Реймънд Хури
Последният тамплиер (33)

32

Тес напусна една от множеството виещи се централни алеи в гробището и пое по чакълена пътека.

Минаваше осем сутринта. Цветята около плочите на гробовете започваха да цъфтят, а прецизно подкастрената трева под краката й още беше влажна от дъжда, изсипал се предишната нощ. Лекото повишение на температурите беше довело прозрачната мъгла, която се виеше на валма около каменните плочи и дърветата наоколо.

Огледа се, опита се да си събере мислите и се запита дали пристигането й тук в крайна сметка е било добра идея. Ситуацията беше такава, че и в двата случая щеше да загуби. Ако Уилям Ванс е тук, тя ще се натрапи в един изключително личен за него момент. А ако не е, пътешествието й дотук щеше да се окаже чиста загуба на време.

Потисна съмненията си и продължи да върви напред. Като че ли вече се намираше в по-стара част на гробищата. Докато минаваше покрай скъпа надгробна плоча с полегнал върху нея гранитен ангел, Тес дочу някакъв звук встрани от себе си. Подскочи стреснато и се взря в мъглата. Не виждаше нищо друго, освен тъмните, местещи се сенки на дърветата. Изпълнена със страх и безпокойство, тя ускори ход, давайки си сметка, че вече навлиза в най-дълбоките кътчета на гробището.

Отново погледна картата и стигна до извода, че трябва да е близо до целта си. Напълно убедена в местоположението си, тя реши да скъси пътя и да мине напряко през ниска могила. Втурна се през мократа трева, но се препъна в някакъв плесенясал камък и едва успя да се задържи, за да не падне.

И тогава го видя.

Той се намираше на около петдесетина метра от нея, изправен със скръбна тържественост пред малък надгробен камък. Пред плочата лежеше букет карамфили — тъмночервени и кремави. Главата му беше сведена. На близката алея беше паркирано сиво волво.

Тес реши да изчака още малко, преди да се приближи към него. После тръгна бавно, загледана в надгробната плоча. Върху нея бяха изписани имената „Марта“ и „Ванс“. Той все още не я беше усетил, макар че тя вече се намираше само на десет крачки от него и наоколо нямаше нито една друга жива душа.

— Професор Ванс — изрече Тес.

Тялото му застина, но той се обърна и я погледна в очите. Пред нея стоеше напълно променен човек. Гъсто прошарената му коса стърчеше във всички посоки, а изражението на лицето му бе измъчено. Въпреки че беше все така елегантен и висок, атлетичната му стойка беше изчезнала. Беше пъхнал ръце в джобовете на тъмния си шлифер с вдигната яка. Тес не можа да не забележи, че ръкавите на шлифера са оръфани по краищата и че на две места се виждат петна. В интерес на истината и за нейно огромно неудобство целият му външен вид беше твърде неугледен. Каквото и да работеше сега, то със сигурност беше няколко нива по-ниско от позицията, на която се беше радвал някога. Ако днес, десет години след последната им среща, тя се беше разминала с него на улицата, надали щеше да го познае.

— Много се извинявам, че се натрапвам в такъв момент! — запелтечи тя. — Надявам се, че все пак ще ми простите…

Не довърши, защото забеляза, че изражението му леко се прояснява — като че ли най-сетне я позна.

— Тес. Тес Чайкин. Дъщерята на Оливър!

Тя си пое дълбоко дъх и издиша облекчено. Когато лицето му се отпусна, пронизващите му сиво-сини очи светнаха и Тес отново зърна в тях леките отблясъци от харизматичната личност, която той представляваше някога. Очевидно паметта му си беше съвсем наред, защото той каза:

— Сега се сещам защо изглеждаш различна. Когато се запознахме, ти беше бременна. Спомням си как си мислех, че турската пустош надали е най-подходящото място за жена в твоето положение.

— Да — усмихна се тя. — Имам дъщеря. Казва се Ким.

— Значи трябва да е на… — И той започна да изчислява колко време е минало.

— На девет годинки е — притече му се на помощ Тес, но после сведе притеснено очи. — Много съжалявам… Не би трябвало да съм тук…

Канеше се да се обърне и да си тръгне, но в този момент лицето му отново помръкна. Като че ли над цялото му същество се спусна тъмен облак, когато извърна поглед към надгробния камък. И с мек глас изрече:

— А моята дъщеря Ани днес щеше да навърши пет годинки.

Дъщеря ли?! Тес го стрелна изумено, а после насочи поглед към надгробната плоча. Беше елегантна в своята простота, бяла, а буквите, издълбани в нея, бяха високи най-малко пет сантиметра:

Марта и Ани Ванс

Дано усмивките им огряват свят,

по-добър от нашия!

Отначало тя не разбра. Но после прозрението я озари. Съпругата му вероятно е починала по време на раждане.

Тес усети как цялото й лице пламва. Идеше й да потъне в земята от срам, задето се бе натрапила.

— Много съжалявам — изломоти. — Не знаех.

— Вече бяхме избрали имената. Ако беше момче, щеше да е Матю. Ако е момиче — Ани. Избрахме ги още в първата нощ след сватбата си.

— Какво… Как стана така, че… — не довърши тя.

— Случи се точно в средата на нейната бременност. Още от самото начало се намираше под строго лекарско наблюдение. Тя беше, всъщност и двамата бяхме прекалено възрастни за раждане на първо дете, пък и тя страдаше от фамилна обремененост — високо кръвно налягане. Както и да е. Разви нещо, наречено предекламзия. Никой не можа да каже защо се случва. Иначе разбрахме, че е доста често явление, но може да бъде опустошително. Както и стана в случая с Марта.

Замлъкна, пое си дълбоко въздух и извърна очи. Повече от ясно бе, че всичко това е прекалено болезнено за него. На Тес й се искаше да го накара да спре. Искаше й се земята да се разтвори, да я погълне и да го освободи от нейното присъствие. Но вече беше прекалено късно. Той продължи:

— Лекарите казаха, че не могат да сторят нищо. Посъветваха Марта да направи аборт. Ани беше прекалено малка, за да оцелее в инкубатор, а с всеки изминал ден и шансовете на Марта да оцелее след тази бременност намаляваха все повече. Затова ние сторихме онова, което сме правили винаги — обърнахме се към енорийския си свещеник, отец Маккей, с въпрос как да постъпим.

Тес се сви уплашено, досещайки се какво точно е станало.

Изражението на Уилям Ванс стана още по-мрачно.

— Неговата позиция, всъщност, позицията на Църквата, беше повече от ясна. Той заяви, че това би било убийство. При това не какво да е убийство, а най-долното от всички възможни убийства. Немислимо престъпление. Каза, че сме щели да нарушим Божиите закони, най-вече заповедта „Не убивай“. Каза, че ще отнемем човешки живот. Каза, че ще убием едно човешко същество, което се намира в самото начало на своя живот — възможно най-невинната от всички жертви. Жертва, която не разбира. Жертва, която не може да спори с нас. Жертва, която не може да ни умолява да се смилим над живота й. После ни попита какво бихме сторили, ако можехме да чуем виковете й, ако можехме да видим сълзите й. И като че ли всичко това не беше достатъчно, та прибягна до последния си аргумент, с който окончателно ни лиши от избор: „Ако имахте детенце на една годинка, щяхте ли да го убиете? Щяхте ли да го пожертвате, за да спасите собствения си живот?! Не, разбира се, че не бихте го направили! Ами ако беше на един месец? На един ден? Кога точно започва да цъка часовникът на човешкия живот?“ — Тук Ванс направи пауза, поклащайки глава при тежестта на спомена. — Та ние се нуждаехме от съвета му. И решихме — никакъв аборт. Ще се уповаваме на Бога.

— Много съжалявам! Много! — пророни Тес.

Но думите й като че ли нямаха никакво значение. Уилям Ванс бе попаднал в някакъв свой свят. Когато го погледна в очите, забеляза, че тъгата му е заменена от необуздан гняв, който като че ли извираше от дълбините на душата му.

— Проявихме нечувана глупост да поставим живота си в ръцете на тези невежи, арогантни лицемери! Но никога повече! Никога! Ще направя всичко възможно да не го допусна! — Втренчи се в пустошта около себе си и продължи, сякаш насън: — За последните хиляда години светът се е променил значително. Животът вече няма нищо общо с волята на Бога или с изкушенията на дявола. Животът е просто научен факт. И е крайно време всички хора да го проумеят.

И в този миг Тес разбра.

Смръзна се, когато си даде сметка за абсолютната сигурност на осъзнатото.

Той е бил човекът в музея. Четвъртият рицар е бил самият Уилям Ванс!

В главата й веднага нахлуха спомени за случилото се само преди няколко дни — за паниката, за разбеснелите се рицари, за стрелбата, за писъците и за всеобщия хаос.

— Veritas vos liberabit — откъсна се несъзнателно от устните й.

Той я изгледа, а кафявите му очи я пронизаха с ярост, че тя е разбрала истината.

— Именно!

Трябваше да се махне оттук. Веднага. Ала краката й бяха като заковани върху мократа трева. Чувстваше се като парализирана. И в този момент се сети за Райли.

— Много съжалявам, не трябваше да идвам тук — бе единственото, което успя да изломоти.

— Напротив, радвам се, че се отби. Компанията ти наистина ми е приятна, а и смятам, че точно ти най-добре би могла да оцениш онова, което правя.

— Моля те… Аз само… Опитвах се да… — проточи тя и точно в този момент краката й като че ли отново се върнаха към живот. Отстъпи колебливо едва-две крачки, хвърляйки уплашени погледи наоколо, отчаяно опитвайки се да открие път за бягство. И точно в този момент звънна мобилният й телефон.

Очите й се разшириха, когато се вгледа във Ванс. Продължи да отстъпва, обаче той пристъпваше заплашително към нея. Тес вдигна едната си ръка, а с другата бръкна в чантата си за телефона, който продължаваше да звъни.

— Моля те! — извика умолително.

— Недей! — изръмжа той.

И точно в този момент тя осъзна, че той държи нещо като пистолет в ръката си. Изглеждаше като играчка, с жълти линии по късата му, изрязана цев. И преди Тес да успее да помръдне или да извика за помощ — единствено пръстите й успяха да напипат мобилния телефон в чантата, тя го видя как дръпна спусъка и въздуха между тях бе разцепен от искрата на две странни стрелички. Едната от тях я уцели в гърдите.

Краката й автоматично омекнаха и тя се свлече на тревата — парализирана, безпомощна.

И в съзнанието й настана мрак.

 

 

Застаналият зад близкото дърво мъж в тъмен шлифер, който вонеше на цигари, усети прилив на адреналин, когато видя как Тес пада на земята. Той изплю дъвката, с която заместваше цигарите си в момента, извади мобилния си телефон и натисна един бутон за бързо набиране. С другата си ръка побърза да извади от кобура на кръста си своя мощен „Хеклер и Кох“.

Де Анджелис не закъсня с отговора си:

— Какво става?

— Все още съм в гробището. Момичето… — Тук Джо Плънкет направи пауза и я погледна как лежеше на мократа трева. — Тя се срещна с някакъв тип, който току-що я упои с електрошоков пистолет.

— Какво?!

— Тя лежи на земята! Какво искате да направя? Да го подгоня ли?

Умът му вече съставяше план за действие. Електрошоковият пистолет не би бил заплаха за него. Не беше много сигурен дали белокосият мъж, приведен над момичето, разполага с друго оръжие, но и в двата случая нямаше никакво значение. Той щеше да го събори, преди онзи да успее да преброи до едно, особено като се имаше предвид, че възрастният като че ли беше тук съвсем сам.

Плънкет зачака заповедите на свещеника. Ръцете вече го сърбяха за битка и почти чуваше как мозъкът на Де Анджелис щрака, обмисляйки ситуацията. Накрая свещеникът заговори със спокоен, овладян глас:

— Не. Не прави нищо! Тя вече няма значение. От този момент нататък твой основен приоритет става той. Стой близо до него и гледай да не го изгубиш от поглед! Тръгвам!