Реймънд Хури
Последният тамплиер (47)

46

Тес се закова на място още в мига, в който прекрачи конферентната зала.

Радваше се, че Райли й се бе обадил след три дена пълно мълчание, през които на нея й ставаше все по-трудно да отклонява настойчивите призиви на майка си да замине при тях в Аризона. Освен това бе започнала да изпитва добре познатото, макар и позабравено напрежение — даваше си сметка, че това разследване й е влязло под кожата и че не е в състояние да се откаже от него.

А сега, след като видя какво стои на конферентната маса, и последните й съмнения дали постъпва правилно, като позволява на тази работа да обсеби живота й, се изпариха. На средата на масата, изработено от твърда, прозрачна пластмаса, седеше абсолютно точно копие на многостепенния роторен декодер.

Вдигна поглед към Райли, напълно зашеметена. Очевидно точно такава е била и целта му — беше й се обадил, за да я покани във Федерал Плаза, без да споменава нищо друго, освен „рутинно прехвърляне на някои точки“. Той й отвърна със сдържана усмивка.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против да присъстваш на днешното заседание. — После посочи към един от мъжете, които тя не бе виждала до сега, който раздаваше принтирани копия на всички в залата. — Това е Тери Кендрикс. Той го изработи.

— Е, не сам. С моя екип — вметна бързо Тери, усмихвайки се стеснително на Тес. — Радвам се да се запозная с вас!

А тя просто не бе в състояние до отлепи очи от машината. Прегледа набързо принтираното копие, което държеше в ръка, и то потвърди предположенията й. После се обърна към Кендрикс и отбеляза:

— Значи работи.

— Разбира се! Всичко си пасна. На латински е, естествено. Поне така твърдят лингвистите, които го преведоха.

Тес все още не проумяваше какво става. Обърна се умолително към Райли и попита:

— Ама… как…

— Всичко, което минава през митницата, минава и през скенера — обясни той. — Дори и когато е под наем от Светия престол.

Тес осъзна, че й се налага да седне. Коленете й се подгъваха от вълнение. С леко треперещи ръце се зачете в документите, които й бяха дадени. Концентрира се жадно върху прецизно подредените букви.

Беше писмо, носещо дата „май 1291 година“.

— Но това е месецът на падането на Акра! — възкликна тя. — Последната крепост на кръстоносците!

После насочи вниманието си обратно към писмото и започна да чете. Вълнението й нарастваше, сякаш усещаше, че осъществява връзка през вековете с мъжете, чиито подвизи се бяха превърнали в основа на толкова много легенди.

Писмото започваше така:

„С огромна тъга ви информирам, че Акра вече не се намира под наша защита. С падането на нощта напуснахме града. С натежали сърца гледахме как пламъците го обгръщат от всички страни…“