Реймънд Хури
Последният тамплиер (37)

36

Тес чу мощен изстрел, последван от гневен вик. Някой беше ранен. После нечии стъпки изтрополиха обратно към вратата на подземието. Не беше сигурна дали е Ванс или някой друг, обаче не възнамеряваше да си стои спокойно, за да разбере.

Спусна се към чантата си и извади оттам мобилния телефон. Екранът веднага освети сумрака на подземието, но само за да я информира, че тук няма сигнал. И без това нямаше значение — тя не знаеше наизуст номера на ФБР.

Оставаше й възможността да набере полицията, но докато им обясни какво точно става. А и нямаше представа къде се намира.

Помощ! Аз съм в някакво подземие някъде в града!

Така мисля.

Чудничко!

Преметна чантата си през рамо и се огледа с разтуптяно сърце. После си спомни за отвора до масата, върху която стоеше декодерът. Без да се замисля, Тес се втурна към масата и се покатери върху нея. Започна да дърпа дъските, с които беше обкован отвора. Те не поддаваха. Забарабани безпомощно по тях, обаче те въобще не помръднаха. После чу звука от отварянето на вратата горе. Обърна се и зърна нечии крака, които слизаха по стълбата. Веднага позна обувките. Беше Ванс.

Огледа обезумяла подземието и погледът й падна върху електрошоковия пистолет, който той беше хвърлил. Той си лежеше в близкия до нея ъгъл на масата, зад една купчина книги. Тя го грабна и го насочи към Ванс с треперещи ръце.

Когато той се появи в светлото петно, очите му я наблюдаваха спокойно и уморено.

— Не се приближавай до мен! — изкрещя тя.

— Тес, моля те! — вдигна успокоително ръка той. — Трябва веднага да се махаме оттук!

— Ние ли? Какви ги говориш, за бога?! Просто не се приближавай до мен!

— Тес, моля те, свали пистолета — изрече все така спокойно той, докато се приближаваше към нея.

Тя изпадна в паника и дръпна спусъка. Ала нищо не последва. Той се намираше вече само на десетина крачки от нея. Тес погледна оръжието смръщена, опитвайки се да проумее какво е пропуснала. Ванс скъсяваше все по-бързо разстоянието между тях. Опипвайки отчаяно пистолета, тя най-сетне забеляза предпазителя и го вдигна. В задната част на оръжието светна малка червена лампичка. Тес отново го вдигна и забеляза, че по някакъв начин бе активирала и лазера, който вече бе белязал Ванс с миниатюрна червена гочица. Точката танцуваше наляво-надясно, отразявайки треперенето на ръцете й.

Той вече беше на няколко крачки от нея. С разтуптяно сърце тя затвори очи и дръпна спусъка. Електрошоковият пистолет оживя с мощно припукване и Тес изпищя, когато двете метални стрелички с върхове от неръждаема стомана изригнаха от цевта му.

Първата уцели Ванс в гърдите, втората — в лявото му бедро. Пет хиляди волта електрически ток пронизаха тялото му за пет секунди, изключвайки за миг нервната система и предизвиквайки неконтролируеми свивания на мускулите. Той се разтресе, изгарящи спазми извиха тялото му като дъга и краката му омекнаха. Свлече се на пода с лице, разкривено от болка.

Тес се обърна към обкования отвор и започна да рита и да блъска дъските, докато накрая една от тях поддаде. Изтръгна я, а после я използва, за да изтръгне и другите, а накрая надникна в дупката, която се беше отворила.

Пред нея се простираше тъмен тунел.

Тъй като не разполагаше с никакъв друг изход, Тес започна да се катери през отвора, после се обърна, видя, че Ванс продължава да се гърчи от болка, а близо до нея, само на една ръка разстояние, седяха декодерът и ръкописът.

Те сякаш я подканваха да ги вземе, прекалено изкусителни, за да им се съпротивлява. Изненадващо и за самата себе си, тя се върна и грабна купчината документи, след което ги натъпка в чантата си. След това се покатери обратно в отвора и тръгна напред в мрака на тунела.

Измина, приведена на две, около тридесетина метра и тогава видя, че тунелът става по-широк и по-висок. Гледката й напомни старите мексикански катакомби, където бе ходила като студентка. Тук беше още по-влажно, отколкото в ниския тунел. Когато се озърна, веднага видя причината. В центъра на пода течеше тясна струйка черна вода. Препъвайки се, тя тръгна от едната страна на потока, едва успявайки да се задържи върху хлъзгавите камъни. Пронизващо студената вода обливаше върховете на обувките й. И тогава потокът завърши, спускайки се на разстояние метър и половина-два към друг, още по-голям тунел.

Тес се обърна назад и се ослуша. Само шум от падаща вода ли чуваше или и нещо друго? Точно тогава мракът на тунелите беше пронизан от гневен вик:

— Тееес!

Значи той се е изправил и я е подгонил!

Тя си пое дълбоко дъх и се хвана за перваза, от който водата се спускаше надолу. Палтото й подгизна, а не след дълго и останалите дрехи, и тялото й. Но за нейно щастие пръстите на протегнатите й крака докоснаха твърда земя и тя прецени, че може да се пусне. Обърна се и забеляза, че този път потокът беше по-широк и по-дълбок. По повърхността му се носеше мазна, мръсна тиня, от която се надигаше непоносима воня. Тес разбра, че се намира в отходен канал. След два опита да върви покрай водата, тя се отказа. Склонът отстрани беше прекалено стръмен, прекалено хлъзгав. Налагайки на съзнанието си да не мисли какво носи водата в мазната си прегръдка, тя се насочи право към центъра на потока, който се оказа почти до колене.

С периферното си зрение забеляза, че в тъмнината проблясваха дребни червеникави точици, които се местеха, следвани от нечии изключително леки стъпки. По ръба на канала се носеха плъхове.

— Тееес!

Гласът на Ванс изгърмя в тишината, отскочи от стените и като че ли връхлетя отгоре й от всички страни.

Тя присви очи и забеляза, че още няколко метра по-напред тъмнината като че ли не е толкова гъста. Пристъпвайки неуверено, тя продължи да се движи. По никакъв начин не можеше да си позволи риска да падне в това нещо в краката й. Когато накрая достигна източника на светлината, видя, че идва отгоре. От тротоарна решетка. Отгоре се чуваха стъпките на вървящите хора. Когато се приближи, дори ги видя — на около шест метра над главата й.

Почувства прилив на надежда и започна да крещи:

— Помощ! Помогнете! Помощ!

Ала никой не я чуваше. А дори и да я чуваше, никой не обръщаше внимание на виковете й. Разбира се, че няма да й обърнат внимание! Че какво друго можеше да очаква?! Та това е Ню Йорк! Да обърне внимание на някакви налудничави викове, носещи се от каналите, би било последното, което би хрумнало на който и да е уважаващ себе си нюйоркчанин.

После си даде сметка, че виковете й отекват по канала както пред, така и зад нея. Заслуша се. Към нея се приближаваха някакви звуци. Жвакащи звуци, като от тежки стъпки във вода. Нямаше намерение да си седи така и да го чака да я докопа. Затова тръгна отново напред, без въобще да обръща внимание нито на студената вода, нито на мръсотията в нея, и почти веднага достигна до разклонение на тунела.

Едното разклонение беше по-широко, но доста по-тъмно и изглеждаше дори по-влажно. Като че ли по-удобно като прикритие. Тя реши да избере него. Но след петнадесетина метра се оказа, че е направила грешен избор. Защото там, пред нея, се изправяше тухлена стена.

Тунел без изход.