Реймънд Хури
Последният тамплиер (8)

7

На шест хиляди километра оттам друг мъж беше на точно противоположното мнение. След като затвори и заключи вратата зад себе си, той вдигна сложната машина, която бе оставил на най-горното стъпало. После заслиза бавно надолу към подземието, движейки се изключително предпазливо. Не че уредът беше особено тежък — просто внимаваше да не го счупи.

Не и сега.

Не и след като съдбата се бе намесила в негова полза и бе довела машината толкова близо до него. А със сигурност не и след всичко, до което бе принуден да прибегне, за да стигне до нея.

Макар и осветено от пламъчетата на десетки свещи, подземието бе прекалено обширно, за да допусне жълтеникавите пламъци във всички свои кътчета. Оставаше си все тъй мрачно, студено и влажно. Не че той забелязваше неприветливата обстановка. Беше прекарал тук достатъчно време, за да свикне с нея, без да усеща неудобство. Подземието се беше превърнало в негов втори дом.

Дом…

Далечен спомен.

В някой друг живот.

Той постави машината върху стара, скърцаща дървена маса и се запъти към един от ъглите на подземието. Започна да рови из кашоните и старите кутии.

Когато намери кутията, която търсеше, я отнесе на масата. Отвори я и внимателно извади отвътре някаква папка. От папката измъкна няколко листа плътна хартия, които подреди прецизно до машината. После се настани на стола и погледна документите, а после и сложния уред пред себе си, наслаждавайки се на всеки миг.

— Най-после! — промърмори той на себе си. Гласът му беше нежен, но и одрезгавял от прекалено рядка употреба.

Взе един молив и насочи цялото си внимание върху първия от документите. Огледа внимателно първия ред избелели знаци, после натисна бутоните на най-горния ред на машината и положи началото на следващия си, съдбоносен етап от своята лична одисея.

Одисея, чийто финален резултат щеше да разтърси целия свят.