Реймънд Хури
Последният тамплиер (51)

50

Следващата сутрин завари Райли и Джордано на бюрата им във Федерал Плаза, стиснали телефонни слушалки до ушите си. Райли тъкмо получаваше най-новата информация от Тери Кендрикс. Новините не бяха добри. Големите мозъци в Агенцията за национална сигурност бяха все още в пета глуха по отношение на името Фонсалис. Кендрикс го предупреди, че от този момент нататък напредъкът ще бъде още по-бавен. Телефонните разговори с приятели експерти из целия свят не бяха дали резултати, електронната база данни също беше изчерпана. Аналитиците вече се били примирили и започнали да работят по традиционния начин — чрез книги, като ги четели в най-буквалния смисъл на думата, търсейки отправки към местонахождението на въпросния гроб.

От другата страна на бюрото Джордано му кимна мрачно, привършвайки своя телефонен разговор. Райли веднага усети, че каквито и да бяха новините на партньора му, в тях определено имаше някаква нотка на спешност.

Колегата му скоро потвърди подозренията му. Обаждането беше от Стив Бучински. Тази сутрин бил открит труп на мъж в уличката зад жилищна сграда в района Астория на квартал Куинс. Значимостта на находката се състоеше в това, че в тялото на мъжа са открити следи от лидокаин. Освен това по врата си имал издайнически белези от игла. Името на жертвата било Мич Адисън.

Агент Райли бе споходен от крайно неприятното чувство, че този случай вече му се измъква изпод ръцете.

— Как е загинал? — попита той.

— Паднал от покрива. Паднал, скочил или бутнат — ти сам отгатни.

Райли се облегна на стола си и разтри уморено очи.

— Трима от общо четирима. Единият все още е на свобода. Въпросът е дали ще изникне и той отнякъде с белег от игла във врата или е вече някъде в средата на Европа?

Плъзна поглед из залата и точно в този момент забеляза, че свещеникът влиза през двойните врати, които ги отделяха от асансьорите. Фактът, че беше дошъл тук лично, бе повече от показателен, че не разполага с никакви конкретни следи.

Мрачното изражение на лицето му, когато приседна до Райли, потвърди подозренията на агента.

— Опасявам се, че колегите ми в Рим засега не са достигнали до нищо конкретно. Продължават да търсят, обаче…

— И ние сме в задънена улица, отче.

— Ясно — кимна Де Анджелис, след което си нагласи на лицето блага усмивка. — Щом нито нашите учени, нито вашите експерти не са успели да го открият… вероятно и вашият човек среща редица трудности в тази насока.

Дълбоко в себе си Шон Райли знаеше, че колкото и да им се искаше да е така, не беше. На всички големи библиотеки из страната бяха разпратени снимки на Уилям Ванс, но досега никаква вест отникъде. Ванс или вече бе наясно накъде трябва да тръгне, или разполагаше със собствени източници, до които ФБР нямаше достъп. И в двата случая обаче нещата не предвещаваха нищо добро.

Свещеникът замълча за момент, след което отбеляза:

— Госпожица Чайкин… Тя ми се струва изключително… изобретателна.

— Ха! — подсмихна се Райли. — Убеден съм, че точно сега, докато ние с вас разговаряме, тя продължава да си скубе косите в търсене на някаква следа.

Това като че ли потвърди предположенията на Де Анджелис.

— Обаждала ли ви се е?

— Все още не.

Свещеникът само кимна. Райли усещаше, че нещо го тревожи, че се чуди дали да попита нещо.

— Какво има, отче?

Свещеникът го погледна сконфузено, след което отбеляза бавно:

— Не съм много сигурен. Просто съм леко разтревожен, това е всичко.

— За какво сте разтревожен?

Свещеникът стисна устни и рече:

— Сигурен ли сте, че тя ще се обади? Имам предвид, ако открие нещо?

Излизащи от устата на Де Анджелис, тези думи определено озадачиха агента. Да не би да не й вярва? Приведе се към него и попита:

— Какво ви кара да мислите така?

— Ами, тя ми изглежда доста въодушевена по този въпрос, нали в крайна сметка това е нейната област! А откритие като това… Знаете, че хората са се прочували и за по-малко. Ако се опитам да се поставя за момент на нейното място, питам се какви ли биха били приоритетите ми. Да заловя този Ванс или… да открия сам нещо, за което всеки археолог би дал доброволно дясната си ръка? Да информирам ли властите и по този начин да рискувам да се лиша от заслужените овации, или… да тръгна сам да търся находката? — Свещеникът говореше тихо, но изключително настойчиво. — Тя прави впечатление на изключително амбициозна млада жена, а амбицията често кара хората да избират… как да се изразя… не чак толкова благородния път.

 

 

Думите на Де Анджелис продължаваха да кънтят в съзнанието на Райли, много след като свещеникът си беше отишъл.

Дали ще се обади? Ами ако пратеникът на Ватикана се окажеше прав? Каква причина имаше тя, за да му се обади? Ако успее да открие мястото и го даде на ФБР, натам веднага ще се отправят агенти, за да хванат Ванс, за случая ще бъдат привлечени и местните власти и ситуацията бързо ще излезе от контрол. И за самото търсене на находката нямаше да остане никакво място или време. Приоритетът в този случай — поне що се отнасяше до властите — бе да се залови един беглец. Археологическото откритие нямаше никакво значение за тях.

И все пак, би ли била тя толкова безразсъдна, че да… Наистина ли би тръгнала за там съвсем сама?

През тялото му преминаха тръпки. Не, това е истинска лудост!

Протегна ръка към телефона и веднага набра домашния й номер. Никакъв отговор. Остави го да звъни, докато накрая не се включи телефонния й секретар, след което затвори, без да остави съобщение. После опита мобилния й телефон. Той иззвъня пет пъти, след което се включи гласовата поща.

С все по-нарастващо притеснение Райли затвори и набра вътрешната телефонна централа. Само след секунди го свързаха с полицая, паркиран пред къщата на Тес.

— Виждали ли сте я днес?

Отговорът на полицая беше абсолютно убедителен:

— Не и откогато се прибра вкъщи късно онази нощ.

Вътрешните предупредителни светлинки на Райли замигаха в червено. Нещо не беше наред. Ама никак не беше наред!

— Моля ви да отидете до вратата й и да се уверите, че жената е добре! Оставам на линия.

Полицаят очевидно вече ставаше, когато изрече:

— Никакъв проблем.

Райли зачака притеснено. Секундите си течаха. Представи си как полицаят пресича улицата, как тръгва по пътеката на предния двор, как изкачва трите каменни стъпала и как натиска звънеца. Ако е горе, ще й трябват още няколко секунди, докато отвори. Точно в този момент би трябвало вече да отваря.

Нищо.

Колкото повече напредваше времето, толкова повече нарастваше и тревогата му. А след това до ушите му достигна гласът на полицая:

— Не отваря. Погледнах отзад. Всичко е наред. Никакви признаци за насилствено проникване в къщата. Но доколкото схващам, тя не е вътре.

Райли вече превключваше на трета предавка.

— Добре, слушайте сега! — извика, като направи знак на Джордано. — Искам да влезете в къщата още сега и да ми потвърдите, че наистина е празна! Ако трябва, влезте със сила!

Джордано се изправи и прошепна:

— Какво става?

Райли вече си присягаше към друг телефон.

— Свържи се с Охрана на митниците и границите! — Когато зърна озадачението в очите на партньора си, постави ръка на телефонната слушалка и бързо добави: — Мисля, че Тес се опитва да ни се изплъзне!