Реймънд Хури
Последният тамплиер (60)

59

Вече много по-бързо двамата започнаха да разчистват боклуците и пясъка около надгробната плоча. Райли се опита да пъхне пръсти под плочата и да я повдигне, но лекотата на тялото му не му позволи да приложи достатъчно сила. Тес погледна часовника си — оставаха им пет минути. Оглеждайки се отчаяно наоколо за нещо, което би могло да им послужи като лост, тя забеляза някакви метални прътове, които стърчаха от една от колоните. Доплува до нея, дръпна един и той излезе, оставяйки след себе си миниатюрни парченца камък. Тес заплува обратно и занесе пръта на Райли. Той веднага го пъхна под плочата. После двамата натиснаха заедно.

Внезапно се чу изпукване. Не отдолу, а отгоре. Тес вдигна глава и забеляза, че оттам, откъдето беше изтръгнала металния прът, надолу летят каменни парченца. Дали е само от движението на водата или горната част на колоната наистина се изплъзва от капитела си? Погледна към Райли.

Той отново натисна пръта, опитвайки се да повдигне плочата. Тя кимна и също натисна. Отпуснаха се изцяло върху металния лост. Този път плочата се помръдна. Макар и мъничко, но все пак помръдна, ала недостатъчно, за да се пъхне вътре ръка.

Двамата отново натиснаха лоста. Плочата се помръдна още малко, после се наклони нагоре и отвътре избликна огромен въздушен мехур. Спусна се покрай тях и избяга нагоре, изчезвайки през една от многото дупки на продънения таван.

Отгоре се чу ново изпукване.

Тес вдигна глава и забеляза, че горната част на колоната се е наклонила. Железният прът, който бе измъкнала така несъобразително, бе нарушил баланса на колоната и я бе лишил от стабилност. Над нея във водата избликваха, подобно на слаби експлозии, облачета прах. Чу вика на Райли, който достигна до нея като разкривено металическо ехо. Продължаваше да се бори с надгробната плоча и сочеше надолу. Тес забеляза, че вече се е отворило достатъчно място, за да си пъхне ръката.

Тя се приведе, но за миг по тялото й преминаха тръпки, когато се сети за един филм, в който ръката на водолаза беше приклещена в зъбите на огромна змиорка. Насилвайки се да изгони страховитата картина от ума си, тя пъхна ръка в древния гроб. Заопипва отчаяно, като изолира и слуха, и съзнанието си за звуците над главата й. Накрая пръстите й напипаха нещо. Беше обемисто. Отправи умоляващ поглед към Райли, подсказвайки му да повдигне още мъничко. Той хвана здраво лоста и натисна с все сили. Тес измъкна предмета, като се постара да го промуши през дупката, без да го разваля.

Райли натисна за последен път и каменната плоча се повдигна достатъчно, за да позволи на предмета да премине. Приличаше на кожена торба с дълга връв, с размерите на средноголяма раница, издута от нещо, очевидно твърдо и тежичко.

Когато Тес измъкна торбата през процепа, лостът изневиделица се счупи и плочата се плъзна обратно отгоре, като едва не я цапардоса, докато разпръсваше около себе си огромен облак прах. Отгоре се чу поредният звук от пропукване, сякаш камък стържеше в камък, и горната част на колоната започна да се накланя леко настрани, а покривът над нея — да пропада.

Тес и Райли се спогледаха настойчиво и се насочиха бързо към портала, ала нещо дръпна Тес назад. Торбата се беше заклещила, по-точно — връвта й.

Докато Тес дърпаше отчаяно връвта, Райли оглеждаше дъното, търсейки нещо, което да използва като лост. Ала не откри нищо. Върху тях вече валяха парчета камъни и отломки от покрива, носейки се наоколо сред все по-сгъстяващия се облак тиня. Тес дръпна още веднъж връвта. Ужасеният поглед на Райли срещна нейния и тя поклати глава.

Нямаше смисъл. Църквата щеше да се стовари върху тях всеки момент и те трябваше да се измъкнат веднага оттам, ала това означаваше, че ще се наложи да оставят и торбата. Но пръстите на Тес отказваха да пуснат старата прогнила кожа. Тя не възнамеряваше да се предаде лесно.

Райли се спусна бързо към плочата, пъхна пръсти под нея, после стъпи здраво на пода и дръпна, за да я повдигне поне сантиметър. Огромна греда се приземи на две крачки от него. С невероятно усилие камъкът се помести незабележимо — но напълно достатъчно, за да освободи връвта на торбата.

Той го пусна, посочи към портала и двамата с Тес се насочиха натам, а около тях хвърчаха все по-големи парчета. Успяха да ги избегнат, лавирайки между колоните, и накрая стигнаха до портала, откъдето изскочиха навън.

Няколко секунди двамата кръжаха наоколо, наблюдавайки как църквата се сгромолясва навътре — как врящата вода поглъща в себе си огромни парчета камъни и зидария, пропадащи сред облаци тиня. Сърцето на Тес продължаваше да бие лудо. Концентрира се и се постара да овладее дишането си, защото знаеше, че кислородните им запаси са на свършване, а ги очаква бавно и трудно изкачване нагоре.

Погледна торбата, като се зачуди какво ли има вътре и дали онова, което е там, е все още запазено след толкова много години. Надяваше се досегът му с водата да не му се е отразил фатално. После отправи прощален поглед към кладенеца и мисълта й се върна към Емар и към онази съдбовна нощ. Сигурно тогава, преди седемстотин години, дори и в най-големите си кошмари той не си е представял, че долината някога ще бъде залята от езеро, създадено от човешки ръце, че неговото скривалище ще бъде потопено под тонове вода.

Райли я наблюдаваше. Погледите им се срещнаха. Дори и през стъклото на скафандъра въодушевлението й беше недвусмислено. Тес погледна часовника си. Кислородните им запаси щяха да свършат много скоро. Посочи с пръст нагоре. Райли кимна в знак на съгласие и двамата започнаха бавното си издигане, като се стараеха да се движат със същата скорост, с която се издигаха и мехурчетата от екипировката им.

Водата около тях постепенно се избистри и облаците тиня останаха в краката им. Издигането продължи сякаш цяла вечност. Накрая зърнаха над главите си светлината на слънцето. Тес вдигна глава и усети, че кръвта й се смръзва.

Нещо се беше променило. Протегна ръка, сграбчи ръката на Райли и от стегнатите му мускули разбра, че той също го е забелязал.

Над тях вместо сянката на лодката ги очакваха две сенки.

Очевидно там имаше още някой, ала точно сега не можеха да сторят абсолютно нищо, тъй като кислородните им запаси действително бяха на привършване. Налагаше се да излязат на повърхността. Тес присви очи. Досети се кой ги чака отгоре. И когато най-сетне двамата разцепиха водната пелена, се увери, че е права.

Рюстем си беше все още там, както го бяха оставили, само че изражението на лицето му вече беше уплашено и жалостиво. А във втората лодка, с усмивка на едва сдържан триумф — почти като професор, наслаждаващ се на успехите на свой способен студент — седеше Уилям Ванс.

В ръцете си държеше пистолет.