Реймънд Хури
Последният тамплиер (49)

48

В мислите си Тес продължаваше да обикаля територията на мамелюките, когато гласът на Том Джансън прекъсна безапелационно средновековната й разходка и я върна с трясък право на земята.

— Налага се да приемем, че до този момент Ванс също е превел този текст — избоботи кисело той.

Райли автоматично кимна:

— Със сигурност.

Тес постепенно си спомни къде се намира и, все така сграбчила здраво принтираните страници, огледа лицата около себе си. Те не изглеждаха така прехласнати по значимостта на момента. За нея нещата стояха доста по-различно. Фактът, че имаше възможността да надзърне в живота, действията, мислите и смъртта на тези легендарни мъже, я разтърси дълбоко. От друга страна писмото представляваше и потвърждение на всичко, което интуицията й подсказваше още от нощта на обира в музея. През тялото й преминаха тръпките на очакването.

Това би могло да бъде нейната Троя, нейният Тутанкамон!

Запита се дали някой от хората, седящи на масата до нея, е успял да проумее истинската значимост на нещата, за които тамплиерското послание намекваше, или интересът им към писмото се дължи единствено на възможността му да им помогне да разрешат един особено дразнещ случай.

Изражението на Джансън не оставяше никакви съмнения в каква посока текат мислите на агентите от ФБР.

— Окей. Засега още не знаем за какво точно става въпрос тук — продължи той. — Освен факта, че е достатъчно малко, за да бъде разнасяно в кожена торба. Но сега поне ни е известно местонахождението. А къде е този Фонсалис? — обърна се той към Кендрикс.

— Съжалявам, но тук не мога да ви помогна — отговори мрачно Тери Кендрикс. — По въпроса се труди цял екип, но засега не са стигнали до нищо конкретно. Никъде не успяхме да открием данни за този град.

— Нищичко? — смръщи се началникът.

— Поне засега. Не забравяйте, че става въпрос за Европа от XIII век. Надали по онова време са имали директория „Търсене по карта“ в компютрите си. Картите от тогава са доста груби и примитивни, а от онзи период до нас са достигнали изключително малък брой от тях. Същото се отнася и до писмените текстове. Засега сме започнали от всичко, с което разполагаме — от онзи момент насам: писма, дневници, такива работи. Та ще ни трябва повечко време.

Тес забеляза как Джаксън се отпуска немощно в стола си и прокарва ръка през косата си. Лицето му беше като градоносен облак. Този човек очевидно не приемаше лесно поражението, когато ставаше въпрос за проучване на сигурни данни.

— Значи има вероятност и самият Ванс да не го е открил още, нали така? — обади се Джордано.

Тес се поколеба, но реши все пак да се намеси:

— Лично аз не бих разчитала на това. Той е един от най-добрите специалисти в целия свят в тази област. Отправките към подобни места обикновено не се откриват лесно в популярните четива, които вие преглеждате. По-вероятното им място са редките ръкописи от онази епоха, които са достъпни единствено на тесен кръг историци, в това число и на Уилям Ванс.

Джансън се загледа в нея, обмисляйки думите й. Точно до него седеше монсиньор Де Анджелис. Погледът му беше прикован в нея.

Ала тя не бе в състояние да разчете мислите му. Поне той би трябвало да оцени стойността на момента, който всички току-що имаха привилегията да споделят. Но свещеникът не показваше някакви признаци на изненада, нито пък бе отронил и дума.

— Ясно. Значи трябва да разгадаем тази работа, ако искаме да хванем нашия човек — избоботи Джансън. После се обърна към Де Анджелис и заяви: — Отче, вашите хора биха могли да ни помогнат по този въпрос!

— Естествено. Веднага ще уредя най-добрите ни учени да се заемат с проблема. Ние разполагаме с огромна библиотека. Убеден съм, че разкриването на мястото е въпрос на време.

— Точно времето е нещо, което не можем да си позволим — заяви Джансън и се обърна към Райли: — Нашият човек със сигурност вече се готви да тръгне, а може и да е напуснал страната.

— Ще уведомя колегите от митниците и границите да го включат на първо място в списъците си — кимна Райли. Бюрото за охрана на митниците и границите имаше за задача да следи кой и какво напуска или влиза в Съединените щати. — Където и да е точно, все трябва да е някъде из източните части на Средиземноморието, нали така? — обърна се към Тес. — Възможно ли е да стесним максимално възможните дестинации на Ванс?

Тес прочисти гърло, обмисляйки въпроса. Накрая отговори:

— Би могло да бъде навсякъде. Корабът е бил отклонен драстично от курса си… Разполагаме ли с карта на областта?

— Разбира се.

Тери Кендрикс протегна ръка, придърпа към себе си клавиатурата и защрака по нея. Не след дълго върху големия екран на конферентната зала се материализира карта на Източното Средиземноморие.

Тес се изправи и се приближи към екрана.

— Както става ясно от писмото, те са напуснали Акра, която е точно тук, където сега е Израел, северно от Хайфа, и са отплавали за остров Кипър. Вероятно първо са плавали на север, преди да завият на запад, ала бурята ги е връхлетяла, преди да успеят дори да се приближат до острова. — Продължи да оглежда картата, а през това време съзнанието й отново се върна към онзи страховит ден и започна да рисува мрачни картини от пълното им с опасности пътешествие, все едно тя беше с тях. Тес се овладя и се концентрира върху поставената й задача. — Всичко зависи от това в коя посока ги е запратила бурята. Дали ги е изтласкала на изток от острова, в който случай те би трябвало да са били изхвърлени на сирийския бряг, или към югоизточния бряг на Гърция някъде тук… — Посочи маршрута с пръст. — Или пък са минали на запад от Кипър, към югозападния бряг на Турция, от пролива на Анталия до остров Родос.

— Районът е големичък — изсумтя Джансън.

— Цялата брегова ивица тук има почти еднакъв терен — отбеляза Тес. — А в писмото не се съдържа нищо, което да ни подскаже някакъв конкретен детайл. Но ако разсъждаваме логично, налага се да заключим, че надали са били на голямо разстояние от брега, щом са успели да го зърнат насред такава унищожителна буря.

Райли също разглеждаше картата.

— Можем да започнем, като уведомим нашите хора в Турция и Сирия.

Джансън сбърчи объркано чело.

— И какво, според вас, си мисли този Ванс? Че каквото и да е онова, което тамплиерите са заровили, все още си седи там и го чака? Както се разбира, писмото е успяло да се добере някак си до Франция. Той откъде знае, че тамплиерите не са изпратили там свои хора, за да го вземат?

Тес си спомни за легендата, която й беше разказал Бил Ванс. Там се говореше за човек, който никога повече не се бил усмихнал.

— Ключът към разрешаването на загадката е времето. Ванс каза, че старецът, който е показал ръкописа на свещеника — нали си спомняте, онзи, който побелял за няколко минути, когато чул новината? — бил един от последните оцелели тамплиери. Жак дьо Моле и останалите са изгорени на клада още през 1314 година. Случката с умиращия тамплиер е доста след това. А това са повече от двадесет години след потъването на кораба. Според мен Ванс се надява, че щом дотогава не са успели да си вземат онова нещо, то надали после е имало някой, който да го направи.

В залата се възцари мълчание. Информацията им беше дошла малко в повече, особено като се имаше предвид, че присъстващите в залата нямаха опита на Тес да разгадават бързо загадките на далечното минало. Пръв заговори Кендрикс, който като че ли единствен бе в състояние да оцени донякъде стойността на откритието, за което ставаше въпрос днес.

— Ще направим няколко симулации на маршрута на кораба. Ще отчетем като допълнителни фактори сезонните ветрове, теченията, изобщо неща от този род. И ще проверим дали някой от детайлите в текста пасва с географските особености на региона, след което ще се опитаме да ви предоставим по-конкретни предположения за неговото местонахождение.

— Може би няма да е зле да въведете и данни за всички останки от кораби, открити в региона — обади се Том Джансън. — Кой знае, може пък някой от тях да се окаже именно „Фалкън Темпъл“! — И се обърна към Де Анджелис: — Нали ще ни информирате за всичко ново, което откриете?

— Непременно. Стига да има такова — отговори свещеникът с непроницаемо спокойствие.

 

 

Райли изпрати Тес до асансьорите. В момента там нямаше никой друг. Тя тъкмо се канеше да натисне бутона за слизане, когато внезапно се обърна и го погледна.

— Бях доста изненадана, когато ми се обади да дойда днес. Имам предвид, след онова твое неочаквано изчезване от къщата.

Агентът се свъси и потри чело. Да, денят се бе оказал доста дълъг.

— Да, и сигурно никога няма да си простя, че го направих. — Тук изражението му стана изключително сериозно: — Ако трябва да бъда пределно честен с теб, много се двоумях дали да ти се обадя!

— Е, в такъв случай се радвам, че не чак толкова досадното твое „аз“ е спечелило.

В този момент той си даде сметка, че тази дяволита нейна усмивка определено му харесва. Всичко в нея го привличаше. Спомни си въодушевлението, което се изписа на лицето й, когато зърна копието на декодера в залата днес. Усещането беше заразително. Тази жена все още бе в състояние да изпита силно, истинско, неподправено удоволствие от живота — нещо, което като че ли убягваше на повечето хора в наши дни, а лично на него му бе убягвало откакто се помнеше.

— Виж какво, Тес, знам колко важно е всичко това за теб, но…

Тя веднага се възползва от кратката пауза:

— Ами ти? Какво означава всичко това за теб?

Той примигна, напълно неподготвен за въпроса. Не беше свикнал да го разпитват за вътрешните му мотиви. Не и когато работеше по някакъв случай. Мотивите бяха даденост. Или поне обикновено беше така.

— Какво имаш предвид?

— Питам те дали пъхването на Ванс зад решетките е единственото, което те вълнува във връзка с този случай?

За него отговорът беше пределно прост:

— На този етап не мога да си позволя да гледам на нещата по друг начин.

— Въобще не ти вярвам! — разпали се тя. — Стига де, Шон! Не се опитвай да ме заблуждаваш, че и ти не си заинтригуван! Та те са написали закодирано послание, за бога! Писали са за нещо, от което е зависело цялото им бъдеще! И точно заради това нещо са ги изгорили на клада, изтребили са ги, разбили са напълно техния Орден! Не те ли гложди поне малко любопитство какво точно е заровено в онзи стар гроб там?!

На Райли му беше доста трудно да устои на ентусиазма, който се излъчваше от цялото й същество.

— Нека първо го заловим. Вече твърде много хора загинаха заради това.

— Много повече, отколкото си мислиш! Ако включиш и всички тамплиери, които са загинали в онези години!

Думите й го накараха да погледне на ситуацията по начин, по какъвто той не я бе виждал до този момент. За първи път започна да си дава сметка за значимостта на онова, с което си имаха работа. Но същевременно знаеше, че по-голямата картина ще трябва да почака. На този етап негов приоритет беше единствено обирът на музея „Метрополитън“.

— Виждаш ли, ето за това не исках да те въвличам повече в тази работа! Както виждам, ти си вече доста навътре в нея, а това определено ме тревожи!

— И въпреки всичко ми се обади.

Ето я отново — тази игрива усмивка.

— Добре де, вярно. Струваше ми се, че бихме могли да се възползваме още малко от помощта ти. С малко повече късмет можем и да успеем да го хванем, докато пресича някоя граница, но междувременно няма да е зле някои от нашите хора да го очакват във Фонсалис, където и да се намира той.

Тес натисна бутона на асансьора и отбеляза:

— Веднага си слагам шапчицата за гениално мислене.

Загледа се в нея — ъгълчетата на устните й извити лекичко, зелените й очи — проблясващи дяволито. Поклати глава и не успя да се въздържи да не се засмее.

— Откакто те познавам, имам чувството, че никога не си я сваляла.

— О, историята познава и други случаи! — изчурулика тя и го погледна игриво. — Макар и твърде рядко.

Чуха се две тихи иззвънявания и вратите на асансьора се разтвориха. Вътре нямаше никой. Райли я проследи как влиза и й напомни:

— И ще бъдеш внимателна, нали?

— Нищо подобно! Възнамерявам да бъда напълно, безогледно, непростимо безразсъдна! — изрече тя, като задържаше вратите.

Не му се предостави възможност да отговори, защото точно в този момент вратите се затвориха и тя изчезна от погледа му. Райли остана така за момент, все още с образа на усмихнатото й лице в съзнанието си, но познатото иззвъняване на друг пристигащ асансьор бързо го върна към мрачната действителност.

 

 

Когато излизаше от сградата, Тес продължаваше да се усмихва. Вече бе сигурна, че между нея и Райли действително става нещо, и усещането й харесваше. Не беше танцувала този танц доста отдавна — и както в чувствата, така и в работата ранната фаза й допадаше най-много — направо обожаваше изправянето пред неизвестното. „Само стой и гледай как се прави аналогия между археологията и мъжете!“ — помисли си тя. Но после се намръщи, когато си даде сметка, че както и в археологията, така и в началото на дадена връзка, мистерията и оптимизмът никога не успяваха да оправдаят надеждите й.

Но може би този път всичко щеше да бъде различно. И на двата фронта.

Да бе, как не!

Едно нещо не й даваше мира в хладната пролетна привечер — и това беше настояването на Де Анджелис, че тайната има нещо общо с алхимията. Тази мисъл я беше обсебила, но колкото повече я разнищваше, толкова по-невероятна й се струваше. При все това пратеникът на Ватикана изглеждаше напълно убеден в истинността й. Формула за превръщането на оловото в злато. Кой не би положил максимални усилия, за да я скрие от очите на жадните за богатства?! Не, не. Нещо определено не се връзваше.

Най-интригуващито от всичко бе забележката на Емар, че бурята е била знак за Божията воля. Че той е искал морето да погълне онова, което са носели, и да го погребе завинаги. Откъде накъде? А после идваше и въпросът с размерите на въпросното нещо. Мощехранителница. Дребно ковчеже. Какво толкова важно би могло да съдържа то, че стотици мъже да убиват и да умрат за него?

Фонсалис.

Ако искаше да остане в играта, трябваше веднага да разбере къде е това място.

Очевидно й предстоеше нова поредица от безсънни нощи.

Знаеше също така, че ще й се наложи да проведе няколко трудни разговора с майка си, в които да й каже, че вероятно ще минат малко повече дни, докато пристигне при тях в Аризона.

 

 

Де Анджелис се отби за кратко в стаята си в общежитието. Потънал в мрачни мисли във връзка с надвисналия проблем, той се отпусна на ръба на твърдото си легло и набра Рим. Свърза се директно с колега, доста отдалечен от кръга на кардинал Мауро Бруньоне. Точно сега не желаеше да му бъдат задавани провокиращи въпроси.

Напълно наясно, че предимствата, с които доскоро бе разполагал в проследяването на четиримата рицари, бяха отдавна изгубени, и също така давайки си сметка, че близостта до разследването, която му бяха осигурили, вече не служеше изобщо на тяхната цел, той знаеше, че не след дълго ще му се наложи да тръгне по свой собствен път.

Даде съответните заповеди, за да се подсигури, че всичко ще си бъде на мястото, когато реши да тръгне, защото, ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да действа много бързо.

След като свърши тази работа, той извади от куфарчето си няколко снимки. Разгърна ги на леглото си и ги разгледа една по една. Как Тес влиза и излиза от Федерал Плаза. Как излиза и се връща в къщата си. В кабинета й в института „Манукиан“. Снимки в далечен план, в среден, в близък.

Дори и поставена в неясната двуизмерност на фотографията, тя излъчваше същата самоувереност и решителност, които демонстрираше и в истинския живот. Освен това беше доказала, че е пълна с въображение и ентусиазъм. За разлика от агентите на ФБР, тя се бе отърсила бързо от ограниченото възприятие на нападението като обикновено кражба.

Нейните професионални познания, отдавнашното й познанство с Уилям Ванс, още преди той да я отвлече — всичко това я превръщаше и в много полезен съюзник, и в изключително опасен противник.

Де Анджелис докосна една от снимките, като почука с пръст по челото й. Умно момиче. Умно, страшно умно при това! Ако някой въобще успееше да разбули тази загадка, той преспокойно би заложил точно на нея. Но паралелно с това свещеникът знаеше, че тя надали ще пожелае да сподели откритието си с тях. Със сигурност щеше да се наложи да й бъде отнето със сила.

Каза си, че ако тя остане тук, в Ню Йорк, само ще го улесни. Нямаше да му се налага да се занимава с нея. Тя щеше да бъде просто извън общата картина. Той щеше да се погрижи за останалите, а доколкото зависеше от него, тя щеше да продължи да се радва на живота.

Ако обаче реши да се включи в преследването, щеше да му се наложи да я очисти. А точно в този случай за него щеше да бъде по-лесно и по-чисто, ако я елиминира далеч от Ню Йорк.

Съвсем скоро времето щеше да покаже по кой от двата пътя ще му се наложи да тръгне.