Реймънд Хури
Последният тамплиер (34)

33

В душата на Райли се завихри ужас, докато държеше телефонната слушалка и чакаше.

— Тес? Тес!

Никой не отговори, а накрая връзката рязко прекъсна. Той веднага натисна бутона за повторно набиране, но след четири позвънявания се включи записаният й глас, който го помоли да остави съобщение. Следващото набиране даде същия резултат.

Нещо не е наред. Даже никак не е наред!

Беше видял, че Тес го е търсела, но без да остави съобщение, а когато той се обади, за да се свърже с нея, тя вече бе излязла от офиса си. Самият той все още не беше убеден има ли смисъл да продължава по тази тамплиерска следа. Беше се почувствал неловко, когато спомена за нея на съвещанието пред колегите си, че и пред свещеника. Въпреки това той върна обаждането й, но попадна само на Лизи Хардинг, секретарката й, която го уведоми, че тази сутрин Тес все още не се е появила на работа. „Все пак се обади, за да предупреди, че сигурно ще закъснее“ — добави жената.

— Колко точно ще закъснее?

— Не уточни.

Когато помоли Лизи Хардинг да му даде номера на мобилния телефон на Тес, му беше отговорено, че политиката на института е да не дава лична информация за своите служители. На този етап Райли реши, че е жизненоважно да знае номера й, затова се легитимира като агент от ФБР и институтът веднага отстъпи от позицията си.

След три иззвънявания мобилният й телефон бе включен, обаче тя не изрече абсолютно нищо. Райли долови някакъв странен шум от движение, както става, когато човек без да иска натиска бутон за бързо набиране, докосвайки телефона си било в чантата, било в джоба си. Но малко след това я чу да казва: „Моля те!“, при това с обезпокоително уплашен тон.

Да, определено звучеше уплашена, като човек, който проси милост. А след това дойде онази последователност от звуци, които Райли се опита безуспешно да разгадае: силно прещракване, после два глухи пукота, нещо, което приличаше на болезнен вик и накрая като че ли тупване. Той отново извика в слушалката: „Тес!“, но пак не получи отговор, и връзката прекъсна.

Сега той стоеше, втренчен в телефона. Да, тонът на онова „Моля те!“ никак не му харесваше.

Нещо се беше объркало. При това сериозно.

Райли реши отново да се обади в института, откъдето го свързаха с Лизи.

— Отново е агент Райли — каза той. — Налага се да разбера къде е Тес… — не довърши и побърза да се поправи: — Къде е госпожица Чайкин! Спешно е!

— Нямам представа. Не ме е уведомявала къде ще ходи. Единственото, което ми каза, е, че ще закъснее.

— Налага се да ви помоля да погледнете в бележника й за срещи и да проверите електронната й поща.

— Изчакайте минутка — отговори секретарката, но не особено любезно.

Райли забеляза, че партньорът му го гледа разтревожено.

— Какво става? — попита Джордано.

Райли постави ръка върху телефонната слушалка, записа номера на мобилния телефон на Тес на едно листче, подаде го на колегата си и прошепна:

— Свързано е с Тес. Нещо се е случило! Нека да открият местоположението на телефона й!

 

 

Едно сиво волво пъплеше бавно по магистралата Бруклин-Куинс покрай Ист Ривър, насочвайки се към моста „Бруклин“.

Три коли зад волвото, на безопасна дистанция от него, се намираше тъмносив форд, управляван от човек, който имаше гадния навик да хвърля през прозореца угарки от цигари, без да си прави труда да ги изгаси.