Реймънд Хури
Последният тамплиер (39)

38

Увита в топло одеяло и с голяма чаша горещо кафе в ръце, Тес седеше в колата на Райли, паркирана точно срещу станцията на метрото на 103-та, и потреперваше. Студът бе проникнал напълно през прогизналите й дрехи. От кръста надолу бе напълно замръзнала. Не че останалата част от тялото й се чувстваше по-добре.

Той й бе предложил да я откара до болницата или право вкъщи, но Тес бе настояла, че не е ранена и не е необходимо да се прибира. Нещо й подсказваше, че първо трябва да сподели с него всичките си разкрития.

Докато наблюдаваше как полицейските екипи влизат в станцията, за да я претърсват, тя му разказа за срещата си с Уилям Ванс. Споменът за онези тунели отново я накара да потрепери. Определено не изгаряше от нетърпение да се върне там и искрено се надяваше да не я накарат да го направи. Никога през живота си не бе изпитвала такъв огромен страх. Или поне не и от обира на музея, което беше преди по-малко от седмица. Спокойно можеше да се каже, че животът й е взел твърде неприятен обрат, който не се знаеше кога точно ще свърши.

Когато завърши разказа си, забеляза, че Райли клати глава.

— Какво? — попита го тя. — Защо ме гледаш така?

— Защото си хахо, знаеш ли?

— И защо мислиш така?

— Стига, Тес! Никой не очаква от теб да ходиш по разни места и да се опитваш да разгадаеш случая! Разгадаването на този случай не е твоя работа! Тази работа си е само моя!

— Значи се притесняваш, че аз ще ви засенча, така ли? — усмихна се измъчено тя.

Обаче на Райли подобни маневри не му минаваха.

— Говоря ти съвсем сериозно! Можеше да пострадаш! Или дори нещо още по-лошо! Ама ти май наистина не разбираш, а? Знаеш ли колко хора загинаха заради тази история? Това въобще не е шега, проумей го!

Тес видимо се скова и изрече бавно:

— Мислех си, че просто ще се срещна с професор по история и двамата ще седнем на по чашка кафе, за да си побъбрим на академични теми. Въобще не съм очаквала, че той ще ме простреля с онзи…

— Електрошоков пистолет.

— Да де. Не очаквах да ме простреля с електрошоков пистолет, да ме пъхне в багажника на колата си и да ме преследва през бъкащи от плъхове мръсни канали. Та той е професор по история, за бога! Хората като него обикновено са с добри маниери, а не някакви си…

— Психопати?

Тес се смръщи и отвърна поглед. Този термин някак си не й се струваше подходящ за Ванс, въпреки всичко случило се.

— Не съм особено убедена, че бих го нарекла така, но… със сигурност не е в добра форма. — В този момент тя усети прилив на съчувствие към професора, което я накара да добави: — Мисля, че той се нуждае от помощ.

— Когато се оправиш, ще поговорим сериозно и ще снемем официално показанията ти. Но сега трябва да открием къде точно те е отвел. Имаш ли някаква представа къде те е държал, къде е това подземие?

— Не, нали ти казах! — поклати глава Тес. — Когато ме е въвел вътре, не бях на себе си, а когато избягах оттам, около мен имаше само тъмни тунели. Но от друга страна не би могло да е много далече оттук. Нали все пак изминах разстоянието пеша!

— Според теб колко преки оттук би могло да бъде?

— Нямам представа… Може би пет?

— Хубаво. Нека първо намерим карта и да проверим дали ще намерим тази твоя тъмница.

Райли тръгна да излиза от колата, но тя го спря.

— Има още нещо, което не съм ти казала.

— Защо ли не съм изненадан?! — изгледа я саркастично той. — Е, какво е то?

Тес бръкна в чантата си извади оттам купчината листи, които бе грабнала от масата на Ванс. Разгърна ръкописа пред него и си даде сметка, че сега го вижда ясно за първи път. Документите, изписани на стар велен, бяха много красиви, въпреки че илюстрации по тях липсваха. Но бяха комплектовани много странно, буквално ръб до ръб, и съдържаха непрекъснат поток от безупречно изписани букви. Никакви интервали, никакви разстояния между думи или абзаци.

Райли се вторачи изумено в ръкописа, а накрая се обърна към нея. Тя се ухили и усмивката веднага озари лицето й, иначе изпоцапано от мръсотията и саждите в тунелите.

— На Ванс са — обясни тя. — Тамплиерските ръкописи от Лангедок. Но точно тук започва и загадката. Разбирам латински, но нищо тук не звучи смислено. Пълни глупости. Точно затова му е трябвал и декодера. Тези документи са ключът към всичко случило се.

Райли се намръщи и отбеляза:

— Тези страници са напълно безполезни без декодера, нали?

Тес отново се ухили и в очите й проблесна самодоволство.

— Така е, обаче и той е безполезен без тях! Следващият момент беше от онези, които тя винаги щеше да си припомня с наслада — да наблюдава объркания, напълно онемял Райли. Тя знаеше, че той би трябвало да изпита радост от чутото, но освен това бе наясно, че за нищо на света не би го показал. Последното нещо, което агентът би искал, бе да поощри безразсъдното й поведение. Затова запази каменната си физиономия, погледна я и веднага се измъкна от колата. Извика един от другите агенти и му каза, че има нещо много важно за снимане. Само няколко секунди по-късно същият този агент се върна с голям фотоапарат и Райли му подаде ръкописа.

Тес гледаше как младият агент разстила документите върху багажника на колата и започва да ги заснема. После се обърна и зърна Райли, който тъкмо включваше радиостанцията, за да се осведоми как напредва работата в тунелите. Имаше нещо особено впечатляващо в бързината, с която той действаше. Докато го съзерцаваше как мърмори нещо неясно в радиостанцията, той като че ли я усети — погледна я и на нея й се стори, че забелязва лека усмивка.

— Налага се да сляза долу — каза й той, когато изключи радиостанцията. — Открили са двамата ти приятели.

— Ами Ванс?

— Никаква следа от него — отвърна агентът, очевидно не особено доволен от резултата. — Ще кажа на някого да те откара у вас.

— Не е спешно — увери го Тес. Което не беше самата истина. Истината бе, че нямаше търпение да се отърве от вонящите си, мокри дрехи и да остане часове наред под душа. Но не и преди фотографът да си свърши работата. Много по-голямо беше нетърпението й да прегледа подробно документите.

Райли се отдалечи, като я остави в колата си. Видя го как говори с други двама агенти, след което тримата се насочиха към входа на метростанцията.

Мислите й бяха прекъснати от мобилния й телефон. Екранът й съобщаваше, че обаждането с от домашния й номер.

— Тес, миличка, аз съм! — Беше майка й.

— Мамо! Извинявай, трябваше да се сетя да ти се обадя!

— Да ми се обадиш ли? Защо? Да не би да се е случило нещо?

Тес въздъхна облекчено. Да, наистина нямаше причина да тревожи майка си. Очевидно от ФБР много са внимавали, ако са се обаждали да я търсят там.

— Не, откъде накъде?! Какво има?

— Просто се питах кога смяташ да се прибереш. Приятелят ти е вече тук.

През тялото на Тес премина хладна тръпка.

— Приятелят ми ли?

— Ами да! — продължаваше да чурулика Айлийн. — Толкова приятен човек! Ето, поговори си с него, скъпа! И гледай да не закъсняваш много! Поканих го да остане за вечеря!

Тес чу как телефонната слушалка преминава в други ръце, а после в ухото й зазвуча един съвсем отскоро познат глас:

— Тес, скъпа! Обажда се Бил! Бил Ванс!