Реймънд Хури
Последният тамплиер (54)

53

Едва когато самолетът се издигна на необходимата височина, Тес започна да обяснява откритията си на Райли.

— Търсехме място, което не съществува. Това е — започна тя. — Емар от Вийер е бил умен човек. И е бил наясно, че човекът, на когото изпраща писмото — магистъра на Парижката прецептория, е също толкова умен — продължи Тес с видимо вълнение. — „Фонсалис“ не съществува. И никога не е съществувал. Но на латински „салис“ означава „върба“, а „фонс“ „кладенец“.

— Значи „Кладенецът край върбата“.

— Именно — кимна Тес. — После си спомних, че когато Емар е писал писмото, те са се намирали във вражеска територия. Селото е било порутено и опустошено от мюсюлманите. Това ме накара да се запитам: „Защо Емар ще използва латинското му наименование?“. Откъде го е знаел? Много по-вероятно е да е знаел арабското му наименование, онова, което са използвали неговите завоеватели. А него може би са чули от стария козар. Въпреки това Емар е държал да скрие името, в случай че писмото попадне в неподходящи ръце и някой някак си успее да го разшифрова.

— А селото се е наричало „Кладенецът край върбата“, така ли?

— Точно така. Тогава е било обичайна практика населените места да се кръщават на географските им особености.

Райли я погледна озадачено. Нещо в логиката й очевидно му убягваше.

— Но нали, за да го направи, той е трябвало да знае и езика им?

— Нищо чудно да го е знаел, а ако не лично той, то поне някой от останалите рицари. Към края на кръстоносните походи повечето от рицарите са били родени там, в Светите земи. Наричали са ги „пулен“ — „жребчета“. А самите тамплиери са били в изключително топли отношения с някои от мюсюлманите. Чела съм, че са си разменяли с тях както научни, така и мистични познания. Освен това се твърди, че отвреме навреме са наемали дори техните хашашини — невероятно умелите, пушещи хашиш наемни убийци.

— Наемали са наемните убийци на своите врагове? — сбърчи чело Райли. — А аз си мислех, че задачата им е била да се бият с тях!

Тес сви рамене и отговори спокойно:

— Когато прекараш двеста години в задния двор на някого, няма начин накрая да не се сприятелиш с него.

— Хубаво де, но какво е било тогава името на арабски?

— Беер ел Сифсааф.

— Което ти откри чрез…

Тук Тес вече не бе в състояние да сдържи самодоволната си усмивка.

— Чрез дневниците на Ал-Идриси! — изрече тържествуващо. — Той е бил прочут арабски пътешественик, един от най-великите картографи на онези времена, и си е водил изключително подробни дневници на пътуванията през Африка и мюсюлманския свят, много от които са оцелели и до наши дни.

— На английски?

— Всъщност, на френски, но за мен не беше проблем. — На този етап Тес се изправи, за да смъкне чантата си, откъдето извади карта и няколко фотокопия от старата книга, която бе открила. — В един от своите дневници той говори точно за този град и за неговата порутена църква. — Отвори картата, върху която бе нанесла бележки, и продължи: — Минал е оттам на връщане от Анталия, през Мира и нагоре по брега към Измир. Бреговата част тук изобилства от исторически забележителности — византийски, ликийски, какви ли не. Както и да е. Важното е, че дневниците му предоставят достатъчно детайли. Единственото, което ние трябва да направим, е да следваме неговия път и така ще намерим града. И църквата, разбира се.

Райли се вторачи в картата и накрая изрече:

— Сега, след като ти си го открила, какви, според теб, са шансовете Ванс също да се е досетил?

Тес свъси лице, а после го погледна и отговори:

— Бих се изненадала, ако вече не е там.

Агентът кимна. Очевидно и той беше на същото мнение.

— Налага се да използвам радиостанцията.

При тези думи се изправи и се насочи към пилотската кабина.

 

 

Когато Райли се върна, Тес се бе настанила удобно и отпиваше от чаша пикантен доматен сок. Беше поръчала и за него. Докато го наблюдаваше с периферното си зрение как пие, тя почувства как през тялото й преминават тръпки. Да седи до него в продължение на този дълъг полет до далечни, екзотични земи, отправили се към страхотно приключение. Ако само преди две седмици някой й беше казал, че ще прави подобно нещо, щеше да му се изсмее. А сега се засмя вътрешно.

— Какво има? — Райли не пропускаше нищо.

— Още не мога да повярвам, че и ти си тук.

— Представи си пък шефът ми как се почувства!

— Да не би да си тръгнал без разрешение? — смая се тя.

— Да го кажем така — той въобще не се зарадва, когато разбра къде съм. Ала тъй като ти не си наясно къде точно е мястото и тъй като единственият начин да го откриеш е да бъдеш там във физическия смисъл на думата…

— Но ти изобщо нямаше представа как стоят нещата, преди да се качиш на самолета!

Той й се ухили съзаклятнически и отбеляза:

— Винаги ли изпадаш в такива подробности?

Тя поклати глава, зарадвана от откровението му. Значи и двамата бяха тръгнали на посоки. Значи и той иска да бъде лично там точно толкова, колкото и тя. Което я изненада не малко.

Докато го наблюдаваше, Тес си даде сметка, че все още не познава много добре човека, скрит зад значката. Онази вечер, когато той я бе откарал вкъщи, успя да зърне нещичко. Музикалният му вкус, духовната му ориентация, чувството му за хумор, макар и малко странно… а сега искаше да знае повече. Десет часа са напълно достатъчни като начало — стига, разбира се, да не заспи. Клепачите й вече тегнеха неудържимо. Изтощението от последните няколко дена най-сетне си казваше думата. Тя се помести в седалката, облегна се в ъгъла до прозореца и каза:

— И как става така, че само да решиш, можеш да скочиш на който си искаш самолет? — Дяволитата й усмивка отново се беше върнала. — Няма ли някой у вас, заради когото да ти размажа топките, както ти ми даваш наставления за Ким?

Райли отлично знаеше какво има предвид тя.

— Съжалявам, обаче не съм женен.

— Разведен, може би?

— И това не съм. — От погледа й му стана ясно, че ще се наложи да дообясни. — С работа като моята постоянни партньори се намират доста трудно.

— Съгласна съм. Щом с работа като твоята можеш да скачаш на случайни самолети с момичета, които едва познаваш… и на мен не би ми било приятно съпругът ми да го прави непрекъснато.

Той се зарадва, че тя му предостави нишка за смяна на темата.

— Като си говорим за съпрузи, как стоят нещата при теб? Какво стана с Дъг?

Меките черти на лицето й се изопнаха. В очите й проблесна съжаление и може би намек за неутихнал гняв.

— Това беше грешка. Бях млада… работех с баща ми. Археологията не е сред професиите, осигуряващи богати социални контакти. Работата ни е доста затворена. А когато се запознах с Дъг, той беше бляскав, самоуверен тип от шоубизнеса. Харизматично копеле си е той, не може да му се отрече, и аз, не знам… вероятно просто му се поддадох… Моят баща беше известна личност, прочут в своята област, но паралелно с това бе и прекалено сериозен — имам предвид, по-скоро мрачен. И маниак на тема контрол. Имах нужда да се откъсна от неговото влияние. А Дъг просто се оказа под ръка. И ми показа бляскавата страна на живота.

— А ти си падаш по блясъка, така ли?

— Не точно… Е, може би мъничко. Както и да е. Когато ходехме на срещи, той много се радваше, че аз също имам своя кариера. Проявяваше голям интерес към нея. Но когато се оженихме, той като че ли само за една нощ се промени. Започна да ме контролира дори още повече, отколкото баща ми. Все едно бях негова собственост, все едно бях някаква колекционерска рядкост, която той държеше да има на лавицата вкъщи. Бях вече бременна с Ким, когато си дадох сметка, че съм допуснала огромна грешка. И точно затова приех предложението на баща ми да го придружа на едни разкопки в Турция.

— Където си се запознала с Уилям Ванс, нали?

— Точно така — кимна Тес. — Заминах там, за да имам време да размисля върху ситуацията, а когато се върнах, установих, че той си е намерил любовница, при това най-баналната от всички.

— С момичето от прогнозата за времето ли?

— Почти — засмя се приглушено тя. — Неговата продуцентка. Та така станаха нещата. Аз просто го напуснах.

— И си върна моминското име.

— В нашата работа това никак не е зле. А и изобщо не исках името на онова мекотело да бъде свързвано с моето.

Клепачите й отново натежаха. Очевидно тялото й вече плачеше за сън. Неговото също.

Отправи към него поглед, пълен с нежност и топлота. След няколко мига той само каза:

— Благодаря.

— За какво?

— За всичко.

Тя се приведе, целуна го нежно по бузата, а после се отдръпна. Звездите в смрачаващото се небе навън бяха толкова близо, че само да протегнеше ръка човек и можеше да ги докосне.

Тес свали капачето на прозореца, обърна се и затвори очи. Не след дълго потъна в ласките на съня.