Реймънд Хури
Последният тамплиер (62)

61

Източната част на Средиземно море

май, 1291 г.

— Пускайте спасителната лодка!

Въпреки оглушителната боря, развихрила се около тях, викът на капитана отекна като камбана в ушите на Емар. Докато поредната висока вълна се стоварваше върху галерата, единствената му мисъл беше за мощехранителницата. Втурна се към носа на кораба.

Трябва да я спася!

В съзнанието му изникна споменът за първата нощ от пътуването им. Тогава, след като се увериха, че и екипажът, и останалите тамплиери са заспали, той и Хю се бяха отправили тихо към носа на галерата. Емар бе стиснал до гърдите си ковчежето, поверено му от Уилям от Божьо. Тамплиерите имаха врагове навсякъде, а сега, след поражението при Акра, бяха станали много уязвими. Затова малкото сандъче трябваше да бъде скрито добре, далеч от ръцете на враговете, които със сигурност щяха да започнат да го търсят.

Емар бе споделил тревогите си с Хю, малко след като бяха отплавали от Акра — и той, и Великият магистър имаха безрезервно доверие на капитана. Но въпреки това не беше очаквал да чуе такова перфектно предложение.

Спомни си, че щом стигнаха носа на кораба, Хю бе вдигнал факлата, за да му покаже дълбоката кухина, малко по-широка от самото ковчеже, издълбана в задната част на главата на птицата, която ги водеше. Хю се изкачи отгоре и я обкрачи. Емар хвърли последен поглед на орнаментираното сандъче, а после го вдигна и го подаде на капитана на галерата, който го постави много внимателно в кухината.

Близо до тях гореше огън, върху който бе окачен казан с разтопена смола. След като се увериха, че ковчежето е стабилно, Емар взе една метална пота с дълга дръжка, загреба с нея смола от казана и я подаде на Хю, който започна да я излива бавно в отворите между самото сандъче и стените на кухината. Не след дълго върху горещата смола беше плисната кофа студена вода, която запрати в небето съскащ облак пара. Хю кимна на Емар, който тогава му подаде последния елемент от скриването на мощехранителницата. Върху отвора на кухината поставиха дебело парче дърво, изрязано точно по размерите й.

Капитанът го закова на място с помощта на дървени гвоздеи, всеки от които по-дебел от човешки палец. После заляха разтопена смола и върху капака, която втвърдиха със студена вода.

Когато приключиха, Емар отправи носталгичен поглед към кухината, а през това време Хю се смъкна обратно на палубата.

Рицарят се огледа и установи, че никой не е станал свидетел на техните действия. Помисли си за Мартин от Кармо, който в момента спеше долу. Нямаше нужда да споделя с протежето си онова, което беше сторил. По-късно, когато стигнеха до пристанището, може би щеше да се наложи, но засега смяташе да задържи тайната за местонахождението на мощехранителницата само за себе си и за Хю.

Що се отнася до съдържанието на ковчежето — то беше от такъв характер, че младият Мартин все още не беше готов да го разбере.

Мощна светкавица върна Емар към настоящето. Старият рицар си проправи път през гъстата пелена на дъжда. Почти бе достигнал до носа на галерата, когато върху „Фалкън Темпъл“ се изля огромна вълна и го запокити към масата, на която бяха разгънати картите. Тя се стовари отгоре му. Само след миг Мартин вече бе коленичил до него и въпреки молбите на Емар, младежът му помогна да се изправи и го завлече към очакващата ги спасителна лодка.

Емар се стовари в баржата, а след него и Хю се присъедини към тях. Капитанът стискаше в ръка странно кръгло приспособление — навигационен инструмент, който Емар го бе виждал да ползва. Щом се настани, той автоматично отчете позицията на галерата с този уред.

А старият рицар започна да удря безпомощно по стените на спасителната лодката, докато наблюдаваше как главата на сокола, доскоро възправяща се гордо срещу побеснелите вълни, се отчупва като вейка и изчезва в дълбините на пенещото се море.