Реймънд Хури
Последният тамплиер (77)

76

Тес замръзна на място. Имаше чувството, че краката й са приковани към пода на кабината. Единственото, което бе в състояние да стори, бе да стои безмълвно в ъгъла и да гледа как Ванс пристъпва застрашително към капитана и му нарежда веднага да издаде заповеди за вдигане на главата на сокола.

— Безсмислено е! — изтъкна Расулис, опитвайки се да влее малко разум в главата на професора. — Честно ви казвам, не сме в състояние да я издигнем на борда при тези условия!

— Натиснете веднага проклетия бутон! — извика Ванс. — Или аз ще го направя вместо вас!

И изпепели с поглед инженера, който си седеше все така неподвижно, с пръсти, замръзнали върху клавиатурата.

Атал се обърна към капитана. Расулис очевадно се предаде. Задоволи се само да кимне. Изображението на монитора, което изпращаше Дори, се смали, докато камерата продължаваше да се спуска, и една след друга оранжевите въздушни възглавници започнаха да се издуват. Нарастваха с всяка секунда.

Отначало главата на сокола като че ли отказваше да помръдне, съпротивлявайки се упорито на човешките опити да я извадят на повърхността, но после се надигна като изкоренен дънер, повличайки след себе си наносите, които се бяха образували около нея с течение на вековете.

Тес чу как вратата изтропва. Влезе един от членовете на екипажа. Забеляза, че Ванс излиза от транса, с който наблюдаваше екрана, и се извръща настрани, за да провери за какво е тази суматоха. Като че ли точно това чакал, Расулис се спусна върху него и се опита да му измъкне пистолета. Тес се отдръпна и се разкрещя:

— Неее!

Атал и другият инженер скочиха на крака, за да помогнат на своя капитан, ала точно в този момент в тясното пространство се разнесе оглушителен гръм.

В продължение на няколко мига Ванс и Расулис стояха, вкопчени здраво един за друг, а малко след това професорът се отдръпна и капитанът се свлече на пода. От устата му бликна кръв, очите му се обърнаха и животът в тях угасна.

Ужасена, Тес се втренчи в тялото на капитана, което потръпна в последна конвулсия и окончателно замря. Вдигна очи към Ванс и изпищя:

— Какво направи?! Той е мъртъв! — изпищя Тес. — Ти го уби!

Атал и останалите членове на екипажа се вкамениха от изумление. После кормчията се задвижи инстинктивно — хвърли се към Ванс, опитвайки се да изтръгне пистолета от ръцете му.

С удивителна бързина Ванс стовари дръжката на оръжието си върху лицето му. Известно време остана като в някаква мъгла — с поглед, фокусиран в нищото.

— Извадете ми сокола и после всички можем да се прибираме вкъщи! — заповяда той. — Веднага!

Крайно неохотно Атал и първият помощник се заеха да доведат докрай процедурата по изваждането. Започнаха да раздават неразбираеми заповеди на екипажа. Тес ги слушаше, но не беше в състояние да отлепи поглед от Ванс, чиито очи като че ли бяха заживели свой собствен живот.

Тези очи вече не принадлежаха на ерудирания професор, с когото тя се бе запознала преди толкова много години, нито пък на съсипания, тъжен мъж, с когото бе поела на това съмнително пътешествие. В тях позна безизразния хлад, който вече бе виждала някъде — в музея „Метрополитън“, в нощта на обира.

 

 

Райли се отдръпна стреснато, когато гласът на капитан Расулис изчезна и радиостанцията като че ли избухна със свистене. По гърба му пролазиха тръпки на ужас. Стори му се, че чува изстрел от пистолет, но не можеше да бъде сигурен при целия този шум.

— Капитане? Тес? Има ли някой там?

Никакъв отговор.

Обърна се към свързочника, който вече се бе заел да проверява каква е повредата, докладвайки нещо на турски.

— Сигналът изчезна — потвърди на английски Каракаш. — Както изглежда, чули са всичко, което им е трябвало да чуят.

Райли се вторачи гневно към клатещите се бясно чистачки на предното стъкло на кабината, които обаче не допринасяха с нищо за подобряването на видимостта. Яхтата „Карадениз“ се бореше упорито с разбеснелите се около нея вълни. Всички разговори около агента се водеха на турски, но той все пак подразбра, че в момента екипажът се е концентрирал по-скоро върху своя собствен плавателен съд, отколкото върху другия, който като че ли продължаваше да не мърда от мястото си.

Въпреки че гръцкият кораб „Саварона“ вече се намираше в обсега на видимостта им, гъстата пелена на дъжда и непрекъснато надигащите се вълни им предоставяха възможност да го наблюдават само отвреме навреме. Височината на вълните нарастваше едновременно и под двата кораба. Когато най-сетне Райли успя да види „Саварона“, единственото, което различи, бе някаква неясна форма.

Каракаш и първият му помощник си размениха няколко кратки фрази на турски, след което капитанът се обърна към Де Анджелис.

— Ситуацията започва да излиза от контрол. Вятърът е почти ураганен и при тези условия не можем да сторим нищо, за да ги принудим да ни последват.

Свещеникът като че ли излезе от някаква странна мъгла, когато отговори:

— Докато те са там и ние ще бъдем тук!

Капитанът си пое дълбоко дъх. Хвърли поглед към Райли, сякаш търсеше потвърждение за психическото състояние на свещеника, но не получи такова.

— Не смятам, че трябва да оставаме тук дори и минута повече — изрече Каракаш с равен тон. — Вече не е безопасно!

Свещеникът се извърна рязко към него.

— Какво?! Да не би да не можете да се справите с няколко вълнички?! — Обърна се към „Саварона“ и я посочи гневно с пръст. — Като ги гледам, те още не са подвили опашка и не са побягнали! Очевидно тях не ги е страх да бъдат тук! А вас?!

Райли се загледа в капитана. Забеляза как пулсът му видимо се учестява при тази обида. Каракаш изгледа кръвнишки свещеника, след което се обърна и даде няколко нервни заповеди на първия си помощник.

Де Анджелис кимна, хвърли поглед към Плънкет и се обърна отново напред. Само от профила му Райли веднага схвана, че изпитва мрачно задоволство от ставащото.

 

 

Тес стоеше до Ванс и наблюдаваше как поройният дъжд облива предното стъкло на кабината и как вятърът ги подмята от всички посоки. От двете им страни се надигаха огромни, разпенени вълни. Палубата на „Саварона“ плуваше във вода.

И тогава се появиха.

Три оранжеви въздушни възглавници изригнаха от водата като шарени китове.

Тес напрегна поглед, опитвайки се да се фокусира през пелената от дъжд. И тогава я забеляза — огромна, тъмна маса заоблено дърво, стърчаща между въздушните възглавници. Въпреки товара на времето тя все още не бе загубила формата и напомняше за предишната си слава.

Погледна косо към Ванс и забеляза, че лицето му просветва. За един кратък миг като че ли и тя почувства вълнение — внезапен прилив на възбуда, който потуши всички страхове, които бе чувствала до този момент.

Но после всичко се върна.

— Пускайте водолазите! — изрева Ванс към първия помощник, който в момента се опитваше да превърже разкървавената буза на кормчията. Забелязвайки колебанието в очите му, той протегна ръка и опря дулото на пистолета в ужасеното му лице. — Веднага! Няма да тръгнем без онова там!

Точно в този момент върху палубата на кораба връхлетя огромна вълна. „Саварона“ се наклони на една страна. Кормчията събра сили, надигна се и пое щурвала от ръцете на своя колега. С огромно усилие успя да изведе кораба извън опасното място и да го постави близо до носещите се по повърхността въздушни възглавници. Избягвайки умело високите вълни, той задържа позицията на морския съд, докато други двама членове на екипажа навлякоха водолазните костюми и се хвърлиха от палубата, стиснали здраво тежките въжета за извличане на обекта на борда.

Тес се загледа притеснено как водолазите се опитват да се преборят с вълните. Изтекоха няколко минути в агония, докато най-сетне не видяха вдигнатите им палци, сигнализиращи успешното прикачване. Тогава първият помощник натисна някакъв бутон и кранът на палубата се събуди за живот, опитвайки се да се задържи, въпреки люлеенето на кораба и напора на вълните. Все още обгърната от въздушните възглавници, главата на сокола се издигна над пенещите се вълни и се изви, насочвайки се към очакващия я борд.

Ванс се смръщи. Вниманието му бе привлечено от нещо, което се намираше от другата страна на висящата глава. Лицето на Атал светна. Сграбчи ръката на Тес и й кимна в същата посока, на запад. Тя също надникна натам и зърна в далечината някакви призрачни очертания. Срещу тях идваше „Карадениз“, пореща връхлитащите я вълни, но въпреки всичко упорито напредваща към гръцкия кораб.

Ванс се обърна рязко към кормчията и извика, размахвайки заплашително пистолета:

— Веднага ни изкарай оттук!

По лицето на нещастния човек се застичаха вадички пот, примесени с кръв, докато се бореше с кормилото, за да задържи кораба и да не му позволи да се обърне на една страна.

— Нали първо трябва да качим водолазите!

— Оставяй ги! — изрева професорът. — Патрулната яхта ще ги вземе. Тъкмо ще ги позабави малко.

Очите на кормчията се стрелкаха по апаратурата пред него, опитвайки се да прецени скоростта на вятъра. После посочи напред към „Карадениз“ и извика:

— Единственият ни изход е към тях!

— В никакъв случай! Не можем да тръгнем нататък! — изкрещя Ванс.

Тес забеляза, че „Карадениз“ се приближава още повече и се обърна към Ванс:

— Моля те, Бил! Всичко свърши! Те ни обкръжиха и ако не се измъкнем веднага оттук, бурята ще избие всички ни!

Ванс я смрази с поглед, а после се вторачи притеснено първо в стъклото на кабината, а после в радара. Очите му се превърнаха в две ледени цепнатини и той извика на кормчията:

— На юг! Тръгвай на юг!

Очите на кормчията се изцъклиха така, сякаш току-що го бяха цапардосали с юмрук в корема.

— На юг ли?! Ама точно там е окото на бурята! Вие сте луд!

Ванс пъхна пистолета в лицето му и без каквото и да било предупреждение, дръпна спусъка, като едновременно наклони дулото леко встрани. Куршумът премина на милиметри от главата и се заби в една греда наблизо. После професорът огледа предупредително останалите в кабината, след което отново опря дулото в лицето на ужасения кормчия.

— Избирай кое предпочиташ — вълните или куршум!

Кормчията се вторачи в него. После огледа бързо апаратурата, завъртя рязко щурвала и бутна напред лоста на дроселите. Корабът потегли рязко, оставяйки водолазите безпомощни след себе си, и се насочи право към сърцето на бурята.

Едва когато свали очи от кормчията, Ванс забеляза, че Тес е изчезнала.