Реймънд Хури
Последният тамплиер (5)

4

Шон Райли стоеше на няколко крачки от черно-бялата лента, опъната в долния край на стъпалата пред музея. Прокара замислено пръсти през късо подстриганата си кестенява коса и огледа внимателно тебеширеното очертание, където бе лежало тялото. След това погледът му се плъзна по следата от кръв, водеща надолу, и достигна до обозначението с размери на баскетболна топка, посочващо позицията на главата.

Ник Джордано се приближи зад него и надникна през рамото на партньора си. Кръглолик, оплешивяващ и с десет години по-стар от тридесет и осемгодишния Райли, той беше не особено висок, не особено як и впечатляващ. Човек бе в състояние да го забрави как изглежда, още докато говори с него — качество, изключително полезно за един агент, от което той не пропускаше да се възползва при всяка възможност през годините, откакто се познаваха с Райли. Подобно на своя партньор, и Джордано бе облякъл върху костюма си тъмносиньо подплатено яке, на чийто гръб с големи бели букви бе изписано: „ФБР“. А точно в този момент устните му бяха разкривени от отвращение.

— Доколкото схващам, патологът няма да се затрудни особено за причината на смъртта — отбеляза кисело той.

Райли кимна. Не можеше да откъсне поглед от очертанията, обозначаващи мястото, където бе лежала главата. Локвата кръв в средата бе почти почерняла. Интересно защо смъртта от куршум или от наръгване с нож не изглеждаше чак толкова грозна, колкото обезглавяването? Спомни си, че в някои страни и до ден днешен се практикуваше официалната екзекуция чрез обезглавяване. Части от света, превърнали се в развъдник на повечето от терористите, които държаха цялата му държава в постоянна бойна готовност — терористи, чиито следи обсебваха целите му дни, както и по-голямата част от нощите му.

Шон Райли се обърна към Джордано:

— Има ли нови сведения за съпругата на кмета?

Вече знаеха, че е била изхвърлена насред мрака на парка, където намериха и конете.

— Нищо особено. Просто е разтърсена от преживяното — отговори Ник Джордано. — Раните върху егото й са много повече, отколкото тези по задника й.

— Хубаво е, че наближават избори. Подобни дълбоки рани в никакъв случай не трябва да отиват напразно! — отбеляза насмешливо Райли. После се озърна, като се опитваше да обхване в пълнота ужаса, който се бе разиграл на мястото, където стоеше в момента. — Някакви сведения от блокадните постове?

В радиус от десет пресечки наоколо, както и по всички мостове и тунели, извеждащи от Манхатън, бяха поставени полицейски блокади.

— Засега нищо. Тези момчета определено си разбират от работата. Със сигурност не са си тръгнали с такси, паркирано наблизо.

Райли кимна. Значи професионалисти. Добре организирани.

Чудничко!

Като че ли и аматьорите не са в състояние да причинят достатъчно щети в наши дни. Единственото необходимо са няколко урока по управление на самолет или камион, натоварен с изкуствени торове, плюс склонност към самоубийство или просто характер на психопат — все неща, които точно в този момент определено не бяха в недостиг.

Райли огледа мълчаливо сцената на опустошението. В гърдите му се надигна отчаяние и необуздан гняв. Привидната случайност на тези актове на тоталната лудост, както и вбесяващата им настоятелност да изловят всички неподготвени, никога не спираха да го удивляват. При все това нещо като че ли не се връзваше — дори по-скоро разсейваше. Осъзна, че като че ли пристъпва извън всичко, което го обгръщаше. Беше прекалено чуждоземно, за да се възприеме лесно — особено след мрачните и потенциално унищожителни сценарии, които той и неговите колеги напразно се опитваха да предвидят през последните няколко години.

Имаше чувството, че внезапно е измъкнат от голямата палатка на основното шоу, привлечен неочаквано от някакво второстепенно събитие на улицата. Същевременно по някакъв твърде смущаващ начин и най-вече — за огромно негово раздразнение, той почувства и известна благодарност за това усещане.

Като специален агент, оглавяващ местния Оперативен отдел за борба с вътрешния тероризъм, още от мига на назначението си Райли бе подозирал, че всичко ще се струпа точно в неговия район. Не че имаше нещо против главозамайващата отговорност по координирането на работата на десетки агенти и полицаи, да не говорим за аналитиците, лаборантите, психолозите, фотографите и неизброимите останали винтчета в голямата машина. Цял живот бе искал да прави точно това.

Защото бе убеден, че със сигурност ще допринесе за подобряването на тази работа.

И не само това. Ще доведе задачата докрай.

Точно това възнамеряваше и да стори.

 

 

Това усещане бе кристализирало през годините, прекарани в юридическия колеж „Нотр Дам“. Райли бе убеден, че много неща на този свят не са наред. Едно от най-ярките доказателства бе смъртта на баща му, когато той беше едва на седем годинки. Затова бе твърдо решен да направи света по-добро място за живеене — ако не за себе си, то поне за другите. Усещането му се затвърди окончателно в деня, когато, докато разработваше курсовата си работа на тема „расови престъпления“, той присъства на митинг на бели борци за расово превъзходство в Тер От. Събитието го разтърси из основи. Почувства, че е изправен срещу едно от най-ярките олицетворения на злото, затова реши, че ако трябва да се пребори с него, се налага да проумее самите корени на това зло.

Първият му план не сработи добре, както се бе надявал. В младежки изблик на идеализъм бе решил да стане пилот във Военноморските сили. Мисълта да спомогне за изкореняването на световното зло от пилотската кабина на сребристия „Томкет“ му се струваше великолепна. За щастие, той се оказа точно от вида новобранци, от които Военноморските сили се нуждаеха. За негово нещастие обаче, те имаха предвид нещо съвсем различно. Разполагаха с предостатъчно кандидати за титлата „ас на годината“, но онова, от което в момента имаха нужда, бяха добри адвокати. Хората от наборната комисия сториха всичко по силите си, ча да го накарат да влезе във Военната прокуратура.

Житейският му път направи втори завой благодарение на една случайна среща в антикварна книжарница. Но този път — за добро. Именно там Райли се запозна с един пенсиониран агент от ФБР, който с истинско удоволствие му разказваше истории за Бюрото и накрая го поощри да си подаде документите за работа именно там — нещо, което той стори веднага, щом си издържа адвокатските изпити. Майка му не беше особено въодушевена от мисълта седемте му години в колежа да отидат на вятъра, за да стане нещо, което тя наричаше „префърцунено ченге“, но той бе напълно убеден, че точно там му е мястото.

Още не бе изминала и първата му година като новобранец в офиса на Бюрото в Чикаго. Той извършваше улично наблюдение във връзка с кражба и трафик на наркотици, когато на 26 февруари 1993 година животът му се преобърна на сто и осемдесет градуса. Беше денят, когато на паркинга пред Световния търговски център избухна бомба, която уби шестима и рани повече от хиляда души. Атентаторите всъщност възнамерявали да сринат кулите една върху друга, като същевременно пуснат във въздуха цианиден газ. Само финансовите ограничения им попречили да постигнат заветната си цел — на някакъв етап парите им просто свършили. Не разполагали с достатъчно метални капсули за отровния газ, а един от по-низшите членове на организацията взел, че сбъркал колоната, до която трябвало да сложи бомбата.

Въпреки общия провал на нападението, то събуди всички сили на вътрешния ред от летаргичния им сън. Терористичната атака беше ярка демонстрация на факта, че дори и малка група не особено образовани хора, с изключително ограничени финансови ресурси, са в състояние да причинят огромни щети.

И така, след по-малко от година в Бюрото, Райли се оказа на служба в нюйоркския оперативен отдел. Този офис отдавна си бе спечелил репутацията на едно от най-лошите назначения, поради високия стандарт на живот в Ню Йорк, изключително натоварения трафик и наложителността да живееш доста далече от центъра, ако държиш на нещо по-просторно от килер за метли. Но като се имаше предвид, че в този град открай време се разиграваше най-големият екшън в цялата страна, той беше назначението-мечта за повечето нови и преди всичко наивни специални агенти. Когато пристигна тук, Шон Райли беше именно такъв агент.

Вече не беше нито нов, а още по-малко — наивен.

 

 

Райли се огледа и осъзна, че в обозримото бъдеще животът му ще бъде напълно монополизиран от хаоса, който цареше около него.

— Какво ще кажеш да надникнем и вътре, а? — предложи Джордано.

— Имаме ли избор? — сви рамене Райли.