Реймънд Хури
Последният тамплиер (32)

31

Де Анджелис седеше в уединението на своята стая в общежитието и се взираше в принтирания кадър от охранителните камери пред себе си. Едната му ръка несъзнателно си играеше със златна статуетка на кон, изправен на задните си крака, инкрустиран с диаманти и рубини.

По негово лично мнение въпросната антика бе твърде вулгарна. Знаеше, че е подарък на Светия отец от Руската православна църква по време на една папска аудиенция в края на XIX век, а освен това бе наясно, че статуетката е безценна. Вулгарна и грозна, но безценна.

Вторачи се в снимката пред себе си, която показваше четвъртия рицар с декодера в ръце, сякаш се опитваше да разгадае мислите му. Кадърът беше направен от камерата в задния ляв ъгъл на залата. Около рицаря се въргаляха парчета от потрошените изложбени витрини. А в горния ляв ъгъл зад един здрав шкаф се забелязваше женско лице.

Значи жена археолог, която е чула как четвъртият рицар изрича нещо на латински. За да го чуе, трябва да е била достатъчно близо. Сега, докато разглеждаше снимката, бе повече от сигурен, че точно това е въпросната жена.

Постави снимката и скъпоценния кон на леглото си, точно до медальона, който сега вдигна. Беше направен от смарагди и имаше сребърен обков — дар от Низам от Хайдерабад. Струваше колкото цял царски откуп, какъвто и някога е бил. Докато въртеше верижката му в ръцете си, свещеникът се изпълваше с все по-голям гняв заради задънената улица, до която беше достигнал.

Набелязаната му жертва бе прикрила отлично следите си. Не че очакваше нещо друго от човек, изпълнен с подобна дързост. Подчинените на водача на бандата — отчаяните марионетки, които Де Анджелис беше открил, разпитал и изпратил в небитието толкова лесно, се оказаха напълно безполезни.

Най-важната плячка продължаваше да му убягва.

Нуждаеше се от нова следа. Нещо като божествено откровение.

А сега и това с археоложката. Досадна муха.

Отново погледна лицето й. Вдигна мобилния си телефон и натисна един бутон за бързо набиране. След две кратки иззвънявания до ухото му достигна нечий дрезгав глас.

— Кой е?

— Още на колко човека си дал този номер, ако смея да попитам? — сряза го безпардонно католическият свещеник.

Мъжът въздъхна с видимо облекчение и рече:

— Радвам се да ви чуя, сър.

Де Анджелис знаеше, че точно в този момент човекът от другата страна на линията изгася поредната угарка и пали нова цигара. Открай време се отвращаваше от този негов навик, ала останалите таланти на мъжа отсреща бяха повече от достатъчни, за да компенсират дребния му недостатък.

— Налага се да поискам помощта ти за една работа — каза свещеникът и се смръщи. Когато получи задачата, се надяваше да не въвлича и други в изпълнението й. Вторачи се за пореден път в лицето на Тес и продължи: — Трябва да проникнеш в базата данни на ФБР, свързани с обира в „Метрополитън“. Дискретно.

Отговорът на човека отсреща не закъсня.

— Няма проблеми. Това е един от бонусите, свързани с войната срещу тероризма. Всички обичаме да споделяме своята информация. Само ми кажете какво точно ви трябва.