Реймънд Хури
Последният тамплиер (45)

44

— Коя радиостанция е това?

Тес бе приела предложението на Райли да я откара до тях. И сега, докато седеше в колата до него и слушаше вдъхновяващата музика, докато съзерцаваше слънцето, надничащо зад скупчените на хоризонта облаци, оцветени в тъмно розово, тя се радваше, че се е съгласила.

Чувстваше се спокойна и защитена. И което беше още по-важно, постепенно осъзнаваше, че й е много приятно да бъде близо до него. Харесваше твърдостта му, заразителната му решителност, неговата… искреност. Чувстваше, че може да му се довери, което бе много повече от онова, което можеше да се каже за повечето мъже, с които се беше сблъсквала в живота. Сега, когато къщата беше празна, защото майка й и Ким бяха заминали за Аризона, тя очакваше с нетърпение мига да се потопи в топлата вана с чаша червено вино в ръка, плюс едно приспивателно като гаранция за здрав сън.

— Не е станция. Компактдиск е. Последното парче беше от „Калиенте“ на Уили и Лобо. А това сега е Пат Метени. Компилацията е лично моя — отговори Райли, после наклони леко глава и добави: — Макар че един мъж никога не би трябвало да признава подобно нещо.

— И защо?

— Занасяш ли ме? — ухили се той. — Да си правиш собствена компилация от музикални парчета е сигурен знак за прекалено голям излишък от свободно време!

— Не съм особено убедена. Би могло да бъде също така и знак за човек, който е доста претенциозен и е наясно точно какво иска.

— Подобно тълкувание определено ми допада — кимна той.

— И аз така си мислех — рече тя и извърна глава, наслаждавайки се на прецизната комбинация между електрическа китара и сложна оркестрация, които бяха запазена марка на групата. — Много е хубаво!

— Сериозно?

— Да. Много успокояващо и… вдъхновяващо. Освен това, въпреки че го слушаме вече десет минути, все още не съм оглушала, което е приятно разнообразие на фона на адските звуци, на които Ким обикновено ме подлага.

— Толкова ли е зле?

— Не ме питай! А за текстовете да не говорим! Мислех си, че съм съвременна майка, обаче някои от така наречените „песни“, ако въобще могат да се определят като такива…

— Да, накъде е тръгнал светът! — ухили се Райли.

— Хей, като те гледам, ти също не си голям фен на хип-хопа!

— Стийли Дан брои ли се?

— Не мисля.

— Пак не улучих! — престори се на съкрушен той.

Тес извърна глава и отбеляза:

— Казвам ти, човече, това там е Нова Граница!

После започна да го наблюдава с периферното си зрение, очаквайки реакцията му. Когато го зърна да се хили, разбра, че се е досетил и че го е хванала неподготвен със заглавието на новия компактдиск на Доналд Фейгън. Той й кимна, определено впечатлен, и очите им се срещнаха. Тес усети, че започва да се изчервява, но точно в този момент мобилният й телефон реши да оживее.

Вбесена от нежеланото му вмешателство, тя го измъкна рязко от чантата си и погледна дисплея. Обаче той отказваше да покаже номера на онзи, който я търсеше. Реши да отговори, но веднага съжали.

— Хей, здрасти! Аз съм, Дъг!

Никога не бе изгаряла от желание да говори с бившия си съпруг, а точно сега моментът бе особено неподходящ. Като избягваше погледа на Райли, тя сниши глас и просъска:

— Какво искаш?

— Разбрах, че онази вечер и ти си била в музея „Метрополитън“, така че искам да знам има ли нещо, което…

Така си и знаеше. При Дъг винаги имаше и още нещо. Той никога не говореше просто така.

— Не мога да говоря по този въпрос — излъга Тес. — ФБР ни помоли изрично да не разговаряме с пресата.

— Така ли? Ама това е страхотно! — Страхотно ли било? Че откъде накъде? — Никой друг не е получил подобни указания! — продължаваше да мазничи той. — И защо така? Да не би да знаеш нещо, което останалите не знаят?

Ужас! Лъжата й се върна като бумеранг при нея.

— Забрави, Дъг!

— Не бъди такава! Това съм аз, забрави ли?

Като че ли можеше да забрави.

— Не! — повтори тя.

— Тес, престани с това отношение!

— Вече затварям.

— Стига, скъпа!

Тя изключи телефона, хвърли го в чантата си, после издиша тежко и се вторачи напред. След няколко минути, без да поглежда към Райли, каза:

— Извинявай. Беше бившият ми съпруг.

— И аз така си помислих. Очевидно съм понаучил нещичко в Куонтико.

— На теб май нищо не ти убягва?

— Освен ако не се отнася до тамплиерите, но в случая си имам една особено досадна археоложка, която винаги е като че ли две крачки пред нас, останалите простосмъртни.

— О, не ми обръщай внимание! — усмихна се тя.

Той отново я погледна. Този път очите им се срещнаха за по-дълго.

Да, Райли определено се радваше, че тя прие предложението му да я откара вкъщи.

 

 

Когато стигнаха нейната улица, уличните лампи вече светеха, а видът на къщата й бе достатъчен, за да върне страховете и тревогите й от последните два дена, при това с още по-голяма сила.

Ванс бе идвал тук. В нейната къща.

Минаха покрай полицейската кола, паркирана на отсрещната пряка. Райли помаха приятелски на ченгето вътре, той също им отговори, веднага разпознало Тес от снимките, които им бяха показали.

После Райли зави в алеята пред къщата и изключи двигателя на колата. Тес вдигна поглед към къщата и отново усети страх. Запита се дали няма да бъде нахално, ако го покани за малко, но точно в този момент думите избликнаха от устата й, преди да успее да ги спре:

— Искаш ли да влезеш?

Той се поколеба за миг, но после отговори:

— Разбира се. — В тона му не се усещаше никакъв намек за флирт. — Няма да е зле първо да поогледам наоколо.

Когато застанаха на прага, той протегна ръка за ключа и влезе първи.

Вътре беше неестествено тихо. Тес тръгна след него, автоматично щракна ключовете на лампите, после включи телевизора и намали звука. Телевизорът беше поставен на канал „WB“ — любимия на Ким. Тес не си направи труда да го сменя.

Райли се обърна към нея изненадано.

— Правя така, когато съм сама — побърза да обясни тя. — Създава ми илюзия за компания.

— Всичко ще бъде наред — изрече с успокоителен тон той. — Ще проверя стаите — и тръгна напред, но после спря и попита: — Нали нямаш нищо против?

Тес реши, че колебанието му вероятно се дължи на факта, че ще влиза в спалнята й. Беше му благодарна за загрижеността и впечатлена от неговата съобразителност.

— Защо да имам? Заповядай!

Той кимна и когато излезе от дневната, Тес се свлече на дивана, грабна телефона и веднага набра номера на леля си в Прескът, Аризона. Хейзъл вдигна след третото позвъняване. Току-що влизали, ходила да посреща Ким и Айлийн на аерогарата във Финикс, а после ги водила на вечеря. Леля й я успокои, че всички са добре. После Тес си поговори малко с майка си, докато леля й излезе да доведе Ким, която била влязла право в конюшните, за да поздрави конете.

Айлийн звучеше доста по-спокойно. Тес предположи, че вероятно се дължи както на успокояващия и жизнерадостен характер на леля й, така и на факта, че пътуването я бе отдалечило на хиляди километри от Ню Йорк. А когато се появи и Ким, оказа се, че е превъзбудена от мисълта, че утре ще поязди кон и въобще не й беше мъчно за майка й.

Точно когато им пожела лека нощ и затвори, Райли се върна в стаята.

— Всичко е чисто, както и можеше да се очаква — докладва агентът. — Мисля, че няма за какво да се притесняваш.

— Убедена съм, но все пак ти благодаря, че огледа.

— Няма защо — кимна той и като че ли се поколеба за момент.

Тя веднага рече:

— Мисля, че и двамата имаме нужда от едно питие. — Изправи се и го поведе към кухнята. — Какво ще кажеш за една бира? Или може би чаша вино?

— Не, благодаря — усмихна се той.

— О, забравих! На работа си. Тогава кафе?

— Не, не е това. Просто… — Като че ли не му се искаше да навлиза в подробности.

— Какво? — настоя тя.

Той си пое дълбоко дъх и неохотно отговори:

— В момента текат Велики пости.

— Ама ти сериозно ли?!

— Напълно.

— Предполагам, че не го правиш само за да отслабнеш, нали?

Той се задоволи само да поклати глава.

— Четиридесет дена без алкохол! Ужас! — възкликна тя, но веднага се изчерви. — Извинявай, май не се изразих правилно. Не искам да си помислиш, че съм достойна кандидатка за Анонимните алкохолици!

— Вече е прекалено късно. Точно това си помислих.

— Браво — кимна тя, приближи се до хладилника и извади оттам бутилка бяло вино, след което си наля. — Странна работа. Не мислех, че още има хора, които постят. Или поне не и в този град.

— В интерес на истината, този град е абсолютно подходящ за духовен живот.

— Тук, в Ню Йорк?!

— Мястото е идеално за целта. Само си помисли! Тук човек може да се сблъска с предостатъчно морални и етични предизвикателства. Контрастът между правилно и грешно, между добро и зло е изключително ярък. И трябва да направиш своя избор.

Тес се замисли, очевидно опитвайки се да асимилира признанието му.

— И колко точно религиозен си тогава? Стига да нямаш нищо против този въпрос, разбира се.

— Не, нямам.

Тя се усмихна и отбеляза:

— Само не ми казвай, че обикаляш някакви пусти полета в средата на нищото, само защото някой твърди, че там е зърнал как Дева Мария се появява сред облаците!

— Ами… нека просто кажем, че се нуждая от нещо далеч по-сигурно, за да се отправя през глухата провинция в подобен поход.

— Искаш да кажеш, че се нуждаеш от някакъв знак? От необоримо, доказано чудо?

— Нещо такова.

После настъпи кратко мълчание, през което той само се усмихна.

— Какво? — попита тя.

— Знаеш ли, проблемът с чудесата е, че… ако имаш достатъчно вяра, нямаш нужда от тях, а ако се съмняваш, то тогава никое чудо няма да ти бъде достатъчно.

— Така ли? Лично аз се сещам поне за няколко неща, които напълно са в състояние да ме убедят.

— А може би те са около теб. Просто не ги виждаш.

Това вече окончателно я хвърли в оркестъра.

— Стига вече! Ти си отговорен агент от ФБР, а искаш да ме убедиш, че вярваш в чудеса, така ли?

Той само сви рамене, след което отвърна:

— Нека си представим следното. Вървиш си по улицата и се каниш да пресечеш, и точно тогава, без никаква особена причина, точно когато единият ти крак е вече на платното, се заковаваш на място. И в този отрязък от секундата покрай теб профучава камион или автобус. Минава на сантиметри от лицето ти, точно там, където си щял да бъдеш, ако не беше спрял. Не разбираш защо, но си наясно, че нещо те е накарало да спреш. Нещо е спасило живота ти. А най-интересното е, че после вероятно ще споделиш с някого: „Цяло чудо е, че съм още жив!“. За мен това си е точно такова — чудо.

— Значи ти го наричаш чудо. А аз го наричам случайност.

— Лесно е да вярваш, когато стоиш пред лицето на някакво чудо. Но истинското изпитание на вярата е тогава, когато около себе си не виждаш никакви знаци.

Тя продължаваше да се озадачава още повече. Не беше очаквала подобно нещо от него. Не беше убедена как да реагира. Знаеше само, че не е склонна да гледа на нещата в живота по този начин.

— Май говориш сериозно — отбеляза замислено.

— Да, напълно — кимна той.

— Добре тогава. Отговори ми на този въпрос: точно какво количество вяра, имам предвид истинска вяра, като твоята, е необходима, за да бъдеш агент?

— Какво имаш предвид?

Тес подозираше, че той отлично знае какво има предвид; че се е сблъсквал с подобен въпрос и друг път. Но все пак реши да продължи:

— Един агент не приема никого и нищо на доверие. За него нищо не е даденост. Вие работите с конкретни факти, с доказателства. Факти, които са извън всякакво съмнение.

— Точно така — кимна съвсем спокойно той.

— Как тогава се съчетава всичко това с твоята вяра?

— Моята вяра е в Бога, а не в човека.

— Стига де! Не може да е чак толкова просто!

— Напротив, точно толкова просто е — отговори той с твърде смущаващо самообладание.

Тес поклати глава, като че ли отпъждаше някаква своя мисъл.

— Честно да ти кажа, досега се смятах за човек, който преценява добре хората. Но ето, че в твоя случай съм сгрешила. Въобще не те възприемах като… как да се изразя… като вярващ. Семейството ти ли е било такова?

— Не, родителите ми не бяха особено религиозни хора. Случи се по-късно.

Тя го зачака да продължи, но той не го направи. Тес се почувства неловко.

— Виж какво, съжалявам! Това вероятно е личен проблем за теб, а аз най-нетактично те заливам с разни въпроси.

— Всъщност, въобще не е проблем. Баща ми почина още докато бях твърде малък и след това никак не ми беше лесно. Единственият човек, който тогава ми предложи помощта си, беше енорийският свещеник. Той ми помогна да намеря пътя, а после, не знам… някак си всичко това остана. Ето така стоят нещата.

— Ясно.

— Ами ти? Доколкото разбирам, възпитанието ти в семейството не е било особено религиозно.

— Да, така е. Атмосферата беше академична, археологическа, научна. Така че, за мен беше доста трудно да примиря онова, което виждах около себе си, с идеята за божественото начало. После пък установих, че Айнщайн също не е бил вярващ, та си казах, че щом най-умният човек на планетата е преценил тази концепция като не особено добра, то тогава…

— Да, разбирам — кимна безизразно той. — Доста от най-добрите ми приятели са атеисти.

Тя го погледна крадешком, забеляза го, че се усмихва, и рече:

— Радвам се, че е така. — Макар че не бе напълно съгласна с него. Ако трябваше да се определи по отношение на вярата, би се нарекла по-скоро агностичка, а не атеистка.

После го поведе към дневната. Когато влязоха там, погледът му падна върху екрана на телевизора. Даваха епизод от „Смолвил“ — серии за приключенията на Супермен като тийнейджър. Вторачен невиждащо в екрана, той най-неочаквано смени рязко темата.

— Искам да те попитам нещо. За Уилям Ванс.

— Няма проблеми. Какво искаш да знаеш за него?

— Ами… докато говореше за него, за онова, което му се е случило, за срещата ви на гробищата, за подземието… Не мога да разбера какво ти е отношението към него.

Лицето й се смрачи и тя отговори:

— Когато преди много години се запознах с него, той беше много приятен човек. Нормален. А после случилото се със съпругата му и нероденото му дете… Мисля, че е било ужасно!

— Значи му съчувстваш — отбеляза неловко Райли.

— В известен смисъл… да.

— Дори и след нападението, след обезглавяването, след стрелбата… след като заплаши майка ти и дъщеря ти?

Тес усети, че той разголва душата й. Чувство, което не й харесваше особено. Той я караше да си даде сметка за противоречивите емоции, които и самата тя не бе в състояние да разбере.

— Да, знам, че може би звучи странно, но на някакво ниво наистина му съчувствам. Начинът, по който говори, начинът, по който настроенията му се менят и го карат да действа необмислено… Според мен той се нуждае по-скоро от лечение, отколкото от преследване. Нуждае се от помощ.

— Добре, но първо трябва да го хванем. Виж какво, Тес, искам да не забравяш едно нещо: че независимо от всичко, което е преживял и преживява, този тип е много опасен!

Тес си спомни за спокойното изражение върху лицето на Ванс, докато седеше у тях на дивана и разговаряше с майка й. Даде си сметка, че започва да се променя — да променя начина, по който го възприема.

— Знаеш ли, може и да звучи невероятно, но… мисля, че заплахите му са само въздух под налягане.

— Моля те, повярвай ми! Има доста неща, които не знаеш!

— Какви неща?

— Други загинали. Този човек е опасен и точка. Ясен ли съм?

Безкомпромисният му тон не й остави много място за съмнение, което я обърка още повече.

— Какво искаш да кажеш с това „други загинали“? Кой?

Той замълча. Не защото не искаше да й отговори. По-скоро, защото нещо го разсея. Съзнанието му се отнесе. Втренчи се невиждащо през нея. Тес внезапно проумя, че той не й обръща никакво внимание. Обърна се, проследявайки погледа му. Зяпаше като хипнотизиран екрана на телевизора. А там младият Кларк Кент очевидно пак се канеше да спасява света.

Тес се ухили.

— Да не би да си пропуснал този епизод?

Ала той вече се бе насочил към вратата.

— Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? Къде?

— Просто трябва да тръгвам.

И след секунди вече го нямаше. Външната врата се затръшна след него, а тя остана, втренчена невярващо в тийнейджъра, който можеше да вижда през стени и да прескача цели сгради с един отскок.

Което всъщност не обясняваше абсолютно нищо.