвам, че я е довел — едва чуто промълвих. — За Бога, скрий ме.

— Довел ли я е? Не! И коя е?

— Огледай се за някоя с белези от опъване на кожата на лицето… И не защото говори много — изсумтях.

Взирайки се през пушека от барбекюто, Сузи бе очевидно впечатлена от безупречния вид на Рене, но предано попита:

— Какво работи? Да не души багажа на аерогарата? Защото тази жена е кучка! — Забележката й бе изречена с шепот, който сигурно чуха чак в Шотландия. Той накара Рене да изостави Джаспър на бара и да тръгне наперено по посока на разчорлената ми личност. Усмихна се за поздрав, но погледът й бе пълен с ледено презрение.

— Значи това е малкият ви клуб. Очарователно. — Усетих как стиснах зъби в неочакван гняв. Тя ме огледа от глава до пети с неприкрито съжаление. — Чудесно е как всички тук нехаят за външния си вид. Сигурно е много… отпускащо да не трябва да полагаш усилия.

— Да, тук сме доста непринудени. Чувствай се като у дома си, Рене, и съблазни нечий съпруг — отвърна Сузи, протегнала машата като копие.

И аз бих се обадила, но бях твърде заета да забавя темпото, с което се наточваше моралното ми възмущение, и да сподавям звука от разпадащия се емайл от скърцащите ми зъби. Забелязах, че Джаспър се приближава с бира в ръка, затова тайно опитах да се поспретна.

— Къде са децата? — Джаспър ми лепна формална целувка по бузата. Формална за него, но сърцето ми щеше да изхвръкне. Винаги когато видех Джаспър, се чувствах като на кораб, заблудил се в нощта, та се налагаше някой да запали огън на сушата, за да не се разбия.

— Щом храната стане готова, скоро ще се появят — успях да продумам. — Знаеш децата. Пращят от апетит. Като стана дума… Ще ми трябват малко пари за домакинството, Джаспър.

— Дал съм ти достатъчно пари до края на месеца, Луси.

Усетих, че от гласа му стомахът ми се преобърна.

— Да… стига наистина да не се наложи да купя нещо.

— Неприкосновените запаси за теб са вино, бира и концентрат, нали, Луси? — Рене се изсмя пресилено, но тонът й бе леден. — Още една нова доза от сълзливите ти истории и ще разплачеш всички… Знаеш, че парите не са всичко.

— Права си — прекъсна я Сузи. — Дори не са достатъчно.

— Рене ще спечели за нас купчина пари. — Джаспър се опита да уталожи напрежението. — Само чакам акциите й да се повишат. Кой да знае, че американските пазари ще се сринат така главоломно?

— Рене е финансовият съветник на съпруга ми — информирах Сузи, която гледаше и двамата кръвнишки. В момента държеше шишето със соса като пистолет. Нямаше да се изненадам, ако изстреляше някоя яка струя.

— Нима? — Сузи дрезгаво се разсмя, като че буботеше вулкан. — Сигурна съм, че Рене е от онези жени, способни да стимулират по-висок лихвен процент в частния сектор на всеки мъж.

Обявихме примирие на тази словесна престрелка при вида на Руби, която летеше към нас през верандата.

— Тааааткооо! — Очите й блестяха от щастие. — Татко! — Тя се хвърли в обятията му. Съзвездието от лунички, обсипано по лицето й, поруменя от радост. Джаспър я завъртя, докато тя пищеше от удоволствие. — Лельо Рене! — изгука развълнувано Руби и целуна смъртния ми враг.

Унижението ме задушаваше като влажен и слузест червей, пълзящ в гърлото ми. Но в името на дъщерите си го преглътнах.

— О, Руби, колко възхитително е да те видя отново. — Усмивката на Рене бе топла колкото ледена шушулка и също толкова сладка. — Честит рожден ден.

— Познайте! — разбъбри се Руби, преди още да си поеме дъх. — Как се казва маймуна, родена през юни? Юнимуна! — Тя избухна в смях. — Мама ще бъде воден спасител! Не е ли страшно смела?

— Да, несъмнено — изрече Рене с крайно презрение и добави към Джаспър: — Да ходи без грим на нейната възраст.

— Мама приготвя най-вкусните наденички в целия свят, татко. Опитай една. Раян ги нарича вкусни хруски — засмя се тя.

— С най-голямо удоволствие, Руби — отвърна Джаспър и си взе хлебчето с масло, което тя му подаде.

Когато постави наденичката в него, жестът ми се видя така уютен, така напомняше за предишния ни живот, че стиснах очи, само и само да не заплача.

— Искаш ли да научиш името на готвача, вложил цялото си сърце в този специалитет? — попитах безгрижно, за да прикрия силните си чувства.

Рене изгледа наденичката, която Руби й подаде, сякаш гъмжи от токсини.

— Екологично чиста ли е?

Сузи и останалите австралийци, чули въпроса, избухнаха в смях.

Рене измери с поглед Сузи и го спря на пищните й форми под кръста.

— Някои от нас се стремят да контролират теглото си.

Представих си как Рене затваря ресторант, понеже са сложили пълномаслено мляко в кафето й вместо обезмаслено.

— Да не се опитвате да ме убиете с този холестерол? Мили Боже. — За тази жена една стафида би била истинско пиршество. Коктейл за нея означаваше да смеси два вида бутилирана вода. Лицемерно пиеше само минерална вода, уж да пречиства организма си, докато се тровеше с колаген и ботокс. Днес бе гола като салатата без оцет и олио, с която несъмнено бе обядвала. А съпругът ми я гледаше както куче — пържола.

— Рене е придирчива към храната. Все й повтарям, че в Австралия това не бива да се яде — пошегува се Джаспър. Както обикновено чарът му размекваше всекиго, до когото се докоснеше.

Оставаше ми само да си гриза ноктите, които ръфах с ожесточение. Сигурно приличах на умиращ от глад гризач.

— На крайбрежната алея има закусвалня, където сервират здравословна храна — услужливо осведомих Рене, с надеждата да се отърва от нея. — Правят неповторим шейк от зародиши на киви.

За мен бе абсолютен буламач, но апетитът на Рене се събуди.

— Руби, ще покажеш ли пътя на леля Рене, скъпа? — попита тя с престорена любезност и усмивка, изкуствена като лакираните й нокти.

По-скоро бих се нагълтала с арсеник, отколкото да пусна дъщеря си да припари до Рене, но ми бе нужно време насаме с Джаспър. Имейли, есемеси, факсове, телефонни обаждания, пощенски гълъби, димни сигнали — всичките ми опити за помиряване оставаха без ответ. Започвах да мисля, че единственият начин да привлека вниманието му бе да публикувам обява в спортния ежедневник. От много време все бях на тръни. Стоях на палци по-дълго от балерина от Болшой театър. Затова кимнах в знак на съгласие.

— Джаспър — прошепнах аз, когато Рене и Руби излязоха от клуба и ние седнахме на една ъглова маса. — Защо не отговаряш на писмата и обажданията ми? Всичко, което Рене ти е наговорила за нас, е лъжа. Просто те манипулира. Аз те обожавам. Имам нужда от теб. Обичаш ли ме още? — дръзко попитах аз.

— Разбира се — учтиво отвърна той. — Ти си майка на децата ми.

— Тогава защо? Защо ни изостави? — Гласът ми се извисяваше с две октави по-високо от обикновеното, а лицето ми бе сгърчено в усилие да не ревна.

— Ето защо не ти отговарям. Вечно изпадаш в ярост.

— Е, хубаво. Бих искала да летя първа класа до Карибите. Но не мога да си го позволя, понеже съпругът ми е скрил всичките ни общи пари, преди да ме напусне, за да ги харчи с най-добрата ми приятелка.

— Дадох ти парите за тази седмица, Луси. — Джаспър неопределено примигна. Сякаш не беше той, а собствената му холограма. Какво беше сторила тази вещица кръвопийца с истинския ми съпруг? — Май развиваш склероза — бе студеното му заключение.

— Твоята памет ти изневерява, Джаспър. Явно си забравил клетвите, които изрекохме, когато се венчахме.

— А ти очевидно не помниш колко пъти си повтаряла на Рене колко е нещастен бракът ти! По дяволите, паметта ти е толкова слаба, че дори си забравила, че ти изневерява.

Щяхме да продължим да си разменяме злостни остроумия все в този дух, ако ненадейно Руби не бе изникнала помежду ни. Хвана ръцете ни, после нежно ги придърпа, докато пръстите ни се докоснаха. После полека измъкна пръстчетата си от преплетените пръсти на родителите си.

Така пет минути по-късно ни завари Рене, която смучеше буламача си със сламка. Очите й, зелени като на котка заради контактните лещи, се присвиха като амбразури. Тя веднага посегна към Джаспър с лапата си с безупречен маникюр, уверена, че ще получи вниманието му.

— Само минутка, Рене — Джаспър вдигна ръка досущ като регулировчик, докато настаняваше слабичката Руби на коляното си.

С хищния поглед на прегладняла лисица Рене се понесе към периферията. На часа я заговориха групичка настървени татковци мераклии.

— Здравейте — я чух да казва с пресилената артикулация на говорителка от Би Би Си. — Забележително — добави с равен и отегчен глас. — Наистина възхитително. — През всичкото време очите й бяха приковани в щастливата семейна жива картина пред нея.

— Джаспър, скъпи — най-сетне превзето се усмихна тя. — Задължително е да ме заведеш да доплувам. Погледни океана. Непоносимо жестоко е да ме караш да чакам и частица от секундата.

— Татко, ами да! — Лицето на Руби грейна от възторг. — Тъкмо ще ти покажа всичко, което съм научила. Ще ти взема ума! Същинска русалка съм! — Толкова отдавна не бях я виждала така широко усмихната, че не възразих.

— Ще се радваме да видим как караш сърф. — От това „ние“ ми настръхна косата. При все че се предполагаше, че целта е да окуражи Руби, усмивката на Рене бе толкова студена, та когато устните й се разтвориха, очаквах да се покрият със скреж.

Руби се изстреля от скута на Джаспър като ракета. Задърпа го от стола му и го повлече към плажа.

— Мамо, идваш ли?

Да плувам с Рене бе възможност да удавя всичките си страдания — стига да натискам главата й достатъчно дълго под водата. Не крия, че Рене има тен като от Сан Тропе, преди да тръгне за Сан Тропе. На цвят съм като прясно мляко. Ако се съблечах по бански, щях да позволя на Джаспър да направи сравнение. Колкото и да бях се вталила, все пак бях родила две деца. Колко ли старомодно щях да изглеждам с целия си бански до оскъдните бикини на Рене.

— Не, не, бягай с татко — профъфлих през каквото бе останало от зъбите ми.

С ужас видях как Рене сграбчва другата ръка на Руби. Дъщеря ми подскачаше помежду им, без да я е грижа, че от гледката сърцето на майка й спира. Онемяла от притеснение, се стоварих на един стол и започнах да правя дупки в една книжна салфетка.

— Приличам на пълен глупак. — Гласът бе на Локи. Гърчеше се от притеснение в колосана, бяла риза, подчертаваща широките му гърди и изваяни мускули. Забелязах, че джинсите му са изгладени, а в косата му като никога нямаше пясък и сол.

От краткия си престой в Австралия имам впечатление, че жителите на тази страна са по природа склонни да укоряват сами себе си и душа и свят дават за похвала. „Имам вид на същински тиквеник, нали?“ или „С таз премяна съм като истински педал“, „Предполагам, че си лягала с доста по-надарени“. Тези думи са условен знак за разточителни насърчения, които по правило ще бъдат отклонени.

— Откроявам се като лебед сред врани, нали? — опита отново Локи.

— Не. Ето това наричаме глупачка — посочих към плажа, който Рене използваше за студио по йога. Тя разтвори крака в поза „приклекнало куче“, после завъртя задник и слабини в „поздрав към слънцето“. Дойде ми на ума, че дизайнерите на бикини-прашки никога не са учили анатомия. Физически невъзможно е четири триъгълника да скрият нещо по-голямо от луничка. Едно бе ясно: нямаше нужда Рене да плува в морето. Спокойно можеше да се накисне в лигите, които точеха преминаващите наблизо мъже.

Локи проследи погледа ми и впери поглед в полуголата жена, която кривеше тялото си в оригами от възли и протягания.

— Леле! Дали не е друсана?

— За жалост от съпруга ми.

Джак Маклаклън спря да се гърчи. Наостри се като хрътка и бързо намери сред тълпата Джаспър и Руби.

— Никога не коментирам съпрузите на приятелките си и не възнамерявам да наруша правилото си за този мизерник.

— Науката за красотата. Моля ти се. По-скоро научна фантастика. — Простенах аз, докато Рене кръстосваше гъвкавите си крака, след което докосна с пръсти енергийния си кръг. — Всичко е изкуствено, да знаеш. За да изглеждаш толкова естествен се изисква часове поддръжка — добавих неубедително.

Видях как Джаспър хвана Руби и Рене за ръце и заедно се затичаха към прибоя, все едно снимат реклама за шампоан или застраховка „Живот“. Представях си ликторския глас: „Не сте живели, ако след смъртта си не получите застраховка «Взаимна грижа».“. Чертите на лицето ми, които мярнах в стъклото на прозореца на клуба, бяха като преди да рекламират крем против бръчки. Съпругът ми нямаше да се върне при мен. Чувствах как сърцето ми се блъска и разбива в гръдния ми кош. Извърнах глава, та Локи да не види сълзите ми. Напоследък бях плакала толкова много, та сигурно запасите в южните предградия от водоустойчив грим се бяха изчерпали. Все още обичах Джаспър страстно, но той ме бе натикал в кутията под стълбите, където стоят стари ваканционни снимки и сувенири, които са изглеждали примамливи на времето. За него не бях нещо повече от сомбреро или алпийска колиба от кибритени клечки. Ето къде ме бе складирал в съзнанието си, до потъналия в прах тренажор по гребане.

— Мисля, че като капитан на Клуба по сърф си длъжен да предупредиш медузите, че Рене Крейвън влиза във водата. Може да ги опари.

Почувствах топлата, мазолеста ръка на Локи върху врата си.

— Знаеш ли, че най-честите смъртни случаи заради анорексия се дължат на пропадане в пукнатините на тротоара — пошегува се той в галантен опит да повдигне духа ми.

— Защо не заведеш Рене да плува сред жилещи калмари? Страшно ще й отиват мехури върху изкуствения тен. С удоволствие ще я препикая, та да престане да я боли… но ще я убие ли отровата? Ами на скатовете? Непредпазливият плувец може да го докосне и опашката му да го шибне и да забие жилото си, както стана с горкия Стив Ъруин. Ами морските дракони? Сливат се с дъното, нали? От коравата им, покрита с брадавици и слуз кожа стърчат смъртоносни шипове. Ако ги настъпи, болката няма да е просто силна, от нея тя ще обезумее, може да припадне, дори да умре… Или още по-добре, заведи я, където може да настъпи морски таралеж. Ако бодилът му се счупи в раната, възможно е тя да хване тетанус, нали?… Не, гмуркането като че е за предпочитане. Ако я подмамиш да се спусне прекалено бързо, емболията й е в кърпа вързана, ще изпадне в безсъзнание и като нищо ще се удави. А, забравих. Ами водните змии? Ухапването им е относително безболезнено, но често води до сънливост, халюцинации и затруднено дишане, права ли съм?… Какво гледаш? Възмущаваш се от хладнокръвието ми?

— Не. Изненадан съм, че поне един от курсистите ми е слушал в час!

Ужасена от развоя на деня, но мазохистично теглена към сцената на катастрофата, усетих как се надигам от масата и тръгвам крадешком към плажа. При вида на двама толкова влюбени, така свързани от взаимното си обожание, изпитах силното желание да повърна, изригвайки като гейзер.

Тали също бе пристигнала на плажа навреме за празненството на Руби. Беше скъсала с Паяка и сега бе увиснала на ръката на един рап музикант по прякор Зъба. (Къркача, Паяка, Зъба — дъщеря ми сякаш избираше гаджетата си от силно охранявана менажерия за екзотични видове.) При вида на баща си, сприхавостта на Тали се изпари на часа. Пред очите ми се превърна в чаровно младо момиче.

— Татко! — Тя се затича към него, като че той се връщаше от десет години каторга. Тали отмести поглед от Джаспър към Рене и по лицето й пробяга трудноразбираемо изражение. Но преобладаващото чувство бе обожание към баща й. Докато го прегръщаше, фланелката й се изплъзна и разкри бледото й, деликатно рамо. Ненадейно ме прониза сладка обич.

Руби се стрелна към мен.

— Мамо, познай! Татко каза, че мога да му гостувам в града. Живее близо до работата си, затова го е нямало. И леля Рене му е на гости. Подари ми айпод и ще направи крем карамел! Днес е най-хубавият ми рожден ден.

Сложих си тъмните очила, въпреки че слънцето се бе скрило зад облак.

— Тали, скъпа, изглеждаш великолепно — изчурулика Рене. — А кой е младият красавец с теб?

Погледнах отрупаното с младежки пъпки лице на Зъба. Перченето, крещящата безочливост, халката на зърното на гърдите му, артистично показващото му се бельо и татуировката „Духай ми“ — не мисля, че се вместваха в понятието красавец.

— Сега се увличаш по рапа, така ли, Тали? — попита Рене и кимна към фланелката на Зъба с физиономията на Снуп Доги Дог. — Имам едно кожено яке и чифт ботуши, които направо ще ти заспят.

Тази жена трябваше да се запаси с индустриални количества балсам за устни, че да целува още задници.

— Ако има изяви в града, на които пожелаете да отидете, сте добре дошли да пренощувате у нас.

На мен мократа, оплетена коса на Рене ми приличаше на виещи се змиорки. Напомних си, че са нужни четирийсет и два мускула, за да се намръщиш и само четири да протегна ръка и да зашлевя кучката. Убедена бях, че умната ми дъщеря ще прозре двуличието й.

Тали сви ръка в юмрук и рязко отметна лакът назад, а лепкавото й равнодушие изчезна.

— Супер!

Когато се обърна към мен за отговор, забелязах, че лицето й е наплескано с фон дьо тен, а на очите й има тежък, черен грим.

— Тали, не мога да повярвам, че така си изпоцапала лицето си — изтърсих, без да мисля.

— Уф, сега пък не ми е позволено да се гримирам ли? Защо? Защото не искаш да бъда, как да кажа, по-секси от теб? Тялото си е мое и ще правя с него каквото си поискам.

— Но миличка, кожата ти е безупречна. Защо да я загрозяваш с грим?

— Съдържа съставки, предотвратяващи пъпки — озъби ми се тя.

— Добре, добре — примирих се аз. Ясно, че единствената полза от мен за дъщеря ми бе, че съм я родила. А, и само аз зная къде са лепенките. Иначе бях нищо и никаква намаляваща точица на нейния радар.

— На мен ми допада — обади се Рене със смъртоносното очарование на кобра. — Само дето е малко по-тъмен.

— Мамо, мамо — въодушевено изписка Руби. — Може ли да гостуваме на татко? Разрешаваш, нали?

Припомних си всички нощи, когато в два сутринта почиствах повръщаното от тях. Времето, когато протягах ръка в ресторанта, та да изплюят горчива хапка. Завързаните на възел напикани връзки за обувки, които развързвах със зъби. Колко пъти бях поела вината за стари писма, смачкани на дъното на училищните им раници, съобщаващи ми колко наложително е да се подпиша, че разрешавам да заминат на училищни екскурзии, състояли се преди седмици. Хиляда деветдесетте и пет ястия, които готвех на година. Шестстотинте пакетирани обяда и три хиляди седемстотинте шейсет и четири закуски. Безбройните разкошни гощавки за рождените дни. Стадата овце, които бях опекла, декарите печен хляб, които бях намазала с масло, петстотинте мили, които бях изгладила — грабнах цигарата от устата на Зъба и си дръпнах четири пъти.

— Мамо! — скара ми се войнствено Тали. — Не бива да пушиш пред Руби. Направо е безотговорно.

— Добре. А позволено ли ми е да взема арсеник? — Чух как собственият ми глас се изви в писък.

— Позволяваш ли да гостуваме на татко, мамо? Може ли? — гласът на Руби се извиси нетърпеливо. Тали се вкопчи в ръката на баща си, а кокалчетата на пръстите й побеляха от усилие.

Едно бе сигурно. Когато съдбата ти затвори една врата… докато затръшва следващата, ти премазва крака.

— Ще си помисля — отговорих, а си мислех: — Само през трупа ми.