Реймънд Хури
Последният тамплиер (70)

69

Райли седеше сам, приседнал на невисока могилка с лице към мястото, където беше паркиран пикапа. Наблюдаваше как небето постепенно потъмнява, разкривайки безброй звезди и луна, много по-голяма и ярка от всички луни, които бе виждал досега. Гледката бе напълно достатъчна да развълнува душата дори и на най-циничния човек, ала точно сега агентът не беше в едно от своите най-добри настроения.

Думите на професора продължаваха да кънтят в ушите му Той си даваше сметка, че свръхестествените елементи, които стояха в сърцевината на любимата му религия, открай време бяха тревожили неговия рационален, любознателен ум, но досега не бе чувствал необходимостта да ги поставя под въпрос. Аргументите на Ванс бяха отворили кутия гадни червеи в душата му, която щеше да му бъде твърде трудно да затвори скоро.

Пикапът вече почти не се виждаше. Сенчестите очертания на Ванс си бяха точно там, където го беше оставил. Райли не бе в състояние да заглуши тирадата, която бе чул от него и която сега си преповтаряше — търсеше някаква пукнатина, която би причинила срутването на мрачната постройка, изградена от думите на професора.

Ала такава нямаше. Всеки от елементите пасваше перфектно. И което беше още по-важно — всичко беше напълно логично.

Звукът от срутващи се зад него камъчета го накара да се обърне. Беше Тес, която идваше при него.

— Здрасти! — каза тя. Жизнерадостта, която го бе омагьосала, бе изчезнала от лицето й, заменена от тревога и смут.

— Здрасти — кимна й леко той.

Тя се закова на върха на могилата, обгръщайки с поглед тишината около тях, а после приседна на камъка до него.

— Виж какво… Наясно съм, че подобни дискусии са в състояние да породят доста неприятни усещания.

Райли сви рамене и отвърна:

— Не знам, но най-малкото е доста разочароващо. Надявам се, че не искаш от мен да не обръщам внимание на доказателствата?

— Не, но като ги погледнеш в тази светлина, как се изливат и опустошават всяка подробност, като че ли пропускаш основното. И онова, което ти не разбираш, е, че в случая не става въпрос за научни доказателства. Те нямат място тук. Тук няма място нито за факти, нито за научни анализи. Става въпрос за чувства. Това е вдъхновение, начин на живот, осъществяване на връзка… — разтвори ръце, за да обхване природата около себе си — с всичко това! — После се втренчи в нея и попита: — Ти наистина ли не вярваш в нищо?

— Онова, в което вярвам, няма никакво значение.

— За мен обаче има — отсече през стиснати устни той. — Говоря ти сериозно. Наистина ли не вярваш в нищо?

Тя извърна поглед и се загледа във Ванс, който ги съзерцаваше с интерес.

— Ами, смятам, че най-точният ми отговор в този случай е, че по отношение на подобни неща съм в лагера на Джеферсън.

— Джеферсън ли?

— Точно така — кимна Тес. — Томас Джеферсън също е имал проблеми с Библията. Макар да е считал етичната система на Исус за най-прекрасната на този свят, той е бил напълно убеден, че в стремежа си учението му да бъде направено по-привлекателно за миряните, Църквата е манипулирала както Неговите слова, така и разказа за Неговия живот. Затова Джеферсън решил да поогледа Библията по-отблизо. Оголил я от всичко, което сметнал за невярно — стремежът му бил да изрови истинските думи на Исус от онова, което той наричал „боклука, който бил нахвърлян върху тях“. В резултат написал книга, наречена „Животът и поуките на Исус от Назарет“, а мъжът, който описал там, далеч не бил божественото същество от Новия завет. В Библията на Джеферсън няма такива неща като непорочно зачатие, чудеса и възкресение. Не ме разбирай погрешно, Шон! Убедена съм, че Исус е бил велик човек, един от най-важните хора, раждали се някога на тази земя, вдъхновяваща личност, която е казала множество велики слова. Смятам, че визията му за едно алтруистично общество, в което всички си вярват и си помагат, е прекрасна. Той е станал вдъхновител на много добри неща и го прави и до ден днешен. Дори и Ганди, който не е бил християнин, винаги е твърдял, че е вдъхновен от делата на Исус Христос. Искам да кажа, че Исус безспорно е бил изключителен мъж, но такива са били също и Сократ, и Конфуций. И съм напълно съгласна с теб, че неговите слова за любовта и взаимопомощта трябва да се превърнат в основа на човешките взаимоотношения. Дали наистина е бил божество? Вероятно ще кажеш, че Той е имал някакви божествени видения и пророчески дарби, обаче аз не мога да приема за чиста монета твърденията за неговите чудеса, а още по-малко пък — да се вържа на онези маниаци, които претендират да са изключителни Божи представители на земята! Напълно съм убедена, че Исус въобще не е искал неговата революция да добие измеренията, които има днес, и не мога да си представя, че Той е държал напътствията му да се превърнат в една догматична и потискаща свободния дух вяра, белязана на всичко отгоре с Неговото име! Защото той е бил просто борец за свобода, презиращ всякакви авторитети и тиранична власт. Не виждаш ли и ти иронията във всичко това?!

— Светът е голямо място — отвърна Райли. — А днешната Църква е онова, което са направили с нея хората през вековете. Тя е организация, защото трябва да бъде такава, защото някой трябва да ръководи нещата. А всяка една организация се нуждае от властова структура — как иначе ще успее да съхранява посланията си и да ги разпространява?!

— Но погледни само колко абсурди са се нароили в последно време! Случвало ли ти се е да попаднеш на някой от онези идиотски евангелисти по телевизията? Всичко се е превърнало в шоу, в средство за промиване на мозъците! Всички ти гарантират място в рая в замяна на тлъст чек! Нещата са повече от плачевни! Хората, посещаващи църквите, стават все по-малко с всеки изминал ден. Насочват се към всякакви други алтернативи за духовно просветление — от йога до Кабала, и до какви ли не книги и „Ню Ейдж“ секти, само защото Църквата не е в състояние да им даде онова, от което се нуждаят. Тя е вече напълно откъсната както от съвременния живот, така и от духовните потребности на хората.

— Естествено, че е откъсната! — извика Райли и се изправи. — Но това е, защото се движим прекалено бързо. Не забравяй, че в продължение на почти две хиляди години си е била напълно актуална! Промяната настъпи едва през последните няколко десетилетия, защото всичко се задвижи с умопомрачителна скорост. Да, Църквата действително не е в състояние да следва тази промяна, ала това въобще не означава, че трябва да захвърлим всичко и да продължим напред просто ей така! И… накъде точно да се движим, ако смея да попитам?

— Нямам представа — свъси се Тес. — Но вероятно нямаме нужда да бъдем подкупвани, за да влезем в рая, нито пък се нуждаем от страха от ада и проклятието, за да се държим прилично. Може пък за хората ще се окаже далеч по-полезно за разнообразие най-сетне да започнат да вярват в самите себе си!

— Наистина ли го вярваш?

Тя го погледна в очите. Излъчваха плам, но и някакво странно спокойствие.

— И без това няма никакво значение — сви рамене Тес. — Не и докато не открием онзи потънал кораб и не видим какво има в кутията.

— Но това вече не е наша задача, нали така?

— Какво искаш да кажеш?! — възкликна изумено тя.

— Лично аз дойдох дотук, за да открия Ванс и да го върна в Щатите. А онова, което се намира на дъното на морето, въобще не е моя грижа! — заяви той, но още докато произнасяше последните думи, си даде сметка, че не е особено искрен.

— Значи просто ще си заминеш, така ли?! — извика тя, като се изправи на крака.

— Стига, Тес! Ти какво очакваш от мен? Да оставя колегите в Ню Йорк да ме чакат, докато аз се гмуркам с теб, за да търся съкровища?!

Зелените й очи го стрелнаха презрително.

— По дяволите, Шон! Нали знаеш какво ще направят, когато разберат къде е?

— Кой какво ще направи?

— Как кой? Ватикана! — изкрещя тя. — Ако успеят да пипнат астролаба и открият потъналия кораб, това ще бъде краят! Никой повече няма да чуе за онова, което има там!

— Това им е работата — заяви тихо Райли. — Понякога е добре някои неща да бъдат оставени така, както са си.

— Не можеш да постъпиш така! — не се отказваше тя.

— А ти какво искаш от мен? — сряза я той. — Да ти помогна да измъкнеш нещо от дъното на морето и да го вдигна гордо така, че всички да се задавят при вида му?! Онзи там въобще не се и опитва да скрие целта си! — извика, като посочи с пръст Ванс. — Той иска да разруши Църквата! Ти наистина ли очакваш от мен да ти помогна в подобно начинание?!

— Разбира се, че не. Но не забравяй, че милиарди хора живеят живота си в лъжа! Това не те ли притеснява? Не им ли дължиш истината?

— Може би първо трябва да попитаме тях! — тросна се Райли.

Имаше чувството, че тя няма да се предаде лесно, но го очакваше изненада. Тес само поклати глава, а върху лицето й се изписа огромно разочарование. Накрая попита:

— А ти не искаш ли да знаеш за какво става въпрос?

Очите на Райли останаха приковани в нейните за няколко секунди, след което той отмести поглед. Не каза нищо. Нуждаеше се от време, за да обмисли отговора на този въпрос.

Тес само кимна, а после погледна към Ванс. След няколко мига напрегната тишина тя тръсна глава и заяви:

— Аз… трябва да пийна нещо. — И се отправи към проблясващия под лунната светлина поток.

Райли знаеше, че тя е права. Беше успяла да напипа много точно болката, която го гризеше преди малко. Разбира се, че държеше да разбере за какво става въпрос. Даже нещо повече — изпитваше необходимост да разбере! Ала независимо от противоречивите си чувства, беше длъжен да следва закона. Това беше неговият обичаен начин на действие.

Не че разполагаше с кой знае какъв избор.

Макар да бе споменал съвсем между другото, че не могат да се заемат сами с търсенето на потъналия кораб, сега си даваше сметка, че е точно така. Как изобщо да го направят? Та той е агент от ФБР, а не водолаз. Негов приоритет беше връщането на Уилям Ванс, а сега и на астролаба — обратно в Ню Йорк.

Същевременно отлично си даваше сметка какъв ще бъде крайният резултат от всичко това.

В съзнанието му отново изплува лицето й и разочарованието, изписано върху него. Не че той беше по-малко разочарован. Действително нямаше представа каква насока щеше да вземе връзката между тях с течение на времето, но доколкото можеше да схване, точно в този момент всичко изглеждаше безвъзвратно потънало в бездната на неговата религиозност.

И точно в този момент до слуха му достигна звук от двигател на кола. Но не в далечината. Съвсем наблизо.

Той се обърна стреснато и видя как пикапът тръгва напред.

Ръката му се насочи инстинктивно към джоба, но се сети, че все още беше облечен с водолазния си костюм. Спомни си, че е оставил ключовете от пикапа под седалката, а Тес очевидно го е видяла.

Истината се стовари върху него като гръмотевица.

— Тес! — изкрещя Райли, като се втурна надолу по склона, но се спъна и започна да се търкаля надолу в тъмнината. И докато стигне до полянката, от пикапа вече беше останал само бавно слягащ се облак прах в далечината.

Тес и Ванс бяха изчезнали.

Бесен на самия себе си, че бе позволил подобно нещо да се случи, той се заоглежда, опитвайки се да се залови за някаква сламка надежда. Точно тогава погледът му падна върху малко парченце хартия, стърчащо изпод струпаната на поляната храна и оборудването за лагеруване, които те му бяха оставили.

Вдигна хартийката. И веднага позна почерка на Тес:

Шон,

Хората заслужават да знаят истината. Надявам се, че ще ме разбереш и… ще ми простиш. Ще се обадя, за да ти изпратят помощ.

Т.