Реймънд Хури
Последният тамплиер (56)

55

Когато Тес се събуди, светлината на деня вече проникваше през стените на палатката. Тя протегна сънливо ръка, но напипа само празно място. Беше сама в спалните чували, които бяха свързани заедно. Седна, спомни си, че е гола и се присегна към дрехите си.

Когато се показа навън, слънцето беше по-високо, отколкото очакваше. Погледна си часовника и разбра защо. Беше девет часа и слънцето се намираше почти по средата по пътя си в ясното, чисто небе.

Примижа, огледа се и откри Райли, изправен до паджерото, разсъблечен до кръста. Бръснеше се, използвайки топлата вода от походната кана.

Когато се приближи, той се обърна и я посрещна с думите:

— Кафето е готово.

— Този ваш Ертугрюл ми харесва все повече и повече — удиви се тя, разглеждайки вдигащия пара термос. Наситеното ухание на черното кафе изостри сетивата й. — Вие очевидно умеете да пътувате със стил.

— А ти си мислеше, че парите от данъците ти отиват напразно!

Той изтри пяната за бръснене от лицето си и се приведе, за да я целуне. Тес отново зърна малкото, дискретно сребърно кръстче, което висеше на тънка верижка на врата му. Хората в наши дни вече не носеха често подобни неща. Тес усети, че кръстчето излъчва някакво древно очарование, което я развълнува. Досега никога не бе смятала, че ще хареса този символ, но сега, на неговите гърди, той изглеждаше някак си различно. Пасваше му, беше неразривна част от самото му същество.

Не след дълго джипът отново беше на път. Изяждаше дупките и издутините на пътя, водещ ги все по-навътре в сушата. Минаха покрай няколко изоставени къщи и малка ферма, а после завиха и замениха тесния път с още по-тясна горска пътечка, виеща се нагоре по стръмния сипей.

Подминаха малка горичка с балсамови дървета, в която млад селянин събираше уханна смола. Веднага след това пред очите на Тес изникна планината и тя усети надигащото се в гърдите й вълнение.

— Ето там, виждаш ли? — извика тя и посочи към билото в далечината с ясно очертан, симетричен профил. — Там е! Двойната гърбица на хребета Кенджик. — Очите й се плъзнаха жадно по бележките и картата в скута й, докато ги сравняваше с изгледа пред тях. — Стигнахме! Селото трябва да се намира в долината от другата страна на тези планини.

Пътеката навлизаше с гъста борова гора и когато накрая излязоха от нея, завиха покрай ниско хълмче, откъдето джипът без всякакво усилие се понесе нагоре към хребета.

Не беше очаквала точно това. Гледката се стовари отгоре й като ковашки чук. Там, точно пред тях, закътано в долината между два зелени склона с гъсти борови гори, се простираше огромно езеро.