Реймънд Хури
Последният тамплиер (35)

34

Още преди да отвори очи, Тес усети мириса на тамян. А когато ги отвори, видя около себе си стотици запалени свещи, чиито жълтеникави пламъци хвърляха меки отблясъци в стаята, в която се намираше.

Лежеше като че ли на някакъв килим — стар турски килим наистина. Пръстите й усетиха грубата му, износена повърхност. Когато започна да идва на себе си, си спомни за срещата си с Бил Ванс и през тялото й преминаха студени тръпки. Ала него го нямаше тук. Тя беше сама.

Изправи се бавно, но й се зави свят. Въпреки това се насили да се изправи някак си на крака. Почувства остра болка в лявата страна на гърдите си и още една — в бедрото. Сведе поглед надолу, опитвайки се да се сети какво точно се беше случило.

Той ме простреля! Направо не мога да повярвам, че наистина го направи! Обаче не съм мъртва. Защо?

Разгледа дрехите си в търсене на издайническите дупки от куршуми, продължавайки да се пита защо все още диша. После забеляза две петна, където беше уцелена — двете места, където дрехите й бяха обгорели. И после спомените й започнаха да се връщат — за Ванс и за пистолета, който той държеше. Тес осъзна, че той не е искал да я убие, а само да я извади от строя за известно време, а пистолетът, с който стреля, вероятно е бил електрошоков.

Не че от тази мисъл й стана кой знае колко по-добре. Оглеждайки се с все още замъгления си поглед, тя постепенно си даде сметка, че се намира в някакво подземие. Голи стени, каменни плочи по пода, нисък таван, поддържан от дебели колони. Никакви прозорци. Никакви врати. В единия от ъглите зърна дървена стълба, извеждаща нагоре към мрак, до който светлината на свещите не можеше да достигне. Навсякъде се виждаха безформени купчинки размекнат восък.

Постепенно съзнанието й подсказа, че това място бе нещо повече от подземие. Тук живееше някой. До една от стените се виждаше походно легло, а ролята на нощно шкафче се изпълняваше от стара дървена щайга, поставена до него. Върху нея се мъдреха купчини книги и вестници. В противоположния край на леглото се виждаше дълга маса. До нея — въртящ се стол. Двата края на масата бяха отрупани с още повече книги, вестници и хартия, а точно в средата, обграден тържествено от други свещи, почиваше декодерът от музея.

Зърна дамската си чанта, хвърлена на пода до масата, и веднага си спомни за мобилния си телефон. Той беше позвънил, преди тя да изпадне в безсъзнание. Спомни си как се опита да го напипа в чантата си, докато все още звънеше — почти беше сигурна, че успя да установи връзка с този, който я търсеше. Направи крачка напред, за да вземе чантата си, но в този момент внезапен шум я накара да се извърти уплашено. Разбра, че шумът идва от горния край на стълбата — отваряне и затваряне на врата, последвано от метално прещракване. После стъпки, слизащи по стълбата и мъжки крака, появяващи се в сянката. Мъжът бе облечен с дълъг шлифер.

Когато той се показа, тя бързо отстъпи. Уилям Ванс я гледаше и се усмихваше. За миг тя се зачуди дали просто не е сънувала, че той е стрелял по нея с електрошоков пистолет.

Ванс пресече подземието, насочвайки се към нея. Държеше голяма пластмасова бутилка с вода.

— Много съжалявам, Тес — извини се любезно. — Но наистина нямах друг избор.

После взе някаква чаша, наля в нея вода и й я подаде. После бръкна в джобовете си, извади блистер с таблетки.

— Заповядай! Изключително добро болкоуспокояващо. Вземи си едно хапче и изпий с него колкото се може повече вода. Ще ти помогне за главоболието.

Тес погледна към блистера и позна марката.

— Това е обикновен волтарол. Хайде, вземи! Ще се почувстваш по-добре!

Тя се поколеба, но взе една таблетка и бързо я глътна с водата, която беше в чашата. Той я напълни повторно и тя жадно погълна и нея. Все така зашеметена от случилото се, тя се вторачи в Бил Ванс, опитвайки се да фокусира погледа си в мътната светлина на свещите.

— Къде сме? Какво е това място?

Лицето му веднага придоби смутено изражение.

— Вероятно бих могъл да го нарека и мой дом.

— Дом ли?! Искаш да кажеш, че живееш тук?

Той не отговори.

Тес все още не беше в състояние да проумее какво точно става.

— А какво искаш от мен?

Ванс я погледна изпитателно и заяви:

— Ти беше тази, която дойде да ме търси.

— Да, търсих те, за да ми помогнеш да разбера едно нещо — сряза го гневно Тес. — И въобще не очаквах от теб, че можеш да ме простреляш и да ме отвлечеш!

— Успокой се, Тес! Въобще не съм те отвличал.

— Така ли? Значи вече мога да си вървя?

Ванс се извърна, очевидно опитващ се да намери отговора на въпроса й. После пак я погледна и каза:

— Може и да не искаш да си тръгнеш. Имам предвид, щом чуеш моята част от историята.

— Ако щеш вярвай, но предпочитам веднага да се измета оттук!

— Ами… може и да си права — отбеляза той объркано. — Може би нещата действително са малко по-сложни.

Тес усети, че гневът в душата й отстъпва пред повика на предпазливостта. Но какво правиш? Не го предизвиквай! Не виждаш ли, че той почти е откачил? Психиката му е крайно нестабилна. Влязъл е в бизнеса по обезглавяване на хора. Просто запази спокойствие!

Нямаше представа накъде да погледне и какво да каже.

Когато насочи отново поглед към декодера, в стената, до която беше поставена масата, забеляза отвор. Беше малък, с квадратна форма и капак. Тес усети прилив на надежда, която обаче бързо угасна, когато осъзна, че Ванс надали би й оставил готов път за бягство. Може и да беше леко побъркан, но не беше глупак.

Погледът й се върна върху декодера. Значи ето за какво е била цялата тази работа. Усети, че в душата й се събужда познатото професионално любопитство. Наложи си да се успокои и попита:

— Това е на тамплиерите, нали?

— Точно така. И като си помисли човек, че съм бил в библиотеката на Ватикана няколко пъти и през цялото време той си е седял, в някоя ниша и е събирал прах! Сигурно въобще не са си давали сметка какво притежават.

— И след всичките тези години все още работи?

— Имаше нужда от малко почистване и смазване, но работи. При това перфектно. Тамплиерите са били изключително точни и добросъвестни майстори.

Тес започна да разглежда уреда. На масата до него забеляза множество листи. Стари документи, като че ли части от ръкопис. После вдигна поглед към Ванс, който я наблюдаваше. Стори й се, че той се наслаждава на нейното объркване.

— И защо ти е толкова необходим?

— Всичко започна във Франция — отвърна той и погледът му падна замечтано върху купчината стари документи, която лежеше до декодера. — Преди доста години. Бях предприел туристическа обиколка на Лангедок. Там е великолепно. Човек много лесно може да си представи как е изглеждало всичко дори и в далечното минало. Там имат изключително интересна история, по-голямата част от която доста кървава… Както и да е. Та там попаднах на един разказ, който се запечата в съзнанието ми. Разказ за нещо, което се е случило преди няколко столетия. За млад свещеник, който бил извикан до постелята на умиращ старец, за да му даде последна благословия и да изслуша изповедта му.

Старецът бил известен като един от последните оцелели тамплиери. Та свещеникът отишъл при него, въпреки че човекът нито бил част от паството му, нито го бил повикал — даже отначало отказал да го види. Накрая отстъпил. Та легендата разказва, че когато излязъл от къщата на стареца, бил бял като платно. И не само в лице — косата му също била побеляла. Казват, че от този ден нататък никой никога не го видял да се усмихне.

И години по-късно, когато дошъл и неговият ред да премине в отвъдното, истината излязла наяве. Оказало се, че тамплиерът му разказал своята история и му показал някакви документи, които го накарали да изгуби и ума, и дума. И с това легендата свършва. Обаче аз не успях да я забравя, не можах да избягам от спомена за внезапно побелялата коса на свещеника.

През годините, когато се окажех на подходящо място или в подходяща библиотека, никога не забравях за тази легенда и правех всичко възможно да открия някакви насоки относно какъв би могъл да бъде въпросният ръкопис или къде би могъл да се намери. — Тук той се усмихна, паметта му очевидно чертаеше образи от онези далечни, уединени библиотеки. — Нямам представа в колко прашни архиви съм се ровил, принадлежащи на музеи, църкви и манастири из цяла Франция, та даже и в Пиринеите и северните части на Испания. Честно да си призная, не хранех особено големи надежди, че ще открия документите, за които се споменава в легендата. А после, най-неочаквано, открих нещо. В един тамплиерски замък.

Тес усети ново замайване.

Сети се за латинската фраза, която го бе чула да изрича в музея — за онази фраза, която, както я осведоми Клайв, била издълбана в трегера над портата на Шато дьо Бланшфор. После насочи поглед към листите до декодера. Виждаше се ясно, че са стари, ръчно изписани документи.

— Открил си истинския ръкопис, така ли? — попита тя и с изненада установи, че изпитва част от вълнението, което и самият Ванс вероятно е изпитал. И тогава я осени проникновение. — Обаче те са били шифровани, нали? Затова си имал нужда от декодера!

— Да — кимна той. — Години наред притежавах нещо много важно. Знаех, че разполагам с документите, обаче не бях в състояние да ги разчета. Традиционните кодове със заместване или пропускане на букви не ставаха, но от друга страна бях наясно, че тамплиерите са били далеч по-умни и изобретателни, за да се ограничат с подобен прост код. Открих отправки в някои мистични текстове към тамплиерските кодиращи уреди, ала не можех да открия нито една подобна машина. Положението наистина изглеждаше отчайващо. Цялата им собственост е била унищожена още при разгромяването на Ордена през 1307 година. И тогава се намеси съдбата и ми поднесе това малко бижу от пазвите на Ватикана, където е било укрито през всичките тези години — скрито, но не и забравено.

— И сега можеш да ги прочетеш.

Той потупа щастливо ръкописите и отвърна:

— Да, четат се като сутрешен вестник.

Тес отново се вгледа в документите. Укори се заради вълнението, което протичаше през цялото й тяло. Наложи си да си напомни за загиналите в музея и че този човек вероятно не е с всичкия си, а в светлината на последните събития — безсъмнено опасен. Откритието, върху което работеше, съдържаше потенциала за нещо голямо, много по-голямо от всичко, което тя някога бе имала шанса да открие, ала едновременно с това бе потопено в невинна кръв. А и сякаш имаше и някаква тъмна страна във въпросната история — нещо твърде смущаващо, което професионалната й чест не можеше да й позволи да подмине.

Загледа се във Ванс, който като че ли пак беше потънал в мислите си.

— Какво точно се надяваш да откриеш?

— Нещо, което е било изгубено много, много отдавна — отговори той и присви очи. — Нещо, което най-сетне ще въведе ред в нещата.

Нещо, за което си струва да убиеш. Така си помисли Тес, ала реши да не го казва на глас. Спомни си какво беше прочела в интернет — за хипотезата на Уилям Ванс, че основателят на Ордена на тамплиерите е бил катар.

Самият Ванс току-що й беше казал, че е открил ръкописа в Лангедок — точно областта, от която, според него (и за огромен ужас на френския историк, чийто доклад беше чела), произлиза семейството на Уго дьо Павен. Искаше й се да разбере малко повече по този въпрос.

Тъкмо се канеше да го попита, когато над главите им се разнесе някакъв звук, като че ли тухла падна върху камък.

Ванс скочи рязко и изрече:

— Ти стой тук!

— Какво става?

— Стой тук и не мърдай! — настоя той.

Втурна се към другия край на масата и измъкна електрошоковия пистолет, който беше използвал срещу нея. После като че ли се отказа от него и го хвърли. Започна да рови в някаква торба и извади оттам друг пистолет — този път традиционен. Доста непохватно му пъхна пълнителя и се отправи към стълбата.

Достигна горния край доста бързо. И се изгуби от погледа й — до нея достигна единствено металното прещракване от затварянето и заключването на вратата след него.