Реймънд Хури
Последният тамплиер (80)

79

Тоскана — януари, 1293 г.

Обърнал гръб на щипещия северен вятър, Мартин от Кармо приклекна край малкия огън. Воят на вятъра се подсилваше от рева на водопад, който се спускаше в сенчестите дълбини на тесен пролом. Близо до Мартин, увит в парцаливите останки от наметало, взето преди много месеци от един от посечените в Беер ел Сифсааф мамелюки, Хю стенеше в съня си.

През дните и месеците на дългото им пътешествие, откакто бяха изхвърлени на брега след потъването на „Фалкън Темпъл“, Мартин се бе привързал много към стария моряк. Като изключим Емар от Вийер, той не познаваше друг толкова предан и изпълнен с такава решимост човек, да не говорим пък за стоицизма, с който Хю приемаше всички беди, които им се стовариха на главите. По време на мъчителното им пътуване морякът се бе сдобил с няколко рани по време на битки и няколко — от падане, но въпреки всичко продължаваше да крачи километър след километър, без да отрони и думица.

През първите няколко седмици след напускането на Беер ел Сифсааф, Мартин бе държал четиримата оцелели да вървят заедно, защото смяташе, че докато са близо до неверниците мюсюлмани, трябва да се държат един за друг. Но след като напуснаха територията им, той реши, че е настъпил моментът да изпълнят заръката на Емар и да се разделят на две двойки.

Планът му беше прост. След като се разделят на две, да следват предварително начертан маршрут, с разстояние помежду им от около половин ден. По този начин първите щяха да предупредят тези след тях за предстоящи опасности, а онези отзад — да помогнат на първите, ако се сблъскат с нещо. После беше заключил: „Най-важна е безопасността на писмата! Каквото и да става, тя не трябва да бъде застрашена! Дори и това да означава да оставим един от нас на произвола на съдбата!“.

Никой не се беше противопоставил на този довод.

Но не беше отчел суровите условия в този район от Европа. По пътя им се възправяха високи планини и дълбоки пропасти, бързотечни реки и гъсти гори. Бяха принудени да се отклоняват често от предварително начертания маршрут. След като се бяха разделили — първата двойка бяха те с Хю, Мартин бе зърнал другарите им само веднъж. А това беше преди много месеци.

По пътя бяха изгубили конете — някои бяха умрели, а други те самите замениха за храна. Затова вече седмици наред вървяха пешком. Нощем, докато лежеше край огъня, толкова изтощен, че сънят отказваше да го споходи, Мартин се бе питал дали другарите им не са извадили повече късмет — дали пък не са намерили по-безопасен маршрут и вече да са стигнали до Париж.

Не че това щеше да промени плановете му. Той нямаше право да се предаде. Трябваше да продължи напред.

Докато сега наблюдаваше спящия Хю, го връхлетя обезсърчителна мисъл. Стори му се крайно невероятно старият моряк да успее да стигне заедно с него до Париж. Зимата щеше да става още по-свирепа, теренът — още по-труден, а кашлицата на другаря му с всеки изминал ден се влошаваше все повече и повече. Преди няколко часа Хю бе обхванат от жестока треска и за първи път бе изхрачил кръв. Колкото и да му беше неприятно, Мартин си даваше сметка, че наближава моментът, когато ще трябва да се прости с Хю и да продължи напред. Но не възнамеряваше да го изоставя съвсем сам и безпомощен тук, в подножието на тези непристъпни планини. Старият моряк със сигурност щеше да замръзне и да умре от бялата смърт. Налагаше се да го подслони някъде, преда да продължи към Париж.

Предишният ден бяха съзрели градец, точно от другата страна на хребета. Градът беше разположен близо до каменоломна, която те бяха подминали. В далечината бяха зърнали миниатюрни фигурки, движещи се насред прахоляк и огромни мраморни плочи. Може би в този град щеше да намери някой, на когото да остави болния Хю.

Когато Хю излезе от прегръдките на неспокойния си сън, Мартин сподели с него какво възнамерява да направи. Морският капитан поклати категорично глава и отсече:

— В никакъв случай! Трябва веднага да продължиш към Франция! Ако мога, ще те последвам. Не можем да си позволим да се доверим на тези непознати там!

Хората по тукашните земи бяха известни като крайно непочтени, опитващи се да изтъргуват всичко, а разбойническите шайки и търговците на роби, които вилнееха на север, допълваха и без това мрачната слава на този регион.

Без да обръща внимание на протестите на своя другар, Мартин се смъкна по скалите, които обграждаха водопада. През нощта беше паднал лек снежец, обгръщайки планината в призрачно одеяло. Докато пристъпваше през тесните процепи, Мартин се поспря, за да си поеме дъх, и забеляза, че на една от скалите има пукнатина, наподобяваща кръст — доста подобен на онзи, който рицарите тамплиери бяха приели за техен символ. Загледа се за момент в странните пукнатини, съзирайки в тях надежда. Може би в тази тиха долина Хю все пак ще успее да завърши мирно дните си.

Когато стигна до града, Мартин потропа на вратата на местния лечител. Докато стоеше на прага си и го слушаше, очите на стареца се насълзиха от щипещия студ навън. Рицарят му разказа историята, която беше измислил, докато слизаше към града — че той и неговият другар пътували към Светите земи.

— Другарят ми е болен и се нуждае от вашата помощ! — бе завършил той.

— Ще платите ли? — тросна се накрая лечителят.

— Да, имаме малко пари — кимна рицарят. — Сигурен съм, че ще са достатъчни за храна и подслон, поне за няколко дена.

— Много добре — кимна мъжът, вече поомекнал. — Като ви гледам, и вие самият всеки момент ще се строполите на прага ми. Елате да хапнете нещо и ми обяснете точно къде се намира вашият приятел. Ще поръчам да отидат и да го свалят от планината.

Успокоен от внезапната промяна в поведението на лечителя, Мартин влезе в стаята с нисък таван и прие с благодарност предложените му хляб и сирене. Вярно е, че всеки момент щеше да припадне, а храната и напитката съживиха разнебитеното му тяло. Между няколко лакоми хапки той посочи към хребета, където беше оставил Хю. Лечителят кимна и излезе.

Докато изпразваше чинията си, Мартин усети дълбоко в душата си неясно безпокойство. Сякаш изтръгнат от хипноза, той пристъпи тихо към прозореца и погледна навън. Малко по-надолу на калната улица докторът разговаряше с двама мъже и сочеше към къщата си. Мартин се отдръпна от прозореца. Когато отново погледна, докторът го нямаше, но двамата мъже вече идваха към него.

Усети как мускулите му се стягат. И когато се осмели отново да погледне навън, видя, че един от мъжете вади от колана си голям нож.

Мартин се озърна отчаяно, надявайки се да открие някакво оръжие. Точно в този момент дочу шепот откъм задната врата. Плъзна се леко, притисна ухо до нея и се заслуша. Видя как желязното резе на вратата се вдига и веднага притисна гръб в стената. Вратата се отвори с леко проскърцване.

Когато първият от мъжете пристъпи предпазливо вътре, Мартин го сграбчи, изби ножа от ръката му и го запрати към каменната стена. После срита вратата точно в носа на втория мъж и притисна ръцете му. Грабна светкавично падналия нож, скочи върху замаяния мъж, повдигна главата му и го заколи с един замах.

Измъкна острието от жертвата си и остави тялото му да се свлече бездиханно на земята. После се обърна точно навреме, за да види как първият от нападателите се изправя на крака. Мартин скочи напред, ритна го обратно на пода, вдигна ножа и го заби в гърба на човека.

Със светкавична бързина събра каквато храна успя да намери и я пъхна в някаква торба. После се измъкна през задната врата, мина тихо през града и накрая откри пътеката, по която беше слязъл от планината.

Не им трябваше много време, за да го настигнат. Бяха четирима, може би петима, ако се съдеше по гневните им гласове, които ечаха в призрачната гора.

Когато Мартин достигна билото, където бяха пренощували, от мрачното небе вече се сипеха ситни снежинки. Погледът му отново падна върху скалните пукнатини, които бе зърнал преди, и в главата му зазвучаха напътствията, които той самият бе дал някога на своите другари. Най-важното от всичко бе писмото на Емар. С разтуптяно сърце той огледа очертания от самата природа широк кръст.

Даде си сметка, че никога няма да забрави това място.

С помощта на ножа, който още пазеше, той изрови основата на скалата, извади оттам няколко камъка с големината на човешки юмрук, след което пъхна увитото в кожа писмо в дупката. После върна камъните на мястото им и ги наби плътно с ботуша си. Накрая продължи да се катери нагоре, като не правеше никакви опити да прикрие следите си.

Не след дълго виковете на мъжете, които го преследваха, започнаха да се губят сред тътена на близкия водопад. Но когато Мартин стигна до мястото, където бяха нощували, от Хю нямаше и следа. Обърна се и зърна преследвачите си, които вече се виждаха съвсем ясно. Наистина бяха петима. Колоната завършваше лечителя, който го беше предал така безочливо.

Мартин грабна меча си и продължи да се катери към билото на хълма, от който се спускаше водопада. Беше решил именно там да ги изчака.

Мъжът, който водеше групата преследвачи, беше по-млад от тях и ги бе изпреварил значително. Без да си прави труд да чака другарите си, той се спусна върху рицаря с една вила. Мартин се изви леко, после замахна с меча си и преряза ръката, която държеше вилата така, сякаш беше сирене. Тялото на мъжа продължи да се тресе по инерция. Мартин се приведе, метна мъжа на рамо и го запрати надолу в пастта на водопада.

Писъците на младия мъж все още отекваха в ушите на рицаря, когато го връхлетяха още двама мъже. Въпреки че бяха по-стари и по-уморени, бяха по-добре въоръжени. Първият носеше къс меч, който започна да върти във въздуха пред очите на Мартин. Но за опитен рицар като него това си беше детска игра. Последва краткотрайна размяна на удари, през която рицарят парира бързо удара на неопитния мъж и изхвърли меча от ръката му. С обратния замах на своя огромен рицарски меч Мартин разцепи рамото на мъжа и ръката му увисна.

Младият рицар се дръпна назад, за да избегне напора на третия нападател. Подложи му крак и го спъна. Мъжът падна на колене и Мартин стовари дръжката на меча си върху главата му. После обърна меча си и със замаха на опитен екзекутор лиши тялото от главата му.

Погледна надолу и зърна лечителя, който се препъваше надолу по пътя, откъдето беше дошъл. Точно в този момент рицарят почувства остра болка в гърба си. Обърна се и видя, че вторият мъж, когото беше обезоръжил, е докопал със здравата си ръка вилата на младежа и сега от зъбците й капеше кръв. Мартин направи няколко неуверени крачки напред, превит от болка. Но все пак събра сили, извъртя се рязко, замахна с меча и отсече главата му.

После застина на място. Усети, че върху него бавно се спуска покрова на немощта. А после над тътена на водопада се извиси някакъв звук. Въпреки огромната си болка, Мартин се извъртя. Към него тичаше последният от преследвачите му, стиснал в ръка стар, ръждясал меч. Мартин вече беше изгубил прекалено много сили, за да реагира достатъчно бързо. Но преди нападателят да стигне до него, от близкия шубрак изскочи Хю. Мъжът го забеляза, обърна се, сграбчи меча си с две ръце и го заби право в гърдите на стария моряк.

От устата на Хю бликна алена кръв. Но той не само че успя да остане на крака, но и тръгна напред и набута меча още по-дълбоко в гърдите си, когато обгърна с мощните си ръце слисания нападател. Изгарящ от болка, Хю продължаваше напред, като избутваше мъжа все по-близо и по-близо към пропастта, без да отпуска здравата си хватка върху него, въпреки отчаяните опити на оня да се освободи. Накрая и двамата достигнаха ръба на водопада. Мъжът разбра какво му предстои и се разпищя, продължавайки да се опитва да се откопчи от захвата на Хю.

Забравил за миг за собствената си болка, Мартин се вторачи ужасено в Хю. Приятелят му стоеше на ръба на водопада, притиснал до гърдите си напълно безпомощния нападател. Погледите им се срещнаха и на рицаря му се стори, че забелязва нещо като усмивка върху устните на стария моряк. С едно финално, братско кимване капитанът на загубения завинаги „Фалкън Темпъл“ прекрачи в бездната и повлече със себе си съпротивляващия се мъж към вечността.

Изневиделица върху тила на Мартин се стовари мощен удар. Зави му се свят. Обърна се, изгарящ от болка, и през замъгления си поглед зърна лечителя, застанал зад него с голям камък в ръка.

— Човек с твоята сила ще ми донесе добра печалба в каменоломната — изкиска се злобно той. — Може би е хубаво да знаеш, че някои от мъжете, които днес уби, са роднини на пазачите там!

И докторът вдигна високо камъка, който държеше. В последните проблясъци на съзнанието си Мартин разбра, че не може да стори нищо, за да избегне удара, да предотврати залавянето си и последващото робство, да си вземе писмото и да продължи пътуването си към Париж.

Докато лежеше там, върху прясно навалелия сняг, пред очите му преминаха образите на Емар от Вийер и на Уилям от Божьо, но точно тогава камъкът се стовари върху него и лицата им се сляха с мрака.