Реймънд Хури
Последният тамплиер (75)

74

Камерата се спусна в страховития мрак на морето, мина покрай носещите се галактики от планктон, които осветиха екрана, след което бързо излезе от обсега на прожектора си.

Пред останалата без дъх публика, скупчила се пред мониторите в контролната зала на „Саварона“, се завихриха картините, изпращани от камерата с дистанционно управление, която моряците галено наричаха Дори. Ванс и Тес се бяха привели над рамото на Расулис и още двама техници, седнали пред апаратурата. Вляво от монитора, който показваше картините от камерата на Дори, по-малък монитор за глобално позициониране показваше настоящото местонахождение на кораба. По-малкият монитор вдясно пък предлагаше компютъризирана картина от сканиращия сонар — огромен кръг с концентрични кръгове в синьо, зелено и жълто. Друг — електронен компас, показваше, че курсът им е леко на юг. Ала никой не обръщаше внимание на тези допълнителни монитори.

Всички погледи бяха приковани върху централния монитор, който предаваше изображенията на камерата с дистанционно управление. В напрегната тишина видяха как дъното се приближава и как в ъгъла на екрана цифрите подсказват, че дълбочината под кораба-майка е 173 метра.

На 168-я метър картината стана по-неясна. На 171-я пред камерата премина стадо омари. А после, на 173-я метър, на екрана внезапно избухна облак жълта светлина. Камерата се беше опряла на дъното.

Отговорникът за Дори — инженер от Корсика на име Пиер Атал, се бе концентрирал върху работата си с малката клавиатура, с която ръководеше своето електронно протеже. Присегна се към малък плъзгащ се бутон в края на клавиатурата и камерата веднага реагира на движението на пръстите му — направи пълно завъртане около себе си, оглеждайки цялата повърхност наоколо. Подобно на образите, достигащи до Земята от сондите на Марс, картините показаха един призрачен, недокоснат от човешка ръка свят.

Тес усети, че по тялото й лазят тръпки на нетърпение. Не беше в състояние да сдържи вълнението си, макар да знаеше, че може и все още да не са попаднали там, където трябва. Нискочестотният сканиращ сонар предаваше само в груби линии позицията на евентуалната цел. След него трябваше да тръгне подводната камера — едва нейният високочестотен сонар би позволил определянето на точните координати за евентуални разкопки и проучвания.

Тес бе наясно, че точно под „Саварона“ на места дъното пропада до 250 метра и е покрито с разпръснати коралови рифове, много от тях — точно с размерите, каквито би трябвало да има и „Фалкън Темпъл“.

Сонарните скенери не бяха достатъчни, за да различат претърпялата корабокрушение галера от тези естествени издатини, затова пък точно там идваше ред на магнитометрите. Именно те биха отчели появата на остатъчно желязо. И макар да бяха настроени изключително прецизно — капитан Расулис и неговият екипаж бяха изчислили, че след седемстотин години корозия в солените води от „Фалкън Темпъл“ ще са останали не повече от петстотин килограма желязо — все още съществуваше риска от фалшива тревога, породена от геомагнитното поле на Земята или, което беше още по-често срещано, от останки от по-близки времена.

Тес наблюдаваше процедурата. Чрез изключително леко и прецизно движение на ръката Атал насочи камерата по морското дъно. На всяка минута, най-много две камерата се завърташе на 360 градуса, за да обхване околността. Целият екипаж проучваше внимателно картината, след което Атал отново се връщаше на контролния си пункт, задвижваше хидравличните системи на малкия робот и го насочваше отново напред в безмълвното му търсене на галерата.

Атал бе извършил тази процедура поне десетина пъти, когато в ъгъла на екрана се появи някаква издутина. Той насочи камерата към мястото и започна ново претърсване чрез сонара. На екрана му трябваха няколко секунди, докато подаде данните от проучването, и тогава Тес стана свидетел как издутината приема издължена розовееща форма, която като че ли й кимаше от далечното дъно.

Тес и Ванс се спогледаха. Погледът на професора беше удивително спокоен.

Без да вдига поглед към тях, Расулис заповяда на инженера:

— Дай да го видим по-отблизо!

Камерата отново се задвижи, пресявайки дъното на морето подобно на подводна охрана. Атал я насочи умело към крайната й цел. На следващата стъпка розовеещата форма придоби доста по-ясни очертания.

— Какво мислите? — обърна се професорът към Расулис.

Капитанът вдигна поглед към него и Тес и отговори:

— Магнитометърът отчита малко по-високо съдържание на желязо, но… — Посочи част от екрана и добави: — Виждате ли как от този край е равно, а в другия — издължено? Честно да ви кажа, на мен лично ми прилича на скала.

В залата настъпи напрегната тишина. Камерата продължи пътя си. Погледът на Тес беше прикован върху екрана, където се виждаше как подводният робот се носи над облак от морски водорасли, поклащащи се тъжно в мрака.

Когато камерата отново се приземи, сърцето на Тес претупа. В лъча на прожектора се очертаваше нещо. Ръбовете му бяха прекалено ъгловати, извивките — прекалено равни. Приличаше на човешко дело.

Само след няколко секунди през очите на всички се очертаха останките на кораб. Роботът се наклони леко и показа скелета на кораба.

Тес посочи възбудено ъгъла на екрана и извика:

— Какво е това там? Бихте ли могли да го покажете по-ясно?

Атал насочи робота натам, където му беше посочено. Тес се приведе напред, за да види картината по-добре. В ярката светлина на прожектора тя различи нещо закръглено, подобно на цев. Доколкото успяваше да различи, беше изработено от метал, вече ръждясал. Истинските размери на обектите на екрана бяха доста трудни за определяне, затова за момент тя се запита дали пред очите й не стои просто морско оръдие. Ала от тази мисъл не й стана по-леко — бе наясно, че галера от времето на кръстоносците не би разполагала с подобно оръдие. Но когато камерата се завъртя, закръглената метална форма придоби различен смисъл. Изглеждаше доста по-плоска и широка. С периферното си зрение Тес забеляза разочарованата гримаса върху лицето на капитана.

— Това е просто стоманен обков — сви рамене Расулис. И Тес разбра, още преди да беше казал: — Това не е „Фалкън Темпъл“.

После камерата отново се завъртя и показа останките под друг ъгъл. Атал кимна мрачно.

— Вижте, това е боя!

Вдигна поглед към Тес и поклати разочаровано глава. Докато роботът проучваше пространството около обшивката на кораба, вече на всички стана ясно, че съзерцават останките на кораб от доста по-скорошни времена.

— Средата на XIX век — кимна Расулис. — Жалко. — После хвърли поглед през прозореца. Морето бе станало тревожно неспокойно. От двете страни на хоризонта към тях се носеха буреносни облаци. — Най-добре е веднага да изчезваме оттук! И без това не намерихме нищо. — После се обърна към инженера и добави: — Вдигай Дори! Тук вече приключихме.

Тес кимна бавно и от гърдите й се изтръгна въздишка на отчаяние. Тъкмо се канеше да излезе от залата, когато нещо в ъгъла на екрана привлече погледа й. Разтрепери се неудържимо. Извърна се, широко отворила очи, и посочи лявата страна на монитора.

— А това там какво е? Ей там! Виждате ли го?

Расулис източи врат и проследи напрегнато как инженерът насочва Дори към указаното място. Тес надникна между двамата мъже и заоглежда напрегнато екрана. Точно в края на слабия лъч от прожектора на подводната камера пред тях постепенно изникваше малка издатина, стърчаща от могилка. Приличаше по-скоро на полегнал дънер. Когато роботът се приближи, Тес видя, че могилката се състои от нещо, за което тя много се надяваше да са останки от мачти. Някои от парчетата греди бяха извити, като ребрата на скелет от древно животно. Призрачните останки бяха покрити от вековна морска растителност.

Сърцето й се разбесня. Това трябва да е кораб! Още един, но вече много по-стар! Отчасти скрит зад скелета на по-скорошния.

Подводната камера се приближи още повече. Лъчите й обливаха в светлина белотата на старото дърво.

И Тес внезапно усети как всички в залата затаиха дъх.

Там, окъпана от неземната светлина на прожектора на камерата, стърчаща предизвикателно от морското дъно, им кимаше главата на Сокола.