Реймънд Хури
Последният тамплиер (66)

65

Райли протегна ръка, измъкна ключовете, а после слезе от пикапа и огледа щетите. Бяха се отървали леко. Като се изключеше пулсиращата болка в неговия крак, тримата се бяха разминали само с няколко охлузвания и натъртвания, а самата тойота, макар и със смачкана отпред броня, се държеше удивително достойно.

Вратата на шофьора се отвори с проскърцване и двамата с Тес излязоха от пикапа. Райли веднага забеляза, че и тя, и професорът са дълбоко разтърсени от преживяното. За Тес го беше очаквал, но не и за Ванс.

„Дали не сгреших за него?“ — каза си той. Погледна го в очите и в тях съзря същата несигурност, която гризеше и него. „Той е точно толкова изненадан, колкото и аз!“. Съвсем друго беше предполагал.

И състоянието му потвърждаваше нещо, което Райли бе почувствал още в мига, в който зърна Ванс в лодката насред язовира — че някъде нещо не се връзва. А първият изстрел, съборил едрия турчин в двора на Рюстем, бе изиграл ролята на червена лампичка, светваща в съзнанието на агента.

Не Уилям Ванс е убил онези хора, участвали в обира!

Осъзнаването на този факт разтърси Райли. Само такова усложнение му липсваше! Вярно, че още при първото убийство на участвалите в обира в Бюрото бяха допуснали вероятността за „наблюдател“, но почти веднага я игнорираха. Като че ли всички улики сочеха Уилям Ванс като човека, елиминиращ своите съучастници — като че ли той бе решил да се отърве от неудобните свидетели. Изстрелите край язовира обаче разкъсаха тази теория на пух и прах. Някой друг беше замесен в убийствата, но кой?

Кой друг знаеше какво точно преследва Ванс и, което беше още по-важно, кой бе готов да убие няколко души, без да му мигне окото, за да го получи?

Ванс се обърна към Тес:

— Астролаба…

Тес кимна, сякаш излизайки от хипноза.

— Невредим е — успокои го тя.

После се наведе към жабката в кабината на пикапа и извади оттам инструмента. Ванс се вторачи в него, после вдигна очи към билото, от което току-що бяха слезли. Райли го наблюдаваше как разглежда внимателно пустите на пръв поглед планини наоколо. Стори му се, че зърва примирение в очите на професора, но не след дълго това усещане беше заменено с познатата решимост и безкомпромисност.

— Какво точно стана там? — обърна се Тес към Райли.

Той премести поглед от професора към нея и попита, забелязвайки малка драскотина по челото й:

— Ти добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори тя, примигвайки по посока на редицата дървета, която ги обграждаше като висока стена. В планината цареше призрачна тишина, особено на фона на стрелбата, която ги бе огласила преди малко. — Какво, по дяволите, става тук? Кой, според теб, се крие там?

— Нямам представа — отговори той.

— Ако държите да знаете, лично аз се сещам за доста хора, които не биха желали подобно нещо да види бял свят — обади се Бил Ванс. После се обърна към тях и двамата забелязаха ироничната усмивка върху устните му. — Очевидно са започнали да се изнервят, което означава, че сме много близо до целта!

— Ще се почувствам по-добре, ако увеличим разстоянието между нас и тях още мъничко — кимна Райли по посока на пикапа. — Хайде да тръгваме! — И натика Тес и професора обратно в тойотата.

Райли включи на скорост и пое надолу по склона. Обитателите й потънаха в мълчалив размисъл за онова, което ги очакваше.

 

 

В мига, в който видя как пикапът се спуска по черния път, Де Анджелис веднага съжали, че е оставил лендкрузъра напряко, за да блокира бягството им. Звукът от удар на стомана в стомана, който последва врязването на тойотата в тяхната кола, не предвещаваше нищо добро, а сега гледката на смачкания десен калник и предната решетка на голямата машина потвърди и най-грозните му страхове.

Нямаше нужда от огледа на Джо Плънкет, за да разбере, че тази кола вече не е в движение. Отвори рязко вратата отзад и вбесено започна да рови из екипировката, докато не откри системата за глобално позициониране. Включи монитора. Ала курсорът само примига, без да посочва никакво движение. Проследяващото устройство не се движеше. Де Анджелис се смръщи към данните от екрана, когато разпозна на тях двора на Рюстем и си даде сметка, че проследяващото устройство очевидно все още е в чантата на Тес в изоставеното паджеро. Налагаше се да измисли друг начин, за да ги открие в този неравен планински терен.

Свещеникът изключи монитора и се извърна към изкуственото езеро. Беше побеснял от неочаквания обрат на събитията. Знаеше, че няма смисъл да обвинява Плънкет за задънената улица, до която бяха стигнали. Че причината се корени някъде другаде.

Във високомерието му.

В последно време бе проявил прекалено голяма самоувереност. Грехът на гордостта. Ето още нещо за следващата изповед.

— Джипът им е в онзи двор. Може би ще можем да го използваме — обади се Плънкет, все още стиснал снайперистката си пушка, обхождащ лендкрузъра.

Нито едно мускулче не помръдна по лицето на свещеника. Стоеше спокойно, загледан в стъклената повърхност на язовира.

— Всичко по реда си. Подай ми радиото!